приносителят на лошата вест. Наведох се и измъкнах делото на Едгар Рийс от чантата си.
— Много съжалявам да го чуя — каза накрая Шампейн.
Кимнах и зачаках.
— Добре — след още една дълга пауза въздъхна тя. — Доведете обвиняемия.
Джери Винсънт не получи повече внимание. Даже да имаше съмнения за него или начина му на живот, съдията не каза нищо. Животът в съдебната палата продължаваше. Зъбните колелца на правосъдието щяха да се въртят и без Джери.
10.
Есемесът от Лорна Тейлър беше кратък и по същество. Получих го в момента, в който включих телефона си, след като видях как Едгар Рийс получава своите пет години и излязох от съдебната зала. Съобщаваше ми, че току-що разговаряла със секретарката на съдия Холдър относно получаването на съдебна заповед, каквато поискали от банката, за да впишат мен и Лорна като титуляри на сметките на Винсънт. Съдията се съгласила да издаде заповедта и можело просто да продължа малко по-нататък по коридора, за да я взема от кабинета й.
В съдебната зала пак беше полутъмно, но секретарката пак седеше на мястото си близо до банката. И пак ми напомни за учителката ми в трети клас.
— Госпожо Гил? Идвам да получа една заповед от съдия Холдър.
— Да, мисля, че е готова. Ще ида да проверя.
— Има ли възможност да вляза и да поговоря със съдия Холдър няколко минути?
— Ами, в момента при нея има човек, но ще проверя.
Тя стана, отиде до кабинета на Холдър и почука. Когато отвори, зърнах мъж, седнал на същия стол, на който преди няколко часа бях седял и аз. Беше съпругът на съдия Холдър, Мич Лестър, адвокат, практикуващ в областта на неимуществените щети. Познавах го от снимката в рекламата му. Някога се занимаваше с наказателно право и двамата си поделяхме задната корида на телефонния указател — моята реклама в горната половина, неговата в долната. Отдавна не работеше по криминални дела.
След няколко минути госпожа Гил излезе с нужната ми съдебна заповед. Помислих, че съдията отказва да ме приеме, но секретарката ме успокои, че Холдър ще разговаря с мен веднага щом приключи с посетителя си.
Нямах достатъчно време да продължа с прегледа на делата в чантата ми, затова се разходих из съдебната зала, оглеждах се и си мислех какво ще кажа на съдията. На празното място на пристава имаше календарен списък, останал от предишната седмица. Знаех имената на няколко от посочените адвокати, които бяха участвали в извънредни заседания и процедури. Един от тях беше Джери Винсънт, представляващ Уолтър Елиът. Това трябваше да е било сред последните явявания на Джери в съда.
След три минути чух на бюрото на секретарката да иззвънява камбанка и госпожа Гил ми каза, че мога да вляза при съдия Холдър.
Почуках. Отвори ми Мич Лестър, усмихна се и ме покани. Ръкувахме се и той отбеляза, че току-що бил научил за Джери Винсънт.
— Живеем в много страшен свят.
— Да, понякога наистина е страшен.
— Ако имате нужда от помощ за нещо, обадете ми се.
Лестър си тръгна и аз заех мястото му пред бюрото на съдията.
— С какво мога да ви помогна, господин Холър? Взехте заповедта за банката, нали?
— Да, ваша чест. Благодаря ви. Исках да ви информирам за положението с делата на господин Винсънт и да ви попитам нещо.
Тя си свали очилата за четене и ги остави върху бележника си.
— Моля.
— Нещата вървят малко бавно, защото започнахме без календар. Лаптопът и бележникът на Джери Винсънт са били откраднати при убийството му. Наложи се да съставим нов календар, след като извадихме текущите му дела. Според нас сме овладели положението и всъщност току-що идвам от произнасяме на присъда при съдия Шампейн във връзка с едно от делата. Така че не сме пропуснали нищо.
Холдър като че ли не се впечатли от усилията, положени от мен и моя екип.
— За колко текущи дела става дума?
— Хм, изглежда са трийсет и едно — всъщност вече са трийсет, след като приключих с произнасянето на присъдата. Това дело е закрито.
— Тогава бих казала, че сте наследили доста процъфтяваща практика. Какъв е проблемът?
— Не съм сигурен, че има проблем, ваша чест. Досега разговарях само с един от текущите клиенти и изглежда, че ще продължа да съм негов адвокат.
— Уолтър Елиът ли?
— А, не, още не съм се чувал с него. Възнамерявам да се опитам да го направя по-късно днес. Човекът, с когото се свързах, е замесен в нещо не толкова сериозно. По-точно в кражба.
— И?
Започваше да губи търпение, затова преминах към причината за тази среща.
— Исках да ви питам за полицията. Сутринта се оказахте права, когато ме предупредихте да внимавам за превишаване на права от страна на полицията. Когато отидох в кантората, заварих там двама детективи да тършуват из делата. Секретарката на Джери не се беше опитала да ги спре.
Изражението на съдията стана сурово.
— Е, надявам се, че вие сте ги спрели. Полицаите би трябвало да знаят, че не бива да ровят в такива документи.
— Да, ваша чест, те отстъпиха, щом възразих срещу действията им. Всъщност трябваше да ги заплаша, че ще се оплача на вас. Едва тогава си тръгнаха.
Тя кимна и на лицето й се изписа гордост от въздействието на името й.
— Тогава защо сте тук?
— Ами, сега се чудя дали не трябва да ги повикам пак.
— Не ви разбирам, господин Холър. Да повикате полицаите ли?
— Главният разследващ детектив повдигна основателен въпрос. Уликите предполагали, каза той, че Джери Винсънт е познавал своя убиец и сигурно даже му е позволил да се приближи достатъчно, за да го… нали разбирате… да го застреля. Според него било почти сигурно, че е някой от собствените му клиенти. Затова преравяха делата в търсене на потенциални заподозрени, преди да ги спра.
Съдията презрително махна с ръка.
— Естествено. И така са нарушили правата на клиентите.
— Бяха в архива и преглеждаха старите дела. Закритите.
— Няма значение. Открити или закрити, това пак е нарушение на адвокатската тайна.
— Наясно съм, ваша чест. Но след като те си отидоха, видях, че са оставили на масата купчина папки. Това бяха делата, които или са се готвели да вземат, или са искали да проучат по-подробно. Прегледах ги и в тях имаше заплахи.
— Заплахи срещу господин Винсънт ли?
— Да. Това бяха дела, в които клиентите са останали недоволни от резултата — било от съдебното решение, било от присъдата. Имаше заплахи и той ги е приел достатъчно сериозно, за да опише точно какво е казано и кой го е казал. Тъкмо това бяха делата, които събираха детективите.
Холдър се отпусна в кожения си стол и сплете пръсти. Обмисли описаната от мен ситуация и ме погледна.
— Тоест смятате, че пречите на следствието, като не позволявате на полицията да си свърши работата, така ли?
Кимнах.
— Питах се дали няма начин да удовлетворим и двете страни. Да не допуснем правата на клиентите да пострадат и в същото време да позволим на полицията да води следствието натам, накъдето сочат уликите.
