право да говори за красота — спазъм разкриви обезобразеното му лице. Той повдигна раменете на трупа и показа на съдията големите червени петна по гърба. — Така е ударен в гърба с нож, че острието трябва да е проникнало до самото сърце. Лежеше по гръб на пода в стаята на момичето, почти до вратата — капитанът пусна горната част на тялото. — Гнусен човек е този рибар! След като е убил Чън, е започнал да реже гърдите и корема му. Казвам след, защото, както виждате, раните отпред не са кървели толкова много, колкото би трябвало да се очаква. А, да… последното веществено доказателство. За малко щях да го забравя — той издърпа едно чекмедже на писалището и разви навосъчената хартия, в която бе увито нещо продълговато. Подаде на съдията дълъг тънък нож и каза: — Това е намерено в лодката на Уан, ваше превъзходителство. Той казва, че с този нож чистел риба. По него не беше открита и капчица кръв. Но какво от това? Наоколо има толкова много вода, че той спокойно е можел да го измие и да го почисти, след като се е върнал на лодката. Е, като че ли това е всичко. Предполагам, че Уан лесно ще си признае. Познавам този тип млади престъпници. Отначало отричат всичко, но след един по-решителен разпит рухват и вече не могат да се наприказват. Какво ще наредите, ваше превъзходителство?
— Първо ще трябва да уведомя най-близките роднини на убития и някой от тях формално да го разпознае. После…
— Погрижил съм се за това, ваше превъзходителство. Чън е бил вдовец, двамата му синове живеят в столицата. Тялото току-що беше официално разпознато от господин Лин, съдружника на убития, който е живял заедно с него.
— Свършили сте прекрасна работа с вашите хора — каза съдията. — Кажете им да предадат задържания и трупа на стражниците, които съм довел със себе си — после стана и добави: — Наистина съм много благодарен за вашите бързи и ефикасни действия, капитане. Тъй като в случая не са намесени военни, вие сте могли просто да съобщите за убийството в съдилището и с това да си измиете ръцете. Но вие сте намерили начин да ми помогнете и…
Капитанът вдигна ръка в знак на протест и каза със странния си глух глас:
— За мене беше удоволствие, ваше превъзходителство. Аз бях един от хората на полковник Мен. Винаги ще правим всичко, което можем, за да ви помогнем.
Гримасата, която изкриви обезобразеното му лице, трябваше да е усмивка. Съдията се върна в къщичката на стражите при Северната врата. Беше решил още там да разпита задържания, а след това да отиде на местопрестъплението. Ако отложеше нещата за разглеждане в трибунала, топлите следи можеха да изстинат. Случаят изглеждаше много прост за разследване, но знае ли човек…
Той седна до единствената маса в голата стая на пазачите и започна да чете доклада на капитана. В него не пишеше почти нищо повече от онова, което вече бе чул. Пълното име на жертвата беше Чън Фан, възраст: петдесет и шест години. Момичето се казваше Авлига и беше на двайсет години, а младият рибар — на двайсет и две.
Съдията извади от ръкава си визитните картички и разписката от заложната къща. На картичките пишеше, че господин Чън е роден в провинция Шанси. Разписката беше копие от оригинала, подпечатано с големия червен печат на заложната къща на Чън. Отнасяше се за четири брокатени рокли, заложени миналия ден от някоя си госпожа Бей за три сребърника, със срок за откупуване три месеца при месечна лихва 5 процента. Влезе ефрейторът, следван от двама стражници, които мъкнеха носилката.
— Оставете я там в ъгъла — нареди съдията. — Знаете ли нещо за глухонямото момиче, което живее в кулата? Военните полицаи ми казаха само малкото му име — Авлига.
— Да, ваше превъзходителство, така й викат. Тя е захвърлено дете. Една старица, която продаваше плодове близо до Северната врата, я възпита и я научи да пише някой и друг йероглиф, както и да си служи криво-ляво с езика на глухите. Преди две години, когато старицата умря, девойката се засели в старата кула, защото уличните хлапаци постоянно я тормозеха. Там развъжда патици и продава яйцата. Хората я кръстиха Авлига на подбив — нали е няма — и този прякор й остана.
— Добре. Докарайте тук задържания.
