Гениален ход и майсторско планиране. Джон Кайндър щеше да остане в центъра на вниманието до края на последното заседание за днес и съдебните заседатели щяха да се разотидат по домовете си, за да разсъждават над думите му на вечеря и до късно вечерта. И аз с нищо не можех да попреча на това.
Кайндър беше едър приветлив чернокож мъж и говореше с бащински баритон. Взе със себе си на свидетелската скамейка дебела папка и когато правеше справки с нея, си слагаше очила за четене, смъкнати на върха на носа му. Между отделните въпроси поглеждаше над рамките Голанц или съдебните заседатели. Очите му изглеждаха спокойни, добри, будни и мъдри. Накратко — единственият свидетел, за когото нямах противодействие.
Насочван от точните въпроси на Голанц и с помощта на серия увеличени снимки, чието разглеждане не бях успял да осуетя с аргумента, че внушават предубеденост, Кайндър показа на съдебните заседатели местопрестъплението и им обясни какво означават веществените доказателства за следствената група. Чисто клинично и методично изложение, ала крайно интересно. С дълбокия си авторитетен глас детективът приличаше на професор, преподаващ курс по „Въведение в разследването на убийства“ на всички присъстващи в залата.
Когато можех, тук-там повдигах възражения в опит да наруша ритъма Голанц — Кайндър, но като цяло трябваше да търпя и да чакам. По някое време получих есемес от галерията и съдържанието му не ми помогна да се успокоя.
Фарвър: Направо се влюбиха в него! Нищо ли не можеш да направиш?
Без да се обърна, за да погледна Фарвър, просто поклатих глава, вперил очи в дисплея под масата на защитата.
После погледнах към клиента си и ми се стори, че той почти не обръща внимание на свидетелските показания на Кайндър. Водеше си записки в бележника, само че те не се отнасяха нито за процеса, нито за делото му. Видях много цифри и подчертаното заглавие „Разпространение в чужбина“. Наведох се към него и му прошепнах:
— Този свидетел направо ни съсипва. Просто в случай, че те интересува.
Устните му се извиха в мрачна усмивка.
— Аз пък мисля, че се справяме добре. Днес ти е страхотен ден.
Поклатих глава и се обърнах, за да продължа да слушам показанията. Клиентът ми не се вълнуваше от истината за положението, в което се намираше. Отлично познаваше моята стратегия за процеса и знаеше, че пистолетът ми е зареден със сребърен куршум. Но нищо в един съдебен процес не е сто процента сигурно. Ето защо огромното мнозинство от делата се урежда със сделка преди процеса. Никой не иска да рискува. Залозите са прекалено високи. А процесът за убийство е възможно най-големият риск.
Но още от първия ден Уолтър Елиът сякаш не можеше да го проумее. Просто продължаваше да си върши работата, да произвежда филми и да ги разпространява в чужбина, и като че ли смяташе, че категорично ще го оправдаят. И на мен ми се струваше, че доказателствата ми са непробиваеми, ала не можех да се похваля със същата увереност.
След като подробно разгледа с Кайндър основните елементи от проучването на местопрестъплението, Голанц продължи с показания, насочени към Елиът и контактите между него и следователите.
— Вие свидетелствахте, че обвиняемият е останал в патрулната кола на шериф Мъри, докато сте правили първоначалния оглед на местопрестъплението и сте се запознавали с обстановката, нали така?
— Да, точно така.
— Кога за пръв път разговаряхте с Уолтър Елиът?
Кайндър погледна някакъв документ в папката и отговори:
— Приблизително в два и половина излязох от къщата, след като приключих първоначалния оглед на местопрестъплението, и помолих шерифите да изведат господин Елиът от колата.
— И какво направихте после?
— Казах на единия шериф да му свали белезниците, защото не смятах, че са необходими повече. По това време там вече имаше доста шерифи и следователи и мястото до голяма степен беше обезопасено.
— А в този момент господин Елиът намираше ли се под арест?
