Оператор: Изчакайте един момент, господине. Само да запиша информацията и ще ви пратя помощ.
— пауза —
Оператор: Добре, господин Елиът, линейката и шерифите пътуват към вас.
Уолтър Елиът: Вече е късно. За линейката, искам да кажа.
Оператор: Трябваше да я пратя, господине. Застреляни ли казахте? Вие в опасност ли сте?
Уолтър Елиът: Не знам. Току-що пристигнах. Не съм го направил аз. Записвате ли разговора?
Оператор: Да, господин Елиът. Всичко се записва. В момента в къщата ли сте?
Уолтър Елиът: В спалнята съм. Не съм го направил аз.
Оператор: Има ли още някой в къщата освен вас и двамата застреляни?
Уолтър Елиът: Струва ми се, че няма никой.
Оператор: Добре, искам да излезете навън, за да ви видят шерифите, когато пристигнат. Застанете на място, където да ви видят.
Уолтър Елиът: Добре, излизам.
На втория запис говореше друга операторка, но оставих Голанц да го пусне. Бях изгубил големия спор дали записите изобщо трябва да се прослушват. Не виждах смисъл да губя съдебно време, като карам прокурора да доведе втората операторка, за да представи втория запис.
Този път Елиът се обаждаше от мобилния си телефон. Беше навън и на заден план се чуваха океански вълни.
Запис 2–13:24, 02/05/2007
Оператор: Да? Слушам ви.
Уолтър Елиът: Вече се обаждах. Къде са хората ви?
Оператор: На спешния телефон ли сте се обаждали?
Уолтър Елиът: Да, жена ми е застреляна. И немецът. Къде са хората ви?
Оператор: За сигнала от Малибу ли става дума? На Кресънт Коув Роуд?
Уолтър Елиът: Да, точно така. Обадих се преди поне петнайсет минути и никой не идва.
Оператор: Господине, на монитора виждам, че водещата ни кола би трябвало да пристигне след по- малко от минута. Затворете телефона и застанете отпред, за да ви видят, когато наближат. Ще го направите ли?
Уолтър Елиът: Вече съм отпред.
Оператор: Значи останете там, господине.
Уолтър Елиът: Щом казвате. Дочуване.
— край —
На втория запис гласът на Елиът не само звучеше ядосан от забавянето, но и думата „немецът“ беше произнесена почти презрително. Нямаше значение дали по интонацията може да се съди за виновността му. Записите въвеждаха темата на обвинението за Уолтър Елиът като арогантен човек, който е убеден, че стои над закона. Добро начало за Голанц.
Отказах се да разпитвам операторката, защото знаех, че от това защитата няма да спечели нищо. Следващият прокурорски свидетел беше шериф Брендан Мъри, шофьорът на водещата патрулка, която първа се отзовала на сигнала. В продължение на половин час Голанц разпита шерифа за пристигането му на местопрестъплението и откриването на труповете до най-малки подробности. Особено внимание обърна на спомените на Мъри за поведението, вида и изявленията на Елиът. Според шерифа обвиняемият не проявявал никакви емоции, докато ги водел по стълбището в спалнята, където жена му лежала гола на леглото. Спокойно прекрачил през мъртвия мъж, проснат на прага, и посочил тялото на кревата.
— Той каза: „Това е жена ми — каза Мъри. — Съвсем сигурен съм, че е мъртва“.
Според Мъри Елиът също заявил поне три пъти, че не е убил двамата в спалнята.
— Това не беше ли необичайно? — попита Голанц.
— Е, ние не сме подготвени да участваме в разследване на убийства — отвърна шерифът. — Не се предполага, че трябва да го правим. Затова изобщо не попитах господин Елиът дали го е извършил той. Той просто повтаряше, че не е.
Нямах въпроси и към Мъри. Той фигурираше в моя свидетелски списък и щях да мога да го призова през защитната фаза на процеса, ако се наложи. Но исках да изчакам следващия свидетел на обвинението, Кристофър Харбър, партньор на Мъри и новобранец в шерифското управление. Смятах, че ако някой от двамата може да допусне грешка, която да е от полза за защитата, това ще е новобранецът.
Показанията на Харбър бяха по-кратки от тези на Мъри и прокурорът го използва главно за да потвърди казаното от партньора му. Бил чул същите неща като Мъри. И видял същото.
— Само няколко въпроса, ваша чест — казах, когато Стантън ме попита дали ще разпитам свидетеля.
Голанц провеждаше прекия разпит от катедрата, но аз останах на масата на защитата. Нарочно. Исках съдебните заседатели, свидетелят и прокурорът да си мислят, че ще следвам процедурата и ще задавам въпроси. Всъщност имах намерение да изтъкна онова, което щеше да е ключов елемент в доказателствата на защитата.
— Вие сте новобранец, нали, помощник-шериф Харбър?
— Да.
— По-рано случвало ли ви се е да давате показания в съд?
— Не и по дело за убийство.
— Е, не се изнервяйте. Даже господин Голанц да ви е убеждавал в обратното, аз не хапя.
В съдебната зала се разнесе тих смях. Харбър се изчерви. Беше здравеняк с пясъчноруса коса, подстригана късо по войнишки, както обичаха да ходят в шерифството.
— Казахте, че когато с партньора си сте пристигнали във вилата на Елиът, сте видели моя клиент да стои отпред на отбивката. Нали така?
— Точно така.
— Добре, какво правеше той?
— Просто стоеше там. Бяха му казали да ни чака.
— Добре, а вие какво знаехте за ситуацията, когато водещата кола пристигна на местопроизшествието?
— Знаехме само онова, което ни каза операторката. Че някой си Уолтър Елиът се обадил от къщата и съобщил, че вътре има двама мъртви. Застреляни.
— Бяхте ли получили такъв сигнал преди?
— Не.
— Бяхте ли уплашен, нервен или възбуден?
— Бих казал, че бях напрегнат, обаче иначе и двамата бяхме съвсем спокойни.
— Извадихте ли пистолета си, когато слязохте от колата?
— Да.
— Насочихте ли го към господин Елиът?
— Не, носех го отпуснат до крака си.
— Партньорът ви извади ли своя пистолет?
— Да, струва ми се.
— Насочи ли го към господин Елиът?
Харбър се поколеба. Обожавам прокурорските свидетели да се колебаят.
— Не си спомням. Всъщност не гледах него. Наблюдавах обвиняемия.
Кимнах, като че ли ми звучеше логично.
— Трябвало е да се подсигурите, нали така? Не сте познавали този човек. Знаели сте само, че вътре би трябвало да има два трупа.
— Точно така.
— В такъв случай ще бъде ли вярно да се каже, че сте се приближили предпазливо към господин
