— Щяхте да постъпите по-разумно, ако се бяхте обърнали към властите — каза той.
— Нека негово превъзходителство ми позволи да имам друго мнение по този въпрос. Бяла Роза става монахиня със съгласието на родителите ми, а госпожа Бао се ползва с голямо уважение в столичните даоистки среди. А вие знаете какво влияние имат днес тези люде. Моят баща е последовател на Конфуций, но ако бъде заподозрян в антидаоистки чувства, търговията му ще пострада.
— Оставете на мен тази работа — отговори магистратът. — Утре сутринта ще се видя с госпожа Бао и ще говоря със сестра ви. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да я накарам да се откаже от намеренията си, а и надявам се, че интересът й към Дзун Ли ще улесни нещата. Аз самият не бих си го избрал за зет, но той е от добро семейство и може би с годините ще се оправи. Така или иначе дългът, предопределен на жената от Небето, е да се омъжи и да създаде деца. Според мен е глупаво да става монахиня — все едно даоистка или будистка. Един последен въпрос: откъде е това животно и защо го доведохте тук?
— Обичам лова, ваше превъзходителство. Хванах я, докато ловувах на север, преди седем години. Беше още малко мече. Оттогава не се е отделяла от мен. Много ми е забавно да я уча да танцува и да изпълнява разни номера. Тя много ме обича и вероятно ме приема за свой баща! Само един-единствен път се случи да ме нарани, в лявата ръка, но не беше нарочно. Просто искаше да ме прегърне! Раната зарасна нормално и ме боли само при влажно време: тогава ръката ми просто се вдървява. Когато влязох в трупата на Куан, взех животното със себе си — първо, защото съм единственият човек, когото то слуша, и второ, защото с него имам номер пред публиката.
Съдията поклати глава. Много неща се изясняваха: Кан не беше си служил с лявата ръка, защото старата рана му пречеше. Бяла Роза държеше своята притисната до гърдите, тъй като в ръкава бе скрила черната си рокля, а беше избягала, защото се е страхувала да не срещне госпожа Бао, и ако е забелязала набожната дама някъде наблизо, вероятно е отложила разговора с брат си за следващия ден. Да, всичко това си идваше на мястото.
— Аз не познавам мечките — каза той. — Какво би направила вашата, ако не бяхте се върнали? Щеше ли да разбие вратата на шкафа?
— О, не! Те са хитри, но не предприемат нищо сами. Никога няма да се сетят да направят нещо, което не са правили преди това. Без притеснение я оставям свободно в стаята, защото съм сигурен, че никога няма да отвори вратата. Щеше да изчака да излезете, като през това време щеше да обикаля и души наоколо, или да драска по шкафа, за да се увери, че сте още вътре. Търпението им е безгранично.
Съдията Ди потръпна неволно.
— Изяждат ли жертвата си?
— По-лошо. Събарят я… разкъсват я донякъде… играят си с нея като котка с мишка. Един път видях останките на ловец, изяден от мечка. Не беше никак приятно зрелище.
— Всемогъщи Небеса! — възкликна съдията. — Какво мило другарче за забави и игри.
Кан повдигна рамене.
— Никога не съм си имал неприятности — каза той. — Животното е много привързано и към сестра ми, но все пак не й се подчинява като на мен. За сметка на това е враждебно настроено към непознати: те го изнервят. Всъщност отношението му е променливо. Понякога не им обръща никакво внимание, понякога, напротив, просто не може да ги търпи. Вие, изглежда, сте от втората категория, ваше превъзходителство! Но трябва да уточня, че сега характерът й е станал по-труден, тъй като не се движи достатъчно. Два часа преди разсъмване (това е единственото време, когато в този мравуняк цари някакво спокойствие) я извеждам в двора между тази постройка и отсрещната. Никакъв прозорец от партера не гледа към това мъничко пространство, отделено с масивна врата. Казаха ми, че някога там затваряли провинилите се монаси и аз извеждам на това място горкото животно, да се натича и наскача, без да застрашава някого.
— Чудесно сте го измислили — съгласи се съдията. — Видяхте ли Мо Модъ, докато търсехте сестра си?
