си припомнях делата и клиентите, които бях оставил преди година. Доколкото знаех, бях се погрижил за всички, но може да имаше някаква жалба или пък Холдър беше чула някакъв слух и провеждаше разследване. Влязох в съдебната й зала със силно безпокойство. Повикването, при който и да е съдия обикновено не вещае нищо добро, още повече при председателя на Съдебния съвет.
В залата беше тъмно и секретарското място до банката пустееше. Минах през вратичката в парапета и вече се насочвах към вратата, водеща към задния коридор, когато тя се отвори и отвътре излезе секретарката Микейла Гил. Жена иначе с приятна външност, напомняше ми за учителката ми в трети клас. Но явно не очакваше да види мъж, сепна се и за малко да изпищи. Побързах да се представя, преди да се е затичала към паникбутона на съдийската банка. Секретарката си пое дъх, след което ме покани да вляза.
Съдия Холдър бе сама в кабинета си, седнала зад масивно бюро от тъмно дърво. Черната й тога висеше на закачалка за шапки в ъгъла. Холдър носеше тъмнолилав костюм с консервативна кройка. Беше привлекателна и стегната, някъде на петдесет и пет, със стройно тяло и късо подстригана кестенява коса.
Не я познавах лично, но бях чувал за нея. Беше работила двайсет години като прокурор. Отговаряше на наказателните процеси, беше водила няколко големи дела и беше известна с това, че издава максимални присъди. Тъкмо затова след първия й мандат избирателите бяха гласували за нея. Четири години по-късно я бяха избрали за председател на Съдебни съвет и оттогава заемаше този пост.
— Благодаря, че дойдохте, господин Холър — каза тя. — Радвам се, че секретарката ви най-после е успяла да ви открие.
В гласа й звучаха нетърпеливи, ако не и повелителни нотки.
— Тя всъщност не ми е секретарка, госпожо съдия, но все пак ме намери. Съжалявам, че ви забавих.
— Е, нали сте тук. Не се познаваме лично, нали?
— И аз така мисля.
— Е, така ще издам възрастта си, но всъщност веднъж бях прокурор в процес, в който баща ви беше адвокат. Едно от последните му дела, струва ми се.
Налагаше се да коригирам преценката си за възрастта й. Трябваше да е поне на шейсет, щом с баща ми се бяха засичали в съда.
— Всъщност бях трети прокурор по делото, току-що завършила Юридическия факултет на Университет на Южна Калифорния, абсолютна новачка. Искаха да ми осигурят известен съдебен опит. Гледаше се дело за убийство и ми дадоха да разпитам един свидетел. Цяла седмица се готвих за разпита, а баща ви съсипа човека за десет минути. Спечелихме делото, обаче никога не забравих този урок. Бъди готова за всичко.
Кимнах. Неколцина по-възрастни адвокати през годините ми бяха разказвали истории за Мики Холър- старши. Самият аз едва го помнех. Преди да успея да попитам съдията за делото, във връзка, с което го е срещала, тя продължи:
— Но не ви повиках за това.
— Очевидно, госпожо съдия. Явно е нещо… доста спешно?…
— Да. Познавахте ли се с Джери Винсънт?
Употребата на минало време ме смая.
— С Джери ли? Да, познавам Джери. Какво е станало?
— Мъртъв е.
— Мъртъв?!
— По-точно убит.
— Кога?
— Снощи. Съжалявам.
Сведох очи и погледнах табелката на бюрото й. „Съдия М. Т. Холдър“, пишеше с курсив върху дървената подставка с церемониално чукче, писалка и мастилница.
— Бяхте ли близки?
Труден въпрос, чийто отговор не знаех. Без да вдигам поглед, отвърнах:
— Участвали сме в дела един срещу друг, когато той работеше в прокуратурата, а аз бях служебен защитник. И двамата горе-долу едновременно напуснахме, на да започнем частна практика, и двамата имахме самостоятелни кантори. През годините сме работили заедно по няколко случая, процеси, свързани с дрога, и взаимно се подсигурявахме, когато се наложи. От време на време той ми прехвърляше по някой клиент, когато не искаше да се занимава с него.
Отношенията ни с Джери Винсънт бяха служебни. От време на време изпивахме по чаша заедно в „Четирите зелени полета“ или ходехме на мач на Доджър Стейдиъм. Но щеше да е преувеличение да кажа, че сме били близки. Не знаех почти нищо за него извън света на правото. Преди време бях чул слухове из съдилищата, че се е развел, обаче никога не го бях разпитвал за това. Нямаше нужда да знам такава лична информация.
— Изглежда, забравяте, господин Холър, но когато господин Винсънт беше млад и многообещаващ прокурор, и аз работех в прокуратурата. Но после изгуби едно голямо дело и звездата му залезе. Тогава напусна и започна частна практика.
Погледнах я, ала не отговорих.
— И като че ли си спомням, че вие бяхте адвокат в това дело — прибави тя.
Кимнах.
— Барнет Удсън. Извоювах му оправдателна присъда по обвинение в двойно убийство. Излезе от залата и саркастично се извини на медиите, задето убийството му се разминало без нищо. Трябваше да натрие носа на прокуратурата и това до голяма степен сложи край на кариерата на Джери като прокурор.
— Тогава защо изобщо е работил с вас и ви е прехвърлял клиенти?
— Защото, госпожо съдия, макар да го съсипах като прокурор, аз станах причината да започне адвокатската си кариера.
Спрях дотам, но това не й беше достатъчно.
— И?
— И след две години той печелеше пет пъти повече, отколкото в прокуратурата. Един ден ми се обади и ми благодари, че съм му показал правия път.
Тя кимна разбиращо.
— Значи става въпрос за пари. Стремял се е към парите.
Свих рамене, сякаш ми е неловко да отговарям от името на мъртвец.
— Какво стана с клиента ви? — попита Холдър. — С човека, който остана ненаказан за двойното убийство?
— Щеше да е по-добре, ако го бяха осъдили. Убиха го от движеща се кола два месеца след издаването на оправдателната присъда.
Тя отново кимна, като този път сякаш казваше: „Край на историята, справедливостта е възтържествувала“. Опитах се да върна разговора към Джери Винсънт.
— Не мога да повярвам за Джери. Какво се е случило?
— Още не е ясно. Явно късно снощи са го намерили в колата му, паркирана в гаража на неговата офис сграда. Застрелян. Съобщиха ми, че полицията още е на местопрестъплението и няма арестувани. Всичко това ми е известно от един репортер от „Таймс“, който се обади в кабинета ми, за да попита какво ще стане сега с клиентите на господин Винсънт — и особено с Уолтър Елиът.
Кимнах. През последната година бях във вакуум, но не чак толкова херметично изолиран, че да не чуя за убийството, в което беше замесен филмовият магнат — просто поредното от серията големи дела, които Винсънт прибави към актива си през годините. Въпреки провала с Удсън славата му на успешен прокурор още отначало му позволи да започне като адвокат от висшия ешелон. Не му се налагаше да си търси клиенти те сами го търсеха. И обикновено или бяха богаташи, или имаха какво да кажат, с други думи, притежаваха поне едно от следните три качества: можеха да платят големи пари за адвокатските му услуги, бяха категорично невинни в повдигнатите им обвинения или очевидно бяха виновни, но общественото мнение и настроения бяха на тяхна страна. Клиенти, зад които можеш да застанеш и да ги защитаваш,
