Съдията отново се умълча, после въздъхна.
— Ще ми се мъжът ми да беше останал — каза накрая. — Много ценя неговото мнение.
— Ами, аз имам една идея.
— Не се съмнявам. Каква?
— Мислех си, че бих могъл да прегледам делата и да съставя списък на хората, които са заплашвали Джери. И да го предам на детектив Бош, наред с някои подробности за самите заплахи. По този начин той ще получи каквото му е нужно, но няма да има самите дела. И той доволен, и аз доволен.
— Бош ли е главният разследващ детектив?
— Да, Хари Бош. От „Грабежи и убийства“. Не си спомням името на партньора му.
— Разберете, господин Холър, даже да дадете на този Бош само имената, пак нарушавате адвокатската тайна. За това може да ви лишат от адвокатски права.
— Ами, мислих и за това и ми се струва, че има изход. Един от механизмите за освобождаване от задължителната поверителност на отношенията с клиентите е в случай на заплаха за сигурността. Ако снощи е знаел, че негов клиент идва да го убие, Джери Винсънт е можел да се обади в полицията и да съобщи името му. Това не би било нарушение на адвокатската тайна.
— Да, но вие предлагате нещо съвсем различно.
— Различно е, ваша чест, но не съвсем. Главният разследващ детектив направо ми каза, че има голяма вероятност самоличността на убиеца на Джери Винсънт да се крие в делата. Сега тези дела са мои. Следователно тази информация представлява опасност за мен. Когато отида да се срещна с тези клиенти, може да се ръкувам с убиеца, без изобщо да го подозирам. Както и да го погледнете, аз се чувствам застрашен, ваша чест, и това ме освобождава от задължителната поверителност.
Тя отново кимна и пак си сложи очилата. После протегна ръка и взе чаша вода, която до този момент беше останала скрита от погледа ми зад компютъра.
— Добре, господин Холър — каза, след като отпи. — Мисля, че ако прегледате делата, както предлагате, ще постъпите по уместен и допустим начин. Бих желала да подадете искане до съда, в което обяснявате действията си и усещането за заплаха, което изпитвате. Аз ще го подпиша и подпечатам и с малко късмет изобщо няма да се наложи да го използваме.
— Благодаря, ваша чест.
— Нещо друго?
— Като че ли това е всичко.
— Тогава приятен ден.
— Благодаря, ваша чест, подобно.
Изправих се и тръгнах към вратата, но си спомних нещо и се обърнах.
— Ваша чест? Забравих нещо. Видях календара ви от миналата седмица и там забелязах, че Джери Винсънт се е явявал по делото Елиът. Още не съм прегледал подробно случая, но може ли да ви попитам за какво се отнасяше заседанието?
Тя трябваше да се замисли за миг, за да си спомни.
— Беше извънредно искане. Господин Винсънт се яви, защото съдия Стантън анулирал гаранцията и наредил да задържат господин Елиът. Аз отложих анулирането.
— Защо са анулирали гаранцията?
— Господин Елиът заминал на кинофестивал в Ню Йорк, без да получи разрешение. Това било едно от условията за освобождаването му. Когато видял в списание „Пипъл“ снимка на Елиът на фестивала, господин Голанц, прокурорът, поискал съдия Стантън да анулира гаранцията. Явно още отначало не бил доволен от издаденото разрешение. Съдия Стантън я анулирал и тогава господин Винсънт дойде при мен с искане за извънредно отлагане на ареста на неговия клиент. Реших да дам на господин Елиът втори шанс и да променя мярката му за неотклонение, като го принудя да носи устройство за проследяване на глезена си. Но ви уверявам, че господин Елиът няма да получи трети шанс. Имайте го предвид, ако остане ваш клиент.
— Разбирам, ваша чест. Благодаря ви.
Кимнах, излязох от кабинета й, казах довиждане на госпожа Гил и си тръгнах.
Визитката на Хари Бош беше в джоба ми. Измъкнах я, докато слизах с асансьора. Бях оставил колата си на платен паркинг до Грандхотел Киото и по пътя до там щях да мина точно покрай Паркър Сентър. Щом излязох на улицата, набрах номера на мобилния телефон на детектива.
— Бош слуша.
— Обажда се Мики Холър.
Последва колебание. Помислих си, че не се сеща кой съм.
— С какво мога да ви помогна? — накрая попита той.
— Как върви следствието?
— Върви, обаче не мога да говоря с вас за него.
— Тогава направо преминавам на въпроса. В момента в Паркър Сентър ли сте?
— Да. Защо?
— Идвам във вашата посока откъм съдебната палата. Чакайте ме пред паметника.
— Вижте, Холър, зает съм. Не може ли просто да ми кажете за какво става дума?
— Не е за телефон, но мисля, че ще си струва да ми отделите малко време. Ако не сте там, когато мина покрай Паркър Сентър, ще приема, че се отказвате от тази възможност, и няма да ви безпокоя повече.
Затворих телефона, преди той да успее да отговори. Пътят ми отне пет минути. Сградата изживяваше последните си няколко години, докато строяха нова на Спринг Стрийт. Видях Бош да стои до фонтана, който представляваше паметник на полицаите, загинали при изпълнение на служебния си дълг. От ушите към джоба на сакото му се спускаха тънки бели жици. Приближих се и не си направих труда да му подам ръка или да го поздравя по какъвто и да е друг начин. Той извади слушалките и ги пъхна в джоба си.
— Изолирате се от света, а, детектив?
— Това ми помага да се съсредоточа. Каква е целта на тази среща?
— След като днес напуснахте кантората, прегледах папките, които бяхте събрали на масата. В архива.
— И?
— И разбрах какво се опитвате да направите. Искам да ви помогна, обаче трябва да разберете в какво положение се намирам.
— Разбирам, господин адвокат. Трябва да защитите онези дела и евентуалния убиец, който се крие в тях, защото такъв е законът.
Поклатих глава. Този човек просто не искаше да ме улесни да му помогна.
— Знаете ли какво, детектив Бош, елате в кантората утре сутрин в осем и ще ви дам каквото мога.
Мисля, че предложението ми го изненада. Той не отговори.
— Ще дойдете ли?
— Каква е уловката? — отговори ми той с въпрос.
— Няма уловка. Само не закъснявайте. Имам интервю за постъпване на работа в девет и после сигурно ще изляза на срещи с клиенти.
— Ще бъда в кантората ви в осем.
— Добре.
Бях готов да си продължа по пътя, ала изглежда, той не бе приключил.
— Какво има?
— Исках да ви питам нещо.
— Какво?
— Винсънт имал ли е федерални дела?
Замислих се за миг, припомнях си каквото знаех за делата му. Поклатих глава.
— Все още проверяваме документацията му, но се съмнявам. Той беше като мен, предпочиташе щатските съдилища. Това е игра на цифри. Повече дела, повече прецаквания, повече дупки, през които да се провреш. Федералните власти обикновено играят с подредени карти. Не обичат да губят.
Помислих си, че може да го приеме малко лично. Бош обаче не обърна внимание — явно обмисляше нещо. Накрая кимна.
— Добре.
