нужда от теб, Уан.
Младежът грабна среброто и го мушна в пояса си. Съдията продължи:
— Ще трябва да се върнеш в тъмницата за няколко часа, защото си обвинен в убийство и аз не мога да те освободя, преди да бъдеш официално оправдан. Тогава ще те пуснем. Научи се да си владееш нервите, Уан.
Ди плесна с ръце. Началникът на стражата влезе веднага. Той бе чакал пред самата врата, готов да се втурне вътре при най-малкия тревожен сигнал.
— Ефрейтор, отведи затворника обратно в килията. После доведи господин Лин. Ще го намерите в канцеларията.
Сержант Хун бе слушал с нарастващо недоумение. Сега попита с объркан вид:
— За какво говорехте с младежа, господарю? Аз не можах да разбера нищо. Наистина ли се готвите да го освободите?
Съдията стана и отиде до прозореца. Гледайки навън към мрачния мокър двор, каза:
— Пак вали… За какво приказвах ли? Просто проверявах дали Уан наистина вярва в тези злокобни суеверия. В близките дни Хун, се опитай да намериш в нашата библиотека някоя книга за местните предания и поверия.
— Но нали вие не вярвате във всички тия безсмислици, господарю?
— Не, разбира се. Поне не във всички. Но чувствам, че ще трябва да почета малко за тези неща, защото те играят важна роля във всекидневния живот на обикновените хора в този окръг. Би ли ми налял чаша чай?
Докато сержантът приготвяше чая, съдията се върна на мястото си и се съсредоточи в служебните книжа, струпани на писалището. След като изпи втората чаша, на вратата се почука. Началникът на стражата въведе господин Лин и дискретно се оттегли.
— Седнете, господин Лин — любезно се обърна към него съдията. — Вярвам, че старши писарят ви е дал разясненията, необходими за попълването на документите?
— Да, Ваше превъзходителство. Току-що сверихме поземлените участъци с регистъра и…
— Съгласно завещанието, написано преди година — прекъсна го съдията, — Господин Чън, както ви е известно, оставя цялата земя на двамата си синове заедно с две трети от наличния капитал. Една трета от капитала и заложната къща остават за вас. Възнамерявате ли да продължите търговията?
— Не, Ваше превъзходителство — отвърна Лин с тънката си усмивка. — Работих в тази заложна къща повече от трийсет години, от сутрин до късна вечер. Ще я продам и ще живея с рентата от капитала си.
— Много добре! Но да предположим, че господин Чън е направил ново завещание с допълнителна клауза, според която вие ще получите само заложната къща.
Лицето на Лин посиня, а съдията бързо продължи:
— Търговията ви носи приходи, но ще ви се наложи да поработите още четири-пет години, докато съберете необходимия капитал, за да се оттеглите. А вие навлизате в години, господин Лин.
— Невъзможно! Как… как той би мо… могъл… — заекна Лин. После извика: — Да не би да сте намерили в ковчежето ново завещание?
Вместо да отговори на въпроса, съдията каза хладно:
— Съдружникът ви е имал любовница, господин Лин. За него нейната обич е била по-важна от всичко друго.
Лин подскочи.
— Да не искате да кажете, че старият глупак е завещал парите си на онази глухоняма никаквица?
— Да, вие знаете всичко, господин Лин. Научили сте го снощи, когато господин Чън ви го е разказал. Скарали сте се жестоко. Не се опитвайте да отричате. Прислужникът е чул какво сте говорили и ще свидетелства в съда.