— Не — ядно извика Кун. — Този негодник през цялото време измъчва госпожица Дин. Ролята, която играя, не ми позволява да му дам да разбере, както заслужава. Може и да е по-висок и по-як от мен, но аз съм се занимавал с юмручен бой и мога добре да го поступам. Но сега вече ще го накарам да я остави на спокойствие! Госпожица Дин не е само една хубава девойка, ваше превъзходителство, тя е истинска спортистка. Язди кон по-добре от всяко друго момиче, което познавам. Ако беше моя жена, знаете ли какви прекрасни ловувания бихме могли да си устройваме двамата! Тя не прилича на онези куклички, за които родителите ми искат да ме оженят. Жалко обаче! Твърде независима е, за да пожелае да бъде с мен.
Съдията Ди стана.
— Вие все пак я попитайте — каза той. — Ще видите какво ще ви отговори! Сега трябва да тръгвам, Тао Ган сигурно вече ме търси.
Той кимна приятелски на мечката, но втренченият поглед на малките жестоки очи не говореше за никаква промяна в чувствата на животното.
Глава XI
Сянката с тайнствения парфюм се появява отново. Дзун Ли разкрива на съдията истинското значение на своите стихове.
Щом Кан затвори след него, съдията прекоси коридора и се спря пред отсрещната врата. Тя не беше заключена. Той влезе, но не свари никого в стаята, осветена от догаряща свещ върху бамбукова масичка. Освен двата стола и непокътнатото легло в стаята нямаше други мебели. Нито шкафове, нито багаж… никаква дреха на дървената закачалка. Ако не беше свещта, човек би помислил, че е необитавана.
Съдията Ди се приближи до масата и отвори чекмеджето, в което откри само прах. Коленичи, надникна под леглото и забеляза една малка мишка, която се изниза пред погледа му.
Той се надигна, изтупа прахта и реши да намери помощника си. Минаваше полунощ и Тао Ган сигурно вече бе напуснал актьорите. Съдията наистина го завари в стаята му, сведен над пестеливо зареден с жарава мангал. Тао Ган бе враг на излишните разходи. Мрачното му лице просветна, когато видя съдията да влиза. Той се надигна припряно и попита:
— Какво ви се е случило, ваше превъзходителство? Търсих ви навсякъде.
— Дай ми чаша горещ чай — прекъсна го съдията. — Има ли нещо за ядене при теб?
Докато господарят му се настаняваше пред малката масичка, Тао Ган затършува из пътническия си сандък и извади две сухи курабийки.
— Много съжалявам, че нищо друго не мога да предложа на негово превъзходителство.
Съдията захапа стръвно курабията и доволно отбеляза:
— Прекрасни са! Ухаят на свинска мас! Слава на Небесата, че този, който ги е приготвял, си е нямал и понятие от разните вегетариански щуротии!
След като унищожи двете курабии и изпи три чаши чай, той се прозя сладостно.
— Един хубав сън, това ми трябва сега. Вярно е също, че някои неща се изясняват, но още много други изискват вниманието ми. Знаеш ли, Тао Ган, че току-що се опитаха да ме убият?
Той разказа за премеждието си и предаде накратко разговорите си с госпожица Дин и мнимата госпожица Оуян.
— Историята с набожната постулантка фактически е изяснена — заяви той. — Утре сутринта, преди да тръгнем, ще поговоря с госпожа Бао. Сега обаче искам да разбера кой искаше да ме убие… и защо?
Тао Ган замислено нави трите косъма на брадавицата си около показалеца и каза:
— Според госпожица Дин Мо Модъ добре познава манастира. Да не е пътуващ даоистки монах? Тия юнаци се скитат из Империята, посещават различни манастири и правят какви ли не щуротии. Понеже главите им не са бръснати като на будистите, много лесно могат да минат за миряни. Ако Мо Модъ вече е идвал тук, възможно е на съвестта му да тежи някоя от подозрителните кончини. Или дори трите. Кой знае дали жената с отрязаната ръка не е друга негова жертва? Нищо не би му попречило да се върне тук преоблечен като актьор, за да я накара да замълчи или за да изнудва други евентуални свидетели.
