спокойно. Отговори ми, че съм свободна да взема каквото искам решение, но че монасите били започнали приготовленията за посвещаването ми и че трябва незабавно да ги уведоми. Когато се върна, ми съобщи, че преподобният игумен желае да ме види.
Обръщайки очи към Дзун Ли, тя продължи:
— Госпожа Бао ме отведе в храма и от там поехме по дясното стълбище. След като се изкачихме и слязохме по безброй стъпала, се озовахме в нещо като гардеробна. Госпожа Бао ме накара да облека някаква монашеска дреха, като ми каза, че тя е по-подходяща за срещата ми със игумена. Веднага разбрах, че искат да ме накарат насила да се подчиня и твърдо отказах. Госпожа Бао се разгневи страхотно. Просто не можех да я позная. Нарече ме с думи, които никога не ще се осмеля да повторя, разкъса дрехите ми и ме избута, чисто гола, в съседната стая. Толкова бях потресена, че нямах сили да се съпротивлявам.
Тя погледна покрусено съдията и той побърза да й налее още чай. Щом го изпи, девойката продължи с глух глас.
— Намирах се в някаква разкошна спалня. До стената в дъното имаше огромно легло със завеси от жълт брокат и някакъв приглушен глас ме извика: „Ела, съпруго моя, настъпи за теб часът да получиш истинско небесно посвещение.“ Тогава разбрах, че съм попаднала в клопка и на всяка цена трябва да се измъкна. Спуснах се към вратата, но госпожа Бао скочи върху мен и завърза ръцете ми на гърба. Затегли ме за косите и се опита да ме завлече до леглото. Аз я ритах и виках за помощ с цяло гърло. „Оставете я — каза гласът, — искам очите ми да се порадват на безсилната красота“. Госпожа Бао ме накара да коленича и отстъпи назад. От леглото се разнесе зловещ кикот. Толкова страшно беше, че без да ща, избухнах в плач. „Така е по-добре — каза госпожа Бао. — Сега ще бъдеш послушно малко момиче и ще правиш каквото ти се нареди“. Отговорих й, че предпочитам да умра. „Да донеса ли камшика?“ — попита тя. „Не — отвърна гласът, — жалко ще е да повредим тази толкова хубава кожа. Тя просто има нужда от малко време, за да размисли. Приспете я“. Госпожа Бао се приближи до мен и ме удари силно с юмрук по слепоочието. Припаднах.
Дзун Ли понечи да каже нещо, но съдията му направи знак да мълчи и след кратка пауза Бяла Роза продължи:
— Страхотна болка в гърба ме върна в съзнание. Бях полуизлегната върху нещо твърдо. Не различавах нищо, защото косите ми бяха разпилени върху лицето. Опитах се да отворя уста, но разбрах, че е запушена. Железни гривни стягаха ръцете и краката ми и се впиваха в тялото ми при най-малкото движение. Гърбът ме болеше и имах усещането, че нещо като кора покрива цялото ми тяло. Но забравих всички страдания, когато видях едно зловещо синьо лице, надвесено над мен. „Аз съм умряла — помислих си, — вече съм в ада“. Ужасена, отново припаднах. Болката в ръцете и краката отново ме върна в съзнание. Като духах през ноздрите, успях леко да отметна косите си и осъзнах, че дяволът с копието е дървен. Разбрах, че са ме поставили в Галерията на ужасите, на мястото на някаква статуя и че тялото ми е покрито с боя. Облекчението, че съм жива, скоро бе сменено от ново страховито изпитание: някой стоеше до мен със свещ в ръка. Какви ли нови мъчения ми готвеха? След миг всичко отново потъна в тъмнина и дочух отдалечаващи се стъпки. Отчаяно се опитах да извикам, всяка друга участ ми изглеждаше по-приемлива от това да бъда изоставена съвсем сама в страховитата тъмнина. Скоро тишината отново бе нарушена… отвсякъде притичваха плъхове.
