Формално не го лъжех. В джоба на сакото си носех съдебната заповед на Холдър, която ми осигуряваше кантора в сградата.
Отговорът ми като че ли подейства. Ченгето ми поиска документ за самоличност и аз можех да възразя, че няма право на това, обаче реших, че няма смисъл ДА го правя на въпрос. Извадих си портфейла, показах му шофьорската си книжка и той записа името ми и номера й в списъка си, след което ме пусна да мина.
— В момента паркирането на второ ниво е забранено. Още не са освободили местопрестъплението.
Махнах му с ръка и подкарах по рампата. Когато стигнах на второто ниво, видях, че има само две патрулки и черно двуместно беемве — тъкмо го качваха върху влекач от полицейския гараж. Колата на Джери Винсънт, предположих. Две униформени ченгета тъкмо започваха да свалят жълтата лента за ограждане на местопрестъпление. Единият ми даде знак да продължа нагоре. Не забелязах детективи наоколо, но полицията още не освобождаваше местопрестъплението.
Потеглих нагоре и намерих място, в което да вкарам линкълна, чак на петия етаж. Още една причина пак да си взема шофьор.
Кантората, която търсех, беше на втория етаж в предната част на сградата. Макар и затворена, матовата стъклена врата се оказа отключена. Влязох в чакалня в празни столове и рецепция, където седеше жена със зачервени от плач очи. Разговаряше по телефона, ала щом ме видя, отправи към събеседника си само едно „почакай“ и остави слушалката върху плота.
— От полицията ли сте?
— Не.
— Тогава съжалявам, но кантората днес е затворена.
Приближих се и извадих съдебната заповед от вътрешния джоб на сакото си.
— Не и за мен — отвърнах и й я подадох.
Жената разгъна листа и се вторачи в него, но като че ли без да го чете. В лявата си ръка стискаше няколко хартиени кърпички.
— Какво е това?
— Съдебна заповед. Казвам се Майкъл Холър и съдия Холдър ме назначи за адвокат на клиентите на Джери Винсънт. Това означава, че ще работим заедно. Можете да ме наричате Мики.
Жената поклати глава, сякаш пропъждаше някаква невидима заплаха. Името ми обикновено не оказваше такова въздействие.
— Не можете да го направите. Господин Винсънт не би искал.
Взех съдебната заповед от ръката й, сгънах я и я прибрах в джоба си.
— Напротив, мога. Председателят на Лосанджелиския съдебен съвет ми нареди. И ако внимателно се вгледате в договорите за адвокатска защита, които господин Винсънт е карал клиентите си да подписват, ще откриете, че там съм посочен като негов сътрудник. Тъй че в момента няма значение какво според вас би искал господин Винсънт, защото той лично е подал заявление, в което ме посочва за свой заместник, в случай че е в невъзможност да изпълнява задълженията си или… умре.
На лицето й се изписа зашеметено изражение. Носеше тежък грим, който започваше да се разтича под едното й око. Това й придаваше асиметричен, почти комичен вид. Кой знае защо, в ума ми изскочи образът на Лайза Минели.
— Ако искате, можете да се обадите на секретарката на съдия Холдър и да го обсъдите с нея — предложих й. — А сега наистина трябва да се захващам с работа. Знам, че днес ви е много тежко. И за мен е така — познавах Джери още когато работеше в прокуратурата. Тъй че ви съчувствам.
Кимнах, погледнах я и зачаках някаква реакция, обаче не получих никаква. Продължих да упорствам.
— Ще ми трябват някои неща, за да започна. На първо място, календарът му. Искам да съставя списък на всички текущи дела, които е водел. После ще ви помоля да съберете документацията по тези…
— Няма го — рязко ме прекъсна тя.
— Кое го няма?
— Лаптопа му го няма. Полицаите казаха, че онзи, който го е извършил, е взел куфарчето му от колата. Той държеше всичко в лаптопа си.
— Календарът му ли имате предвид? Нямаше ли книжен вариант?
— И него го няма. Взели са папката му. Тя беше в куфарчето.
Очите й се взираха право напред. Почуках по компютърния екран на бюрото й.
— Ами този компютър? Той не пазеше ли копие на календара си някъде?
Жената не отговори, затова пак я попитах:
— Джери пазеше ли копие от календара си някъде другаде? Има ли възможност да го намерим?
Тя най-после ме погледна и като че ли изпита удоволствие от отговора си.
— Аз не водех календара му. Сам си го водеше. Държеше го в лаптопа си и носеше книжния вариант в старата си папка. Обаче сега и двете ги няма. Полицаите ме накараха да търся навсякъде, но ги няма.
Кимнах. Липсващият календар беше проблем, ала не и непреодолим.
— Ами документацията? Носеше ли някакви документи в куфарчето си?
— Съмнявам се. Пазеше цялата документация тук.
— Добре. Трябва да намерим всичките му текущи дела и да възстановим календара по тях. Също ще искам да видя всички счетоводни книги или чекови книжки, свързани с клиентската и оперативните му сметки.
Тя ме изгледа остро.
— Не можете да му вземете парите!
— Това не са…
Млъкнах, поех си дъх и започнах отново със спокоен, но категоричен глас.
— Първо, извинявайте. Започнах отзад напред. Дори не знам името ви. Хайде да започнем отначало. Как се казвате?
— Рен.
— Само Рен?
— Рен Уилямс.
— Добре. Вижте, Рен, ще ви обясня нещо. Това не са негови пари. На неговите клиенти са и докато лично не заявят противното, сега те са мои клиенти. Разбирате ли? Вече ви казах, наясно съм какъв емоционален шок преживявате. Донякъде и аз преживявам същото. Но трябва веднага да решите дали сте с или срещу мен, Рен. Защото, ако сте с мен, искам да ми дадете нещата, за които ви помолих. Искам и да работите заедно с моята деловодителка, когато пристигне. Ако сте срещу мен, искам веднага да си отидете вкъщи.
Тя бавно поклати глава.
— Детективите ми казаха да остана, докато свършат.
— Какви детективи? Когато идвах, навън имаше само двама униформени.
— Детективите в кабинета на господин Винсънт.
— Пуснали сте…
Не довърших. Заобиколих плота и се насочих към две отделни врати в задната стена. Избрах лявата и я отворих.
И влязох в кабинета на Джери Винсънт. Голям, разкошен и празен. Завъртях се в кръг и накрая се озовах пред изцъклените очи на голяма риба, монтирана на стената над бюфет от тъмно дърво до вратата, през която бях влязъл. Рибата беше красиво зелена, с бял корем. Тялото й беше извито, сякаш се е втвърдила в мига, в който е изскочила от водата. Устата й зееше толкова широко, че можех да пъхна юмрука си вътре.
На стената под нея беше монтирана месингова табелка със следния надпис:
АКО СИ БЯХ ДЪРЖАЛА УСТАТА ЗАТВОРЕНА, НЯМАШЕ ДА СЪМ ТУК.
Девиз, достоен за подражание, помислих си. Повечето обвиняеми в криминални процеси сами се вкарват в затвора с приказките си. Малцина успяват да се измъкнат с увъртания. Най-добрият съвет, който
