7.
След час вече бях зад бюрото на Джери Винсънт, а Лорна Тейлър и Денис Войчеховски седяха насреща ми. Ядяхме си сандвичите и се готвехме да прегледаме информацията, събрана от първоначалното повърхностно проучване на кантората и делата. Сандвичите бяха вкусни, но никой не се радваше на особен апетит, като се имаше предвид мястото и случилото се с предишния собственик на кантората.
Бях пратил Рен Уилямс да си ходи. Не можеше да престане да плаче и да протестира срещу факта, че поемам делата на покойния й шеф. Реших, че е по-добре да отстраня това препятствие, отколкото постоянно да се налага да го заобикалям. Последният въпрос, който ми зададе, докато я изпращах на вратата, беше дали ще я уволня. Отговорих й, че съдебните заседатели още не са издали присъдата си, но че на другия ден трябва да дойде на работа, както обикновено.
След като Джери Винсънт беше мъртъв, а Рен Уилямс я нямаше, останахме да се лутаме на тъмно, докато Лорна не разгада принципите на деловодителската система и не извади текущите дела. После от календарните записки във всяко от тях се зае да състави общ календар — това е ключовият елемент от професионалния живот на всеки адвокат. Щом успяхме да направим елементарен календар, задишах малко по-леко, обявих обедна почивка и отворихме кутиите със сандвичи, които Лорна беше донесла от „Дъстис“.
Календарът се оказа лек. Няколко съдебни заседания тук-там, но ставаше ясно, че Винсънт си е разчистил графика преди процеса на Уолтър Елиът, който трябваше да започне с избора на съдебни заседатели след девет дни.
— Да започваме — все още не преглътнал последната хапка, казах аз. — Според календара, който съставихме, след четирийсет и пет минути имам издаване на присъда. Така че предлагам да направим предварително обсъждане, да ви оставя двамата тук и да ида в съда. След това ще се върна и ще видя докъде сме стигнали, преди със Сиско да тръгнем да хлопаме по вратите.
Двамата кимнаха, без да спират да дъвчат. По мустаците на Сиско имаше боровинков сос, но той, естествено, не го знаеше.
Русокосата Лорна беше изящна и красива както винаги — когато те погледне, кой знае защо, започваш да си мислиш, че си център на вселената. Адски приятно. Бях продължил да й плащам заплатата през годината, докато не практикувах. Можех да си го позволя с обезщетението от застрахователната компания и не исках да рискувам да постъпи на работа при друг адвокат.
— Първо парите — казах.
Лорна кимна. Веднага след като бе събрала текущите дела, се бе захванала с банковите книги — може би единственото, което не отстъпваше по важност на календара. От тях щяхме да научим не само колко пари има във фирмените сметки на Винсънт. Те щяха да ни дадат представа как е ръководил самостоятелната си кантора.
— Има една добра и една лоша новина — започна тя.
— В оперативната сметка има трийсет и осем хиляди, а в клиентската — сто двайсет и девет.
Чак подсвирнах. Това бяха много пари за клиентска сметка. Там отиват получените от клиентите суми. В хода на работата за всеки клиент съответните услуги се таксуват и парите се превеждат в оперативната сметка. Винаги искам да имам повече пари в оперативната, защото щом бъдат прехвърлени там, стават мои.
— За този дисбаланс си има причина — реагира на изненадата ми Лорна. — Току-що е получил чек за сто хиляди долара от Уолтър Елиът. Внесъл го е в петък.
Кимнах и посочих импровизирания календар на бюрото пред мен. Беше съставен в бележник. Когато намереше време, Лорна трябваше да излезе и да ми купи истински календар. Освен това щеше да въведе всички съдебни ангажименти и в компютъра ми, и на настолния календар. И накрая, както не беше правил Джери Винсънт, щеше да качи данните и на отдалечен сървър.
— Началото на процеса на Елиът е насрочено за следващия четвъртък — казах. — Взел е стоте бона в аванс.
