чувствам много по-добре, ако нашият човек с мисия в живота успее да разкрие престъпника и да го пипне.
Тръгнах към вратата.
— Имам дело при съдия Шампейн. Ще взема няколко текущи дела, за да ги чета, докато чакам.
— Ще те изпратя — каза Лорна.
Видях, че поглежда към Сиско и му кимва да остане в стаята. Излязохме в чакалнята. Знаех какво ще ме пита Лорна, ала я оставих да го направи.
— Сигурен ли си, че си готов за това, Мики?
— Абсолютно.
— Намеренията ти не бяха такива. Искаше да навлезеш постепенно, спомняш ли си? Да започнеш с едно-две дела и бавно да увеличаваш натоварването. А сега поемаш цяла практика наведнъж.
— Виж, готов съм. Не разбираш ли, че така е най-добре? Случаят Елиът не само ще донесе доста пари, но и ще е като огромен неонов надпис „Върнах се“ върху съдебната палата!
— Да, страхотно. Но дори само случаят Елиът ще те постави под такова напрежение, че…
Тя не довърши, но нямаше и нужда.
— Лорна, приключих с всичко това. Добре съм, преодолях го и съм готов да се върна на работа. Мислех, че ще си доволна. За пръв път от година получаваме пари.
— Парите не ме интересуват. Искам да съм сигурна, че си добре.
— Даже повече от добре. Развълнуван съм. Чувствам се така, като че ли изведнъж съм си върнал вълшебния амулет. Не ме проваляй, моля те!
Тя впери очи в моите и след миг суровото й изражение се разтопи в неохотна усмивка.
— Добре. Върви им разкажи играта тогава.
— Нямаш проблем.
8.
Въпреки уверенията, които бях дал на Лорна, докато вървях по коридора към моста, свързващ офис сградата с гаража, в ума ми се блъскаха мисли за всички дела и цялата подготвителна работа, която трябваше да се свърши. Бях забравил, че съм паркирал на петото ниво, и се наложи да се кача по три рампи, докато стигна до линкълна. Отворих багажника и прибрах в чантата си папките, които носех.
Чантата беше хибрид — бях я купил от магазина „Куфарен град“. Беше си всъщност раница с ремъци и можех да я нося на гръб в дните, когато се чувствам силен. Имаше и дръжка, за да я нося като куфарче, ако реша. Имаше и две колела и телескопична дръжка, за да я тегля в дните, когато съм слаб.
Напоследък силните ми дни бяха много повече от слабите и сигурно можех да мина с традиционното адвокатско кожено куфарче. Но чантата ми харесваше и щях да продължа да я използвам. Имаше лого — планински хребет с думите „Куфарен град“, отпечатани върху хребета като надписа на Холивуд. Отгоре снопове небесни лъчи обхождаха хоризонта, за да подчертаят мечтателния символ на жадуване и надежда.
Мисля, че тъкмо логото беше причината да харесам чантата. Защото знаех, че Куфарният град не е магазин. А истински град. Лос Анджелис.
Лос Анджелис е град, в който всеки идва от другар де и никой не хвърля сериозно котва. Нещо като междинна спирка. Хора, привлечени от мечтата, хора, бягащи от кошмара. Дванайсет милиона души и всички готови да се впуснат нанякъде, ако се наложи. Образно, буквално, метафорично — както и да го погледнеш — всеки в Лос Анджелис вече си е приготвил куфара. За всеки случай.
Хлопнах багажника и се сепнах, понеже видях, че между моята и съседната кола стои някакъв мъж. Вдигнатият капак беше скрил приближаването му. Не го познавах, но виждах, че той знае кой съм. В ума ми изскочи предупреждението на Бош за убиеца на Винсънт и инстинктивно се настроих за борба или бягство.
— Господин Холър, може ли да поговорим?
— Кой сте вие и защо се прокрадвате между колите?
— Не съм се прокрадвал. Видях ви и просто дойдох. Работя в „Таймс“ и бих искал да поговорим за Джери Винсънт.
Поклатих глава и въздъхнах.
— Направо ми изкарахте ангелите. Не знаете ли, че са го убили в този гараж и че убиецът се е приближил до колата му?
— Извинявайте. Просто исках да…
— Не знам нищо по случая и трябва да тръгвам за съда.
— Но вие ще поемете неговите дела, нали?
— Кой ви каза?
— Нашият съдебен репортер е получил копие на заповедта на съдия Холдър. Защо ви е избрал господин Винсънт? Приятели ли бяхте?
Отворих вратата.
— Как се казвате?
— Джак Макавой. Отразявам полицейските разследвания.
— Браво, Джак. Но точно сега не мога да разговарям с вас за това. Ако искате, дайте ми визитката си и ще ви се обадя, когато мога да разговарям.
Той не извади визитка и по нищо не личеше, че разбира какво му казвам. Просто зададе нов въпрос.
— Съдията ли ви е забранила да говорите?
— Не, не ми е забранявала. Не мога да разговарям с вас, защото не знам нищо. Когато имам какво да кажа, ще го направя.
— А можете ли да ми кажете защо поемате делата на Винсънт?
— Вече знаете отговора на този въпрос. Назначен съм за негов заместник. А сега трябва да тръгвам за съда.
Седнах зад волана, но оставих вратата отворена, докато завъртах ключа. Макавой опря лакът върху покрива и се надвеси над мен, решен да ме уговори да му дам интервю.
— Вижте, трябва да тръгвам — казах му. — Бихте ли се отдръпнали, за да мога да затворя вратата и да изкарам този танк от паркинга?
— Надявах се да сключим сделка — каза той.
— Сделка ли? Каква сделка? Какво имате предвид?
— Ами… размяна на сведения. Аз имам връзки в полицейското управление, а вие — в съда. Нещо като двупосочна улица. Вие ми казвате какво сте чули и аз ви казвам какво съм чул. Имам предчувствието, че това ще е нещо голямо, така че събирам всяка възможна информация.
Вторачих се в него.
— Но информацията, която ще ми давате, няма ли да се появява във вестника на другия ден? Мога просто да изчакам и да я прочета.
— Не всичко стига до вестника. Някои неща не можеш да отпечаташ, даже да знаеш, че са верни.
И ме погледна така, като че ли ми съобщава страшна мъдрост.
— Имам чувството, че ще научавате информацията преди мен — предупредих го.
— Ще рискувам. Съгласен ли сте?
— Имате ли визитка?
Този път Макавой извади визитка и ми я даде. Хванах я между показалеца и средния си пръст и провесих ръка през волана. Вдигнах визитката и пак я погледнах. Реших, че няма да ми е излишно да получавам вътрешна информация по случая.
— Добре, съгласен съм.
Отново му махнах да се отдръпне, затворих вратата и запалих двигателя. Репортерът продължаваше да стои на пътя ми. Спуснах прозореца.
— Какво има?
— Само едно. Не искам да ви видя в други вестници или по телевизията да говорите неща, които не
