давам на клиентите си, е просто да си държат устата затворена. Не приказвай с никого за делото си, даже със собствената си жена. Пази всичко за себе си. Възползвай се от Петата поправка и ще доживееш по- добри дни.
Специфичният звук от отваряне и рязко затръшване на метално чекмедже ме накара да се завъртя. В другия край на стаята имаше още две врати. Бяха открехнати и през едната видях тъмна баня. От другата струеше светлина.
Бързо се приближих и отворих вратата. Това беше архивът, голяма стая без прозорци с редове стоманени кантонерки покрай двете стени. В дъното имаше малка работна маса.
На нея седяха двама мъже. Стар и млад. Сигурно единият трябваше да учи другия. Бяха си съблекли саката и ги бяха провесили на столовете. Видях кобурите с пистолетите им и закачените на коланите им лични карти.
— Какво правите тук? — попитах сърдито.
Те вдигнаха погледи от четивата си. Помежду им имаше купчина папки. По-възрастният за миг се ококори от изненада, после каза:
— Лосанджелиско полицейско управление. Предполагам, че трябва да ви задам същия въпрос.
— Тези папки са мои и ще се наложи веднага да ги оставите.
Той се изправи и се приближи към мен. Налагаше се отново да извадя съдебната заповед от джоба си.
— Казвам се…
— Знам кой сте — прекъсна ме детективът. — Но все още не знам какво правите тук.
Подадох му заповедта.
— Това ще ви обясни положението. Председателят на Съдебния съвет ме назначи за адвокат на клиентите на Джери Винсънт. Това означава, че неговите дела сега са мои. А вие нямате право да преглеждате документите му. Това е явно нарушение на правото на клиентите ми на защита от незаконен обиск и конфискация. Тези документи съдържат поверителна информация.
Детективът не си направи труда да чете заповедта, а бързо прелисти на втората страница, където бяха подписът и печатът. Изобщо не изглеждаше впечатлен.
— Винсънт е убит — каза той. — Мотивът може да е в някоя от тия папки. Както и самоличността на убиеца. Трябва да…
— Всъщност трябва веднага да напуснете тази стая.
— Това е част от местопрестъплението — настоя той. — Вие сте оня, който трябва да напусне.
— Прочетете заповедта, детектив. Никъде няма да ходя. Вашето местопрестъпление е в гаража и никой съдия в Лос Анджелис няма да ви позволи да го разширите, за да обхване тази кантора заедно с документите. Време е да си вървите, за да мога да се погрижа за клиентите си.
Полицаят не понечи нито да прочете съдебната заповед, нито да напусне стаята.
— Ако си тръгна, ще заключа помещението и ще го запечатам.
Мразя да се надприказвам с ченгета, но понякога няма друг избор.
— Ако го направите, ще уредя да го разпечатат до един час. И тогава ще трябва да се изправите пред председателя на Съдебния съвет, за да обясните защо сте нарушили правата на всички клиенти на Винсънт. Знаете ли, зависи за колко клиенти става дума, но това може да е рекорд — даже за Лосанджелиското полицейско управление.
Детективът ми се усмихна, като че ли моите заплахи го бяха развеселили. И повдигна заповедта.
— Казвате, че с тоя документ получавате всички тия дела, така ли?
— Точно така, засега.
— Цялата практика ли?
— Да, но всеки клиент ще реши дали да остане при мен, или да си потърси друг адвокат.
— Е, предполагам, че това ви включва в нашия списък.
— Какъв списък?
— На заподозрените.
— Това е нелепо. Защо?
— Току-що сам казахте защо. Наследили сте всички клиенти на жертвата. Това е нещо като неочаквано наследство, нали? Той е мъртъв и вие получават цялата му практика. Не смятате ли, че е достатъчен мотив за убийство? Бихте ли ни казали къде бяхте снощи между осем и полунощ?
И отново ми се ухили без никаква сърдечност — типичната за ченгетата осъдителна усмивка. Кафявите му очи бяха толкова тъмни, че не виждах линията между ириса и зеницата. Също като очи на акула, те като че ли не излъчваха и не отразяваха никаква светлина.
— Изобщо няма да обяснявам колко нелепо е всичко това — отвърнах. — Но като начало, можете да се обърнете към съдията и ще установите, че аз дори не подозирах, че ме е посочил за свой заместник.
— Така твърдите вие. Не се безпокойте, ще ви проверим подробно.
— Хубаво. А сега, моля, напуснете стаята, иначе ще се обадя на съдията.
Детективът се върна при масата, взе сакото си от стола и го преметна през ръка, вместо да го облече. Вдигна една от папките, върна се при мен и ми я тикна в гърдите, принуждавайки ме да я хвана.
— Дръжте едно от новите си дела, господин адвокат. Гледайте да не се задавите с него.
И излезе заедно с партньора си. Последвах ги в кантората и реших да опитам да стопя леда. Имах чувството, че не ги виждам за последен път.
— Вижте, съжалявам, че е така. Опитвам се да поддържам добри отношения с полицията и съм сигурен, че можем да измислим нещо. Но в момента имам задължения към клиентите. Дори не знам какво ме очаква тук. Дайте ми малко време да…
— Нямаме време — прекъсна ме по-възрастният. — Изгубим ли инерция, губим случая. Разбирате ли в какво се забърквате, господин адвокат?
Изгледах го, опитвах се да проумея смисъла на въпроса му.
— Струва ми се, че да, детектив. Адвокат съм от осемнайсет години…
— Не говоря за опита ви. А за случилото се в гаража. Убиецът е причаквал Винсънт. Знаел е къде е и точно как да се добере до него. Устроил му е засада.
Кимнах, че разбирам.
— Ако бях на ваше място, щях да внимавам с новите си клиенти — посъветва ме детективът. — Джери Винсънт е познавал убиеца си.
— Ами когато беше прокурор? Той пращаше хора в затвора. Може някой от…
— Ще проверим. Но това е било отдавна. Мисля, че човекът, когото търсим, е в папките.
След тези думи двамата си тръгнаха.
— Почакайте — спрях ги. — Имате ли визитка? Дайте ми я.
Полицаите спряха и се обърнаха. По-възрастният извади визитка и ми я подаде.
— Тук са всичките ми номера.
— Нека само се ориентирам тук и ще ви се обадя. Ще уредим нещо. Трябва да има някакъв начин да си сътрудничим, без да нарушаваме ничии права.
— Както кажете. Вие сте адвокатът.
Кимнах и погледнах името на визитката. Хари Бош. Бях сигурен, че никога не съм го виждал, и все пак в началото на спора той беше казал, че знае кой съм.
— Вижте, детектив Бош, Джери Винсънт ми беше колега. Не бяхме чак толкова близки, но бяхме приятели.
— И?
— Пожелавам ви успех. В разследването. Надявам се да разкриете убиеца.
Бош кимна и нещо в кимването му ми се стори познато. Може пък да се бяхме срещали.
Той се обърна да последва партньора си навън.
— Детектив?
Бош отново спря и ме погледна.
— Пътищата ни пресичали ли са се по някое дело? Струва ми се, че ви познавам.
Той леко се усмихна и поклати глава.
— Не. Ако се бяхме срещнали по някое дело, щяхте да си ме спомняте.
