независимо в какво ги обвиняват. Клиенти, които не те карат да се чувстваш мръсен в края на работния ден.
А Уолтър Елиът отговаряше поне на един от тези показатели. Той беше президент и собственик на Арчуей Пикчърс и изключително влиятелен човек в Холивуд. Обвиняваха го, че убил жена си и любовника й в пристъп на ярост, след като ги спипал в къщата си на плажа в Малибу. Случаят имаше всевъзможни връзки със секс и известни личности и привличаше огромно медийно внимание. Направо си беше машина за реклама на Винсънт… а сега можеше да го поеме някой друг.
— Запознат ли сте с ПРС 2300? — прекъсна мислите ми съдия Холдър.
Неволно се издадох, присвивайки очи.
— Хм… не съвсем.
— Ще ви припомня. Това е онази част от правилника за професионално поведение на Калифорнийската адвокатска колегия, която се отнася за прехвърлянето или продажбата на адвокатска практика. Разбира се, в този случай става дума за прехвърляне. Господин Винсънт явно ви е посочил като свой заместник в стандартния си договор за защита. Това ви е позволявало да го подсигурявате, когато се е налагало, и ви е включвало при необходимост в отношенията между адвокат и клиент. Установих също, че преди десет години е подал до съда заявление, позволяващо вие да поемете неговата практика, в случай че той е в невъзможност да изпълнява задълженията си или умре. Това заявление не е било нито променено, нито подновено, така че волята на господин Винсънт е ясна.
Просто я зяпнах. Знаех за клаузата в стандартния му договор. Тя фигурираше и в моя, където се посочваше неговото име. Холдър обаче всъщност искаше да каже, че сега делата на Джери са мои. Всички дела, включително Уолтър Елиът.
Това, естествено, не означаваше, че ще останат мои. След като бъдеше уведомен за смъртта на Винсънт, всеки клиент имаше право да се прехвърли при друг адвокат по свой избор. Но означаваше, че аз пръв ще имам достъп до тях.
Замислих се. Не бях имал клиент от година и възнамерявах да започна постепенно, а не с пълно натоварване, както предполагаха току-що наследените от мен дела.
— Преди обаче прекалено да се зарадвате, трябва да ви кажа, че няма да съм изпълнила задълженията си на председател на Съдебния съвет, ако не положа всички усилия да гарантирам, че клиентите на господин Винсънт са прехвърлени при стабилен и компетентен адвокат — заяви Холдър.
Вече разбирах. Беше ме повикала да ми обясни защо няма да ми даде клиентите на Винсънт. Нямаше да се съобрази с волята на мъртвия адвокат и щеше да назначи някой друг, най-вероятно някой от големите спонсори на последната й изборна кампания. Доколкото си спомнях, през годините аз не бях допринесъл за нейния избор с абсолютно нищо.
Тя обаче ме изненада.
— Консултирах се с някои съдии и ми е известно, че не сте практикували почти цяла година. Не намерих обяснение за това. Преди да издам заповед за назначаването ви за заместник на господин Винсънт, трябва да се убедя, че прехвърлям клиентите му в добри ръце.
Кимнах в знак на съгласие с надеждата да спечеля малко време, преди да отговоря.
— Имате право. За известно време бях излязъл от играта. Но наскоро предприех стъпки отново да се върна в нея.
— Защо излязохте?
Питаше директно, взираше се в очите ми в търсене на нещо, което да й подскаже избягване на истината в отговора ми. Много предпазливо подбрах думите си.
— Преди две години имах едно дело. Клиентът се казваше Луис Рулей. Беше…
— Спомням си го, господин Холър. Вие бяхте ранен. Но както сам казахте, това беше преди две години. И после известно време практикувахте. Гледах по телевизията репортажите за завръщането ви на работа.
— Да, но се върнах прекалено рано. Простреляха ме в корема, госпожо съдия, и не биваше да бързам толкова. Аз обаче го направих и ето на, започнаха да ме мъчат болки. Лекарите казаха, че е херния. Оперираха ме и се получиха усложнения. Сбъркаха нещо. Последваха още по-силни болки и нова операция. Е, с две думи, всичко това ме събори на легло за известно време. Втория път реших да не се връщам, преди да се убедя, че съм готов.
Холдър кимна съчувствено. Предположих, че имам право да пропусна частта със зависимостта ми от болкоуспокояващите и престоя ми в рехабилитационен център.
— Парите не бяха проблем — казах. — Имах известни спестявания и получих обезщетение от застрахователната компания. Така че не бързах да се върна. Но вече съм готов. Тъкмо се канех пак да пусна реклама на задната корица на телефонния указател.
— Тоест навреме наследявате цяла адвокатска практика, нали?
Не знаех как точно да отговоря на този малко коварен въпрос.
— Мога само да ви кажа, че ще се грижа добре за клиентите на Джери Винсънт.
Тя кимна, но без да ме гледа. Явно знаеше нещо. И това я смущаваше. Може би знаеше за рехабилитационния център.
— Според сведенията на адвокатската колегия няколко пъти сте били наказван.
Ясно. Значи все пак щеше да прехвърли делата на друг адвокат. Сигурно на някой спонсор от Сенчъри Сити, който не можеше да се справи и с най-простите правни процедури.
— Това са стари работи. И всичко беше за технически дреболии. В адвокатската колегия ме уважават. Сигурен съм, че са ви го казали, ако сте им се обаждали днес.
Тя дълго ме гледа, после сведе очи към двата листа, които лежаха на бюрото пред нея.
— Добре.
И се подписа на втората страница от документа. Сърцето ми се разтуптя от вълнение.
— Това е заповед за прехвърлянето на практиката на ваше име — каза съдия Холдър. — Може да ви потрябва, когато отидете в кантората му. И ще ви кажа следното. Ще ви наблюдавам. До началото на другата седмица искам актуализиран списък на делата, и информация за състоянието на всяко дело. Искам да знам кои клиенти ще работят с вас и кои ще си потърсят друг адвокат. После ще искам двуседмични отчети за развитието на всички дела, по които сте останали адвокат. Ясна ли съм?
— Напълно, госпожо съдия. Колко време?
— Моля?
— Колко време ще искате да ви се отчитам на две седмици?
Тя ме погледна и изражението й стана сурово.
— Докато не ви кажа да престанете.
И ми подаде заповедта.
— Сега може да си вървите, господин Холър, и ако бях на ваше място, щях да побързам да защитя новите си клиенти от незаконен обиск и конфискуване на документацията по делата им от страна на полицията. Ако имате какъвто и да било проблем, винаги можете да ми се обадите. Записала съм домашния си номер на заповедта.
— Да, ваша чест. Благодаря.
— Успех, господин Холър.
Станах и тръгнах да излизам. На вратата се обърнах. Беше навела глава и работеше върху следващата съдебна заповед.
В коридора прочетох двете страници на заповедта и се уверих, че това, което се беше случило току-що, е истина.
Документът, който държах, ми прехвърляше, поне временно, всички дела на Джери Винсънт. И ми осигуряваше пълен достъп до кантората на убития адвокат, до документите му и до банковите сметки, в които клиентите му внасяха авансите си.
Извадих мобилния си телефон и се обадих на Лорна Тейлър. Помолих я да потърси адреса на кантората на Джери Винсънт. Тя ми го даде и й казах да ме чака там и да купи два сандвича по пътя.
— Защо?
— Защото не съм обядвал.
— Не. Защо отиваме в кантората на Джери Винсънт.
