от петък. Това е признак, че е в лагера на обвинението. Докато ти се обръщаш към номер три, бъди сигурен, че Непобедимия ще говори за номер седем.
— Защо ли изобщо послушах клиента си?! — измърморих.
Поръчахме си обяд и помолихме келнера да побърза, защото трябва да се връщаме в съда. Докато чакахме, поговорих със Сиско за нашите свидетели и той ми каза, че сме готови в това отношение. После му възложих да поостане след заседанието и да види дали ще успее да проследи немците до хотела им. Исках да знам къде са отседнали. За всеки случай. Към края на процеса те нямаше да са много доволни от мен. Винаги е добра стратегия да си наясно къде са враговете ти.
Някъде по средата на салатата с пиле на грил случайно погледнах през прозореца към чакалнята — великолепна смесица от архитектурни стилове с известно доминиране на ар деко. Имаше безброй редове големи кожени столове за пътниците и огромни полилеи на тавана. Някои хора спяха по седалките, други седяха и бдяха над багажа си.
И изведнъж забелязах Бош. Седеше сам на третия ред от прозореца ми. Беше си сложил слушалките. Погледите ни за миг се срещнаха и той се извърна. Оставих вилицата си и бръкнах в джоба си, за да извадя пари. Нямах представа колко струва чаша „Лудата домакиня“, но Лорна пиеше вече втора. Оставих на масата пет двайсетачки и казах на другите да се донахранят и че ще изляза да се обадя по телефона.
Излязох и набрах мобилния на Бош. Той си свали слушалките и отговори, докато се приближавах към третия ред седалки.
— Какво има? — попита вместо поздрав. — Защо ми звъниш?
— Какво ще кажеш за репортажа?
Седнах на свободния стол срещу него и го погледнах, ала се държах така, като че ли разговарям с някой друг.
— Тъпо — рече Бош.
— Ами, не знаех дали искаш да останеш под прикритие, или…
— Просто затвори.
Затворихме телефоните и се спогледахме.
— Е? — попитах. — В играта ли сме?
— Ще узнаем чак когато узнаем.
— Какво значи това?
— Статията излезе. Мисля, че постигна каквото искахме ние. Сега ще чакаме и ще видим. Ако се случи нещо, да, в играта сме. Ще разберем, че сме в играта, чак когато вече сме в играта.
Кимнах, въпреки че ми звучеше безсмислено.
— Коя е жената в черно? — попита Бош. — Не си ми казвал, че имаш гадже. Навярно би трябвало да осигурим охрана и на нея.
— Моят анализатор на съдебни заседатели.
— А, помага ти да избираш онези, дето мразят ченгетата, тоест бунтари.
— Нещо такова. Сам ли си тук? Съвсем сам ли ме наблюдаваш?
— Знаеш ли, имах едно гадже. Винаги задаваше въпросите по няколко наведнъж. Никога един по един.
— А ти някога отговарял ли си й? Или просто хитро си ги отклонявал, както правиш сега?
— Не съм сам, не се бой. Наоколо има хора, които никога няма да видиш. Имам хора и при кантората ти, независимо дали си там.
И камери. Бяха инсталирани преди десет дни, когато смятахме, че материалът в „Таймс“ ще излезе всеки момент.
— Да, добре, но няма да останем там задълго.
— Забелязах. Къде се местиш?
— Никъде. Работя в колата си.
— Доста забавно.
За миг се вгледах в лицето му. Говореше саркастично, както обикновено. Макар и досадник, кой знае защо, беше успял да ме убеди да му поверя безопасността си.
— Е, трябва да се връщам в съда. Искаш ли да се държа по някакъв особен начин или да отида на някакво конкретно място?
— Просто си се дръж нормално. Но все пак можеш да помогнеш с нещо. Наблюдението ти, особено когато си в движение, изисква участието на много хора. Затова вечер, след като се прибереш вкъщи, ми се обаждай и ми съобщавай, за да мога да освободя по някой човек.
— Добре. Но въпреки това някой ще продължи да наблюдава, нали?
— Не се безпокой. Покриваме те денонощно, седем дни в седмицата. А, и още нещо.
— Какво?
— Никога повече не се приближавай към мен така.
Кимнах. Отпращаше ме.
— Ясно.
Изправих се и погледнах към ресторанта. Видях, че Лорна брои двайсетачките, които бях оставил, и ги слага върху сметката. Май ги слагаше всичките. Патрик го нямаше — явно беше отишъл да вземе колата.
— Доскоро, детектив — казах, без да се обръщам към него.
Той не отговори. Отдалечих се и настигнах своята група. Тъкмо излизаха от „Тракс“.
— Онзи там детектив Бош ли беше? — попита Лорна.
— Да, видях го навън.
— Какво прави?
— Каза, че обичал да идва тук по обяд, да поседи на големите удобни столове и просто да си мисли.
— Какво съвпадение, че и ние дойдохме тук.
Джули Фарвър поклати глава и каза:
— Съвпадения не съществуват.
38.
След обедната почивка Голанц започна да развива доказателствата си. Наричах този тип изложение „От А до Я“. Подхвана от самото начало — повикването на спешния номер, с което се съобщаваше за двойното убийство — и продължи нататък в хронологичен ред. Първият свидетел беше операторка на спешния телефон от окръжния комуникационен център. Тя представи записите на двете обаждания на Уолтър Елиът. С искане преди процеса се бях опитал да осуетя прослушването на двата записа, като се аргументирах, че разпечатките ще са по-ясни и по-полезни за съдебните заседатели, ала съдията реши в полза на прокурора. Нареди все пак на Голанц да осигури на заседателите и разпечатки, за да могат да ги четат успоредно със записа по време на прослушването в съда.
Бях се опитал да не допусна прослушването на записите, защото знаех, че не са в полза на моя клиент. Първия път Елиът беше разговарял с операторката спокойно и бе съобщил, че жена му и още един човек са убити. Това невъзмутимо поведение можеше да се изтълкува като хладнокръвна пресметливост и не исках съдебните заседатели да го приемат така. Вторият запис беше още по-опасен от гледна точка на защитата. Гласът на Елиът звучеше ядосано и освен това показваше, че познава и не харесва мъжа, убит заедно с жена му.
Запис 1–13:05, 02/05/2007
Оператор: Да? Слушам ви.
Уолтър Елиът: Ами… те… те са мъртви. Убити.
Оператор: Извинете, господине. Кой се обажда?
Уолтър Елиът: Уолтър Елиът. Тази къща е моя.
Оператор: Да, господине. И казвате, че има убити, така ли?
Уолтър Елиът: Жена ми. Застреляна е. И един мъж. И той е застрелян.