Стражниците се върнаха, хванали от двете страни нисък як младеж. Рошавите коси падаха върху смръщеното чело на мургавото му лице, а куртката и панталоните му от кафява кожа бяха нескопосно закърпени на няколко места. Ръцете му бяха вързани със синджир на гърба, допълнителна примка от тънка верига обгръщаше голия му дебел врат. Стражниците го смъкнаха на колене пред съдията.
Известно време Ди мълчаливо наблюдаваше младежа, като се чудеше откъде да подхване разпита. В тишината се чуваха само ромонът на дъжда отвън и тежкото дишане на задържания. Съдията извади от ръкава си трите сребърника.
— Откъде ги имаш?
Младият рибар измърмори на груб диалект нещо, което съдията не можа да разбере. Единият от стражниците срита Уан и му изрева:
— Говори по-ясно!
— Това са ми спестяванията. Да си купя хубава лодка.
— Кога срещна господин Чън за пръв път?
Младежът избълва порой от неприлични ругатни.
Полицаят, който стоеше от дясната му страна, го накара да замълчи, като го цапардоса по главата с плоското на меча си. Уан разтърси глава, после навъсено каза:
— Познавах го само по лице, защото често се навърташе около кея — и изведнъж добави злобно: — Ако го познавах по-добре, щях да убия тази мръсна свиня, Този мошеник…
— Мамил ли те е господин Чън, когато си залагал нещо при него? — бързо запита съдията.
— Мислиш, че имам нещо за залагане?
— Тогава защо го наричаш мошеник?
Уан вдигна поглед и на съдията му се стори, че долавя хитро пламъче в малките му кръвясали очи. Младежът отново сведе глава и отговори намусено:
— Защото всички съдържатели на заложни къщи са мошеници.
— Какво прави снощи?
— Вече казах на войниците. Изядох купичка юфка в лавката на кея, после отидох нагоре по реката. След като улових няколко добри парчета, завързах лодката на брега на север от кулата и дремнах. Бях намислил призори да занеса малко риба в кулата… за Авлига.
Нещо в начина, по който момчето произнесе името на глухонямата, привлече вниманието на съдията. Той каза бавно:
— Ти отричаш, че си убил притежателя на заложната къща. Но тъй като освен тебе там е била само девойката, значи го е убила тя.
Уан изведнъж скочи към съдията. Движенията му бяха толкова бързи, че двамата стражници едва успяха да го сграбчат овреме. Уан започна да ги рита, но получи такъв удар по главата, че падна по гръб и веригите му издрънчаха на застлания с каменни плочки под.
— Ти, песоглав чиновнико, ти… — избухна младежът и се опита да се изправи.
Ефрейторът му нанесе такъв ритник в лицето, че главата му издрънча глухо на пода. Рибарят остана да лежи неподвижен, от разбитата му уста течеше кръв. Съдията стана и се наведе над неподвижната фигура. Младежът бе изгубил съзнание.
— Не бийте човек, ако не са ви заповядали — строго каза Ди на ефрейтора. — Свестете го и го откарайте в тъмницата. Ще го разпитам официално по-късно, на обедното съдебно заседание. Отнесете в съдилището и тялото на убития. Докладвайте на сержант Хун и му предайте този рапорт, написан от капитана на военните полицаи. Кажете му, че ще се върна в съдилището веднага щом разпитам някои свидетели — съдията хвърли поглед към прозореца. Още валеше. — Дайте ми парче навосъчена хартия.
Преди да излезе, уви с хартията главата и раменете си, после скочи върху седлото на уморения си кон. Мина край кея и пое по черния път към мочурището. Мъглата се беше поразредила и докато яздеше, Ди с интерес оглеждаше зелената безлюдна шир от двете страни на пътя. Тесни вадички криволичеха между тръстиките, като тук-там се разширяваха и образуваха гьолове, които тъжно отразяваха сивата светлина. Изведнъж ято дребни водни птици се вдигна с пронизителни крясъци, които отекнаха зловещо над пустото мочурище. Съдията забеляза, че след поройния дъжд, който се беше излял през нощта, водата бе спаднала. Сега пътят беше сух, водата бе оставила по него само купчинки водорасли. Когато Ди подминаваше
