знам.
— Не се тревожете. Знам как стоят нещата.
— Добре.
Превключих на заден, но се сетих за нещо, натиснах спирачката и попитах:
— Близък ли сте с Бош, главния детектив по случая?
— Познавам го, но всъщност никой не е близък с Ивго. Даже партньорът му.
— Някакви подробности?
— Никакви.
— Иначе бива ли го?
— Да разкрива престъпления ли? Да, адски го бива. Води се за един от най-добрите.
Кимнах и се замислих за Бош. Човекът с мисия в живота.
— Пазете си краката.
И потеглих назад. Макавой ме извика точно когато превключвах на първа.
— Ей, Холър, страхотен номер.
Махнах с ръка през прозореца и потеглих надолу по рампата. Опитах се да си спомня кой от линкълните си карам в момента и какво пише на регистрационния номер. От времето, когато работех с пълно натоварване, ми бяха останали три лимузини „Таун Кар“. През последната година обаче ги бях използвал толкова нередовно, че трябваше да ги включа в ротация, та двигателите да не ръждясат. Част от стратегията ми за завръщане, предполагам. Колите бяха абсолютно еднакви, различаваха се само по номерата, и не бях сигурен с коя съм в момента.
Когато стигнах до кабинката на изхода и подадох билета си, видях до касата малък видеоекран. Показваше изгледа от камерата, монтирана на няколко метра зад колата ми — камерата, за която Сиско ми беше обяснил, че снима задната броня и регистрационния номер.
На екрана прочетох специалния си номер.
IWALKEM1
Усмихнах се. Изпращах ги, да. Отивах в съда да се срещна за пръв път с един от клиентите на Джери Винсънт. Щях да му стисна ръката и после да го пратя право в затвора.
9.
Влязох в залата пет минути по-рано от обявения час на заседанието. Съдия Джудит Шампейн седеше на мястото си и разглеждаше искания. На пейките киснеха още осем адвокати и си чакаха реда. Паркирах чантата си до парапета и шепнешком обясних на съдебния шериф, че идвам за присъдата на Едгар Рийс като заместник на Джери Винсънт. Той ми отвърна, че графикът на съдията се движел със закъснение, но произнасянето на присъдата на Рийс щяло да мине първо, веднага след исканията. Попитах дали мога да видя подсъдимия и шерифът се изправи и ме вкара през стоманената врата зад бюрото си в помещението със съдебната килия. Вътре имаше трима затворници.
— Едгар Рийс? — попитах.
Към решетките се приближи дребен набит мъж. Бял. Щом видях затворническите татуировки по шията му, изпитах облекчение. Рийс се връщаше на място, което вече познаваше. Нямаше да държа за ръка, невинна затворническа девица. Това ме улесняваше.
— Аз съм Майкъл Холър. Замествам адвоката ти.
Съмнявах се, че има особен смисъл да обяснявам на този тип какво се е случило с Винсънт. Само щях да го накарам да ми зададе куп въпроси, на които нямах време да отговарям, пък и всъщност не знаех отговорите.
— Къде е Джери? — попита той.
— Не може да дойде. Готов ли си?
— Да не би да имам избор?
— Джери обясни ли ти присъдата, когато си се признал за виновен?
— Да, каза ми. Пет години в щатски затвор, излизам след три, ако имам примерно поведение.
По-скоро след четири, обаче нямах намерение да го разубеждавам.
— Ами добре, съдията в момента довършва някои работи и после ще те изведат в залата. Прокурорът ще ти прочете куп юридически глупости, отговаряш, че да, разбираш, и съдията ще произнесе присъдата. Петнайсет минути и си готов.
— Не ми пука колко ще трае. За никъде не бързам.
Кимнах, обърнах му гръб и почуках на металната врата, та шерифът — приставите в окръг Лос Анджелис се водят шерифи — да ме пусне да изляза. Пусна ме и седнах на първия ред в галерията. Отворих куфара, извадих повечето папки и ги сложих на пейката до мен. Най-горната беше делото на Едгар Рийс. Вече я бях прегледал, когато се готвех за произнасянето на присъдата. Рийс спадаше към редовните клиенти на Винсънт.
Банален случай с дрога — пласьор, използвал собствената си стока. Рийс бил изобличен от негов клиент, действащ като доверено лице. Според информацията в папката довереното лице го наклепало, защото го мразело. Човекът бил купувал кокаин от Рийс и се оказало, че кокаинът е силно примесен с лекарство за бебешки колики. Пласьорите наркомани често допускаха тази грешка. Прекалено „разреждаха“ стоката, за да увеличат количеството, което оставаше за тяхна употреба, но пък с това намаляваха силата на продаваната от тях дрога. И така си създаваха врагове. Наркоманът, който се опитва да се спаси от повдигнатото му обвинение, като оказва съдействие като доверено лице, е по-склонен да издъни пласьор, когото не харесва. През следващите пет години на Едгар Рийс щеше да му се наложи да помисли върху този бизнес урок в щатския затвор.
Прибрах папката и погледнах следващата. Беше делото на Патрик Хенсън, случаят с болкоуспокояващите, от който бях казал на Лорна, че се отказвам. Наведох се да прибера и тази папка, но рязко се изправих, позамислих се, плеснах се с нея по бедрото и накрая я разтворих.
Хенсън се оказа двайсет и четири годишен сърфист от Малибу, дошъл от Флорида. Професионалист, но в долния край на спектъра, със скромно спонсориране и победи в професионалните турнири. По време на състезание на остров Мауи една вълна го запратила върху вулканичното дъно на Пехеи. Наранил си рамото и след операцията лекарят му предписал оксикодон.
След година и половина Хенсън вече бил напълно зависим и гълтал таблетките на корем, за да се отърве от болката. Изгубил спонсорите си и бил прекалено слаб, за да се състезава. Накрая стигнал на дъното и откраднал диамантена огърлица от къща в Малибу, където бил поканен от своя позната. Според шерифския доклад огърлицата принадлежала на майката на познатата му и била с осем диаманта, символизиращи трите й деца и петимата й внуци. В доклада се посочваше, че струвала двайсет и пет хиляди долара, обаче Хенсън я заложил за четиристотин и отишъл в Мексико да си купи двеста таблетки оксикодон без рецепта.
Лесно го свързали с престъплението. Открили диамантената огърлица в заложната къща, а записът от охранителната камера показал как залага бижуто. Заради високата стойност на огърлицата му предявили максималното обвинение — търговия с крадена вещ и кражба в особено големи размери, плюс незаконно притежаване на наркотични вещества. Не му помагаше особено и фактът, че жената, от която бе откраднал огърлицата, е съпруга на виден лекар, щедро допринесъл за преизбирането на неколцина членове на областната управа.
Когато Винсънт го приел за клиент, сърфистът платил авансово пет хиляди долара. Винсънт взел и дванайсетте му произведени по поръчка сърфа и ги продал чрез своя ликвидатор на колекционери. Хенсън бе включен в месечен погасителен план, но така и не бе внесъл нито веднъж хилядата долара, защото постъпил в рехабилитационен център още на другия ден, след като майка му го освободила от затвора под гаранция.
В делото пишеше, че Хенсън успешно завършил рехабилитацията и сега работел почасово в детски сърфинг лагер на плажа в Санта Моника. Едва печелел достатъчно, за да живее, камо ли да плаща по хиляда долара месечно на Винсънт. Майка му, която живеела в Мелбърн, щата Флорида, също останала без