Бяла Роза затвори очи и цялото й тяло се разтрепери. Дзун Ли заплака и сълзите му капеха по ръцете на момичето. Тя вдигна очи към съдията и продължи с глух глас:
— Не зная колко време прекарах там, почти полудях от болка и ужас, влажният леден въздух ме пронизваше до кости. Накрая зърнах някаква светлина и се опитах да раздвижа ръцете и краката си, за да ме забележат. Но те бяха вкочанени и отказаха да ме слушат. Тогава чух забележката ви колко непристойно съм изглеждала… Нима нямах дори парче плат върху слабините си? — смутено попита Бяла Роза.
— Имахте, разбира се! — припряно отговори съдията Ди. — Но другите статуи нямаха и това предизвика възмущението ми.
Младото момиче като че си отдъхна.
— И аз така мислех, но не бях сигурна заради слоя боя. И така след тази забележка вие продължихте пътя си. Единственият ми шанс да се спася бе да привлека вниманието ви, когато отново минете през галерията. Напрегнах мисълта си. Изведнъж ми хрумна, че ако притисна гърдите си към острието на копието, кръвта ще изпъкне върху бялата боя и може би ще привлече погледа ви. С нечовешко усилие успях да се повдигна малко. Болката, която изпитах от пробождането на острието, бе нищо в сравнение с тази в ръцете и горкия ми гръб. От боята не усещах дали от раната е потекла кръв, но после чух как една капка тупва на пода и разбрах, че съм успяла. Смелостта ми се възвърна. В галерията отново отекнаха стъпки. Някой притича, без да ме погледне. Знаех, че ще дойдете отново, но ми се стори, че измина цяла вечност, докато накрая ви чух да влизате.
— Вие сте много храбро момиче! — каза съдията. — Още само два въпроса и ще можете да си починете. Бихте ли могли по-точно да ми опишете пътя, който изминахте с госпожа Бао до стаята с жълтите брокатени завеси?
Бяла Роза смръщи чело, като се опитваше да си припомни.
— Сигурна съм, че стаята се намира в източното крило. Но никога преди това не съм ходила там, а и толкова завои правихме…
— Преминахте ли през стълбищна площадка, с голям четириъгълен отвор в средата, опасан от дървена решетка?
Момичето тъжно поклати глава.
— Наистина не си спомням — пошепна тя.
— Няма значение. Кажете ми само, гласът, който идваше от леглото, беше ли ви познат. Напомняше ли ви този на игумена?
Бяла Роза отново поклати глава.
— Този страшен глас още звучи в ушите ми, Но не ми напомня за нищо познато. — И с бледа усмивка добави: — А аз имам доста добър слух… Разпознах гласа на Дзун Ли още първия път, когато минахте през галерията. При това бяхте още доста далеч… Ако ви кажа какво облекчение…
— Дзун Ли ме подсказа да ви търся там — каза съдията. — Без него нямаше да ви открия.
Тя погледна с нежност коленичилия до леглото поет, после се обърна към съдията Ди и прошепна:
— Чувствам се толкова щастлива сега… толкова спокойна. Никога не ще мога да ви се отблагодаря…
— Напротив, много лесно ще стане — прекъсна я магистратът. — Просто научете това момче да пише по-добри стихове!
Бяла Роза понечи да се усмихне, но не й достигнаха сили и само клепачите й потрепнаха на няколко пъти. Приспивателното започваше да действа.
Съдията се обърна тихо към актрисата.
— Веднага след като заспи, изгонете това момче вън и разтрийте леко тялото на момичето с този мехлем.
На вратата се почука. Появи се Кан Идъ в мъжки дрехи.
— Изведох мечката навън да се пораздвижи малко — каза той. — Какъв е този шум?
— Нямам време да ви обяснявам — отговори съдията троснато. — Попитайте госпожица Дин.
Тя го гледаше, широко отворила очи.
— Но… Вие сте мъж! — задавено изрече тя.
— Това ще ви помогне да разрешите проблема си — отбеляза съдията.
Без да забелязва поета и лежащото върху леглото тяло, Кан Идъ се хвърли към младата жена. Когато съдията излизаше от стаята, той вече я държеше в прегръдките си.
Глава XVII
Един сериозен магистрат се занимава с жонгльорство. Ин и Ян отварят непредвидена врата.