Лин отново седна. Избърса потното си лице и започна, вече по-спокойно:
— Признавам, Ваше превъзходителство, че се ядосах много когато снощи Чън ми каза, че обича онова момиче. Канеше се да я отведе на някое далечно място и там да се ожени за нея. Опитах се да го накарам да разбере колко голяма глупост би било това, но той ми каза да си гледам работата и сърдит напусна къщата. Нямах представа, че ще отиде в кулата. Всички знаят, че младият разбойник Уан ходи с малоумната. Той ги е изненадал и е убил съдружника ми. Извинявам се, че сутринта не споменах тези факти пред вас, Ваше превъзходителство. Не ми се искаше да злепоставям покойния си партньор… А пък и вие бяхте заловили убиеца, тъй че и без това в съдилището всичко щеше да се разбере…
Лин поклати глава.
— До известна степен и аз съм виновен. Снощи трябваше да тръгна след него, трябваше…
— Вие действително сте тръгнали след него, господин Лин — остро го прекъсна съдията. — Вие също сте въдичар и познавате мочурището не по-зле от съдружника си. Обикновено то е непроходимо, но след проливен дъжд равнището на водата се покачва и опитен гребец с плоскодънна лодка може да го пресече, като следва пълноводните вади и гьолчета.
— Не е възможно. Пътят се охранява през цялата нощ от патрулите на военната полиция.
— Ако човекът в лодката се наведе, може да се прикрие зад високите тръстики, господин Лин. Затова съдружникът ви е можел да посещава кулата само нощем след пороен дъжд. И затова онова клето побъркано момиче е смятало посетителя си за свръхестествено същество като дъждовен дух, защото той е идвал с дъжда.
Съдията въздъхна. Изведнъж отправи пронизващия си поглед към Лин и каза строго:
— Когато снощи господин Чън ви е разказал за плановете са Лин, вие сте видели как дълго лелеяните ви надежди за лек и охолен живот отиват по дяволите. Затова сте последвали Чън и сте го убили в кулата, забивайки нож в гърба му.
Лин вдигна ръце:
— Каква фантастична теория, Ваше превъзходителство! Как се надявате да докажете това клеветническо обвинение?
— Между другите неща чрез разписката на госпожа Бей. Тя е била намерена от военната полиция на местопрестъплението. Но както сам казахте, господин Чън вече окончателно се е бил оттеглил от занаята.
— Тогава защо ще носи със себе си тази квитанция, издадена същия ден?
Лин не каза нищо и съдията продължи:
— Вие изведнъж сте решили да убиете Чън и сте се втурнали след него. Било е в часа след вечерния ориз, тъй че вниманието на дюкянджиите в квартала е било насочено към наплива на вечерната им клиентела и затова никой не ви е забелязал. Също и на кея, откъдето сте отплавали с малката си лодка, са били струпани необичайно много хора, защото се е очаквало да се излее пороен дъжд.
Внезапната паника, проблеснала в очите на Лин, беше последното доказателство, очаквано от съдията. Той завърши с равен глас:
— Ако признаете всичко сега, господин Лин и ми спестите труда да събирам доказателства от свидетелите, съм готов да приложа към смъртната ви присъда молба за нейното смекчаване под претекст, че става дума за убийство в пристъп на умопомрачение.
Лин гледаше напред с невиждащи очи. Внезапно бледото му лице се разкриви от гневна гримаса.
— Мръсен дърт пръч! — изсъска той. — Да ме кара толкова години да му робувам като грешен дявол… Сега се канеше да хвърли всички спечелени пари по една нищо и никаква малоумна мръсница. Парите, които му бях спечелил аз… — той погледна съдията право в очите и добави с твърд глас: — Да, аз го убих. Той го заслужаваше.
Съдията даде знак на сержанта. Хун се отправи към вратата, а Ди каза на Лин:
— Ще изслушам пълните ви признания на обедното съдебно заседание.
Изчакаха мълчаливо да се върне сержантът, който доведе началника на стражата с двама от неговите хора. Те оковаха Лин и го отведоха.
— Мръсен случай, господарю — уморено каза Хун.
Съдията допи чая си и му подаде чашата да я напълни пак.
— По-скоро трагичен. Бих съжалил дори и Лин, ако определено не се бе постарал да злепостави Уан.