Произнасянето на този очевиден факт изведнъж ме накара да разбера нещо друго и казах на Лорна:
— Обади се в банката веднага щом свършим тук. Виж дали чекът е осребрен. Ако не, опитай се да ускориш осребряването. Елиът сигурно ще се опита да опре изплащането му веднага щом чуе за смъртта на Винсънт.
— Ясно.
— Какво друго за парите? Щом стоте хиляди са от Елиът, за кого са останалите?
Лорна отвори една от счетоводните книги, които държеше в скута си. В клиентската сметка трябва да се отчита за кого е внесен всеки долар. Във всеки момент адвокатът трябва да е в състояние да определи каква чист от аванса на даден клиент е прехвърлена в оперативната сметка и използвана и какъв резерв остава в клиентската. Сто хиляди долара от клиентската сметни на Винсънт бяха отделени за процеса на Уолтър Елиът. Оставаха само двайсет и девет хиляди, получени за останалите текущи дела. Не бяха много, като се имаше предвид камарата папки, която бяхме събрали, докато търсехме текущите дела в кантонерките.
— Това е лошата новина — отвърна Лорна. — Очевидно има депозити само за още петима-шестима клиенти. Парите за останалите текущи дела вече или са преведени в оперативната сметка, или са похарчени, или клиентите са длъжници на кантората.
Кимнах. Новината наистина не беше добра. Започваше да изглежда, че Джери Винсънт е изпреварвал кода на делата си, което означаваше, че е поемал нови клиенти, за да има приток на нови пари, които да изплащат сегашните дела. Уолтър Елиът вероятно беше решил този проблем. Веднага след осребряването на неговите сто хиляди Винсънт щеше да е в състояние да спре конвейера и да си поеме дъх — поне за известно време. Само че така и не беше получил тази възможност.
— Колко клиенти са с погасителни планове? — попитах.
— Двама са с индивидуални планове. И двамата много изостават.
— Как се казват?
Трябваше й малко време, за да потърси имената в книгите.
— Хм, единият е Самюълс, а другият — Хенсън. Изостават с по около пет хиляди.
— Ето, затова взимаме кредитни карти и не правим погасителни планове.
Имах предвид собствените си правила за работа. Отдавна бях престанал да работя на кредит. Приемах пари в брой, които не подлежаха на възстановяване. Приемах и кредитни карти, но Лорна първо ги проверяваше и получаваше уверение за платежоспособност.
Прелистих записките, които си бях водил, докато набързо преглеждах календара и текущите дела. Бях включил и Самюълс, и Хенсън в списъка дела, от които по възможност щях да се избавя. Преценката ми се основаваше на повърхностния анализ на обвиненията и фактите по делата. Ако нещо в някое дело не ми харесваше, по каквато и да е причина, делото отиваше в списъка.
— Няма проблем — казах. — Ще ги разкараме.
Обвиняваха Самюълс в непредумишлено убийство при шофиране в нетрезво състояние, а Хенсън — в кражба в особено големи размери и притежаване на наркотични вещества. Хенсън моментално привлече интереса ми, защото Винсънт щеше да изгради защитата около зависимостта на клиента от болкоуспокояващи, отпускани с рецепта. Разчиташе едновременно на съчувствието на съдебните заседатели и на прехвърлянето на вината. Щеше да обяви лекаря, предписвал прекалено големи дози лекарства на Хенсън, за основен виновник за последиците от предизвиканата от него зависимост. Патрик Хенсън, щеше да твърди Винсънт, е жертва, а не престъпник.
Отблизо познавах тази защита, защото през последните две години многократно я бях прилагал в опит да оправдая многобройните си пропуски като баща, бивш съпруг и приятел. Но включих Хенсън в списъка на прокажените, както го бях нарекъл, защото в душата си знаех, че защитата няма да устои — поне не за мен. Пък и не бях готов да го представлявам в съда с нея.
Лорна кимна и си отбеляза за двете дела в бележника. После попита:
— Това колко прави? Колко дела прехвърляш в списъка на прокажените?