— Не, и аз му го обясних. Казах му, че момчетата, шерифите де, са взели всички възможни предпазни мерки, докато видят какво е положението. Господин Елиът отговори, че разбира. Попитах го дали иска да продължава да ни съдейства и да покаже къщата на моята група и той каза, че е готов да го направи.
— И вие го заведохте във вилата, така ли?
— Да. Първо го накарахме да си обуе калцуни, за да не замърси нещо, и после влязохме вътре. Помолих господин Елиът да мине по същия път, по които твърдеше, че е дошъл на идване, когато открил труповете.
Отбелязах си, че калцуните са малко закъснели, тъй като шерифите вече бяха вкарали Елиът във вилата. Щях да задам този въпрос на Кайндър, когато дойдеше моят ред.
— Имаше ли нещо необичайно в пътя, по който твърдеше, че е минал, нещо непоследователно в разказа му?
Възразих срещу въпроса с аргумента, че е прекалено неясен. Съдията се съгласи. Голанц просто използва други думи и постави въпроса по-конкретно.
— Къде ви заведе господин Елиът, детектив Кайндър?
— Влязохме вътре и направо се качихме по стълбището в спалнята. Той ни каза, че на идване бил направил точно така. Открил телата и се обадил на спешния телефон от апарата до леглото. Операторката го помолила да излезе от къщата и да застане отпред и той го направил.
— Това стори ли ви се необичайно или непоследователно?
— Ами, първо ми се стори странно, че е влязъл и направо се е качил в спалнята, без да огледа първия етаж. Освен това не се съгласуваше с разказа му, когато излязохме навън. Той ни посочи колата на жена си, която беше паркирана на кръглата отбивка отпред, и каза, че така бил разбрал, че не е сама. Попитах го какво има предвид и господин Елиът обясни, че била паркирала отпред, за да можел Йохан Рилц, втората жертва, да използва единственото място в гаража. Били складирали там разни мебели и друг багаж и имало само едно място. Каза, че немецът бил скрил поршето си там и затова жена му трябвало да паркира навън.
— И вие какъв извод си направихте?
— Ами, че ни лъже. Той ни каза, че не бил ходил никъде другаде в къщата, че направо се качил в спалнята. Но ми беше пределно ясно, че е погледнал в гаража и е видял поршето на втората жертва.
Голанц изразително кимна от катедрата, за да подчертае, че Елиът е лъгал. Знаех, че ще мога да го опровергая, когато дойде моят ред да разпитам свидетеля, обаче щях да получа такава възможност едва на другия ден, след като това убеждение е попивало в умовете на съдебните заседатели почти двайсет и четири часа.
— Какво се случи после? — продължи прокурорът.
— Ами, в къщата оставаше да се свърши още много работа. Затова пратих двама души от групата ми да закарат господин Елиът в участъка в Малибу, където можеше да чака на спокойствие.
— Той вече беше ли арестуван?
— Не, аз повторно му обясних, че трябва да разговаряме с него и че ако все още е готов да ни съдейства, ще го отведем в стая за разпити в участъка. Казах му, че ще отида там колкото може по-скоро. И той отново се съгласи.
— Кой го закара?
— Следователите Джошуа и Тоулс, със своята кола.
— Защо не са започнали да го разпитват още с пристигането си в участъка в Малибу?
— Защото исках преди да започнем разговора да знаем повече за него и местопрестъплението. Понякога получаваш само един шанс, даже със свидетел, който е готов да съдейства на следствието.
— Използвахте думата „свидетел“. Господин Елиът не беше ли вече заподозрян?
Това беше игра на котка и мишка с истината. Какъвто и отговор да дадеше Кайндър, всички в съдебната зала разбираха, че са взели Елиът на мушка.
— Е, до известна степен абсолютно всеки е заподозрян — отвърна детективът. — В такава ситуация подозираш всички. Но по онова време аз не знаех много за жертвите, не знаех много за господин Елиът и не
