Елиът?
— Така си беше.
— Кога прибрахте оръжието си?
— След като претърсихме района и се уверихме, че е чисто.
— Искате да кажете, че сте влезли вътре, уверили сте се, че двамата са убити и че вътре няма никой друг, така ли?
— Да.
— Добре, а през цялото това време господин Елиът с вас ли беше?
— Да, трябваше да дойде с нас, за да ни покаже къде са труповете.
— Беше ли арестуван?
— Не. Сам се съгласи да ни ги покаже.
— Но сте му сложили белезници, нали?
Харбър пак се поколеба. Плуваше в непознати води и сигурно си припомняше репликите, репетирани с Голанц или младата му помощничка.
— Той доброволно се съгласи да му сложим белезници. Обяснихме му, че не го арестуваме, но че ситуацията в къщата е критична и за собствената му сигурност, както и за нашата, е най-добре да го закопчаем, докато обезопасим района.
— И той се съгласи.
— Да, съгласи се.
С периферното си зрение зърнах Елиът да клати глава. Надявах се и съдебните заседатели да са го видели.
— Ръцете му отзад ли бяха закопчани, или отпред?
— Отзад, съгласно правилника. Нямаме право да заключваме ръцете на субекта пред тялото му.
— Субект ли? Какво ще рече това?
— Субект е всеки, който е свързан с някакво разследване.
— Всеки, който е арестуван ли?
— Включително и ако е арестуван, да. Но господин Елиът не се намираше под арест.
— Разбирам, че сте новобранец, но колко често сте поставяли белезници на човек, който не е арестуван?
— Случвало се е. Не си спомням точно колко пъти.
Кимнах, като се надявах да е ясно, че не го правя, защото му вярвам.
— Вашият партньор свидетелства и вие потвърдихте, че господин Елиът на три пъти ви е казал, че не е виновен за убийствата във вилата. Нали така?
— Да.
— Вие чухте ли тези твърдения?
— Да, чух ги.
— Когато бяхте навън или когато бяхте вътре в къщата?
— Вътре, когато бяхме горе в спалнята.
— В такъв случай това означава, че господин Елиът, без да го питате, както казвате вие, е твърдял, че е невинен, докато е бил закопчан с ръце зад гърба и вие с партньора ви сте били с извадено оръжие, нали така?
Третото колебание.
— Да, струва ми се, че беше така.
— И казвате, че в този момент той не е бил арестуван.
— Не беше.
— Добре, какво се случи, след като господин Елиът ви заведе вътре при труповете и вие с партньора ви се уверихте, че във вилата няма никой друг?
— Изведохме господин Елиът пак навън, затворихме къщата и повикахме детективи, за да разследват убийството.
— Всичко това също ли е според правилника на шерифството?
— Да.
— Добре. Помощник-шериф Харбър, свалихте ли белезниците на господин Елиът, след като не е бил арестуван?
— Не, господин адвокат. Качихме господин Елиът на задната седалка на колата, а правилникът забранява да качваме субект в шерифска кола без белезници.
— Пак използвате думата „субект“. Сигурен ли сте, че господин Елиът не е бил арестуван?
— Сигурен съм. Не сме го арестували.
— Добре, колко време остана той на задната седалка?
— Приблизително половин час, докато чакахме групата от отдел „Убийства“.
— И какво се случи, когато пристигна групата?
— Когато дойдоха, следователите първо направиха оглед в къщата. После излязоха и задържаха господин Елиът. Искам да кажа, изкараха го от колата.
Моментално се възползвах от грешката му.
— Той задържан ли беше по това време?
— Не, сбърках. Той доброволно се съгласи да чака в колата и после, когато пристигнаха, те го изкараха навън.
— Искате да кажете, че доброволно се е съгласил да му поставите белезници и да го затворите на задната седалка на патрулката, така ли?
— Да.
— Ако искаше, можеше ли да отвори вратата и да излезе?
— Едва ли. Ключалките на задните врати не се отварят отвътре.
— Но е бил там доброволно.
— Да, така си беше.
Дори самият Харбър като че ли не вярваше на думите си. Лицето му стана още по-червено.
— Помощник-шериф Харбър, кога най-после свалихте белезниците на господин Елиът?
— Когато го изкараха от колата, детективите му свалиха белезниците и ги върнаха на партньора ми.
— Благодаря.
Кимнах, като че ли бях приключил, и прелистих няколко страници в бележника си, уж проверявам за случайно пропуснати въпроси. И както продължавах да гледам надолу, казах:
— А, помощник… Един последен въпрос. Според данните от комуникационния център първото повикване на спешния телефон е станало в един и пет. Господин Елиът е трябвало да се обади повторно след деветнайсет минути, за да се увери, че не са го забравили, и след четири минути най-после сте пристигнали вие с партньора ви. Общо двайсет и три минути до появата ви.
Сега вече вдигнах очи към него.
— Помощник-шериф Харбър, защо се забавихте да се отзовете на сигнал, който би трябвало да е приоритетен?
— Малибу е най-големият ни участък. Поне като площ. Трябваше да прекосим планината — идвахме от друг сигнал.
— Нямаше ли свободна патрулна кола по-близо?
— С партньора ми бяхме в алфата. Тя е роувър. Ние поемаме приоритетните сигнали и приехме това повикване, когато ни се обадиха от комуникационния център.
— Добре, помощник-шериф Харбър. Нямам повече въпроси.
Голанц се хвана на въдицата, която му бях хвърлил, и използва правото си на допълнителни въпроси, за да изясни дали Елиът наистина е бил арестуван. Опита се да опровергае тази идея, тъй като тя можеше да потвърди теорията на защитата за тунелното зрение. Тъкмо това бях искал да си помисли, че целя, и успях. Голанц цели петнайсет минути разпитва Харбър, за да подчертае, че човекът, на когото двамата с партньора му са поставили белезници извън къщата, в която е било извършено двойно убийство, не е бил арестуван. Това противоречеше на здравия разум, ала прокурорът държеше на своето.
