Карл Май
Черното око
Рио Сан Карлос в Аризона има два извора, единият от които се намира в планините Моголон, а другият — в Сиера Бланка. Водите на първия извор започват пътя си от планинските скали, минават през Монтаня де ла Фуента, след което се спускат из дълбоки каньони, по чиито височини не растат нито дървета, нито храсти, нито трева. Там горе, където извира водата, стърчат само три самотни бора. Зад тях планината се спуща почти отвесно надолу, образувайки стената на тесен, но много Дълбок каньон. По-рано горе са растели и други подобни дървета, а каньонът е имал друго име. Сега го наричат Каньон де лос апачос, Каньонът на апачите.
Ако човек мине по стърчащите над водата камъни и застане така, че да може да вижда насрещната стена на каньона, окото му ще забележи едно място, което изглежда някога е било арена, където са се разиграли ужасни събития. Пред погледа се разкрива четириъгълна платформа, която отпред е отделена от околния терен от с поменатия каньон, и отляво и отдясно — от подобни по-малки отвесни странични проломи. Откъм задната, четвърта страна, се издига отвесно огромна скалиста непристъпна стена, от която се стичат тънки струйки бистра вода. Тази скала се нарича сега на езика на апачите «Селкхитсе», а говорящите испански език в Аризона я наричат «Пеня дел Асесинато». И двете наименования имат едно и също значение: Скала на убийството.
Тази неголяма четириъгълна платформа е напълно изолирана от околността и много трудно може да се повярва, че на нея са живели човешки същества. И все пак могат да се забележат следи, които доказват, че до преди известно време там са живели хора, и то не неколцина, а значително повече. Ясно се вижда, че някога там е имало гора, която е получавала влага от споменатите водни струи. Овъглените дънери доказват, че гората е изгоряла. Между тях се виждат разпръснати останки от колиби, както и полуизгорели животински и човешки кости.
Какво се беше случило на това място? Каква драма бе превърнала това някога така оживено място в едно малко царство на смъртта?
Неотдавна близо до трите бора бяха застанали двама мъже, отправили поглед отвъд каньона към малката гора, под чиито поизсъхнали от слънчевите лъчи листа и клони кипеше пъстрият живот на малко индианско ко-уа-клар [1]. И двамата бяха още млади, но лицата им имаха строг и малко лицемерен израз, на който напълно отговаряха черните им дългополи дрехи.
— Брате Йеремия — каза единият от тях, — наистина ли смяташ, че Брайъм Йънг ще одобри тази индианка за моя жена?
— Положително! — кимна другият. — Изпратиха ни да покръстим червенокожите диваци, за да могат да получат същите права като нас. А това равноправие ти осигурява съгласието на президента.
— Инта-тисле е голяма красавица и няма защо да се срамува от всичките 58 жени на нашите дванадесет апостола [2]. Но баща й, вождът на племето, иска да я даде за жена само на някой храбър воин.
— Ти говори ли вече с него? Ако е така, ще трябва да го принудим да ти я даде за жена.
— Да го принудя ли? А как?
— Целуни я! Щом някой целуне индианка официално, искам да кажа пред други хора, трябва да стане негова жена. Само така може да бъде възстановена честта й.
— Това ми е известно, но…
— Никакво «но»! — извика брат Йеремия. — Нима ще се върнем, без да сме сторили нищо като проповедници, които са говорили пред глухи? Това би било голям позор и всички апостоли ще отвърнат погледа си от нас. Ти обичаш индианката. Направи я твоя жена, така тя ще стане мормонка [3] и ще ти бъде най-сигурната опора при покръстването на хората от нейното племе… или те е страх?
— Да ме е страх ли? — изсмя се другият. — Преди да навлека расото, носех пушка и ловджийски нож. Изпратил съм на оня свят немалко червенокожи, а също така и бели. Йънг ненапразно ми е дал името Гедеон, името на най-големия герой на Израел. Тръгвай с мен към селото! Ще ти докажа, че не знам що е страх!
Двамата стигнаха до самия каньон, над който по онова време минаваше мост. Той беше направен от въжета, изплетени от нещавена пушена бизонова кожа, здраво закрепени в скалите от двете страни на каньона. На въжетата бяха завързани парчета от кактусови стебла. Този люлееш се мост беше единственият път, по който можеше да се стигне в малкото селце, където живееше един вожд на апачите с част от племето си. Един единствен пост при моста бе достатъчен, за да се чувствуват индианците в безопасност пред всеки враг.
Сега при моста стоеше млад воин, който пропусна мълчаливо двамата мормони край себе си, след което мрачният му поглед се впи в гърба на брат Гедеон. По бронзовото му лице се беше изписал израз на едва сдържана омраза.
Жените в селото работеха седнали или коленичили под дърветата. Тъчаха одеала, месеха глина за съдове или приготвяха брашно от царевица и ечемик. Момичетата и момчетата играеха, или пък се упражняваха в употребата на различни оръжия. Мъжете лежаха пред колибите и безучастно гледаха заниманията на съплеменниците си. Работата се счита от воините като унижение. В селото имаше няколко стотин индианци с техните коне и кучета.
Най-голямата колиба се намираше в центъра на селото. До входа й седеше вождът Пеш-итши, Желязното Сърце, и разговаряше с дъщеря си с такова внимание, което е твърде необичайно за индианците. Дъщеря му имаше стройна и добре сложена фигура; беше наметната с пъстро одеало. Косата й се спускаше заплетена в две дълги и тежки плитки. Лицето й имаше почти египетски черти. Но най-хубавото у нея бяха очите й — големи черни очи с дълги мигли като кадифе. Погледът й беше меланхолично-сериозен и същевременно замечтан. Тези дълбоки тайнствени очи бяха причината момичето да получи името Инта- тисле, Черното Око.
Ето че двамата мормони приближиха до тях, но дъщерята на вожда се скри в колибата веднага, щом видя Гедеон. Неговите намерения й бяха известни, но тя го мразеше. Тя чу как двамата мисионери започнаха да говорят за Джо Смит, за книгата на мормоните, за новия Йерусалим и за Брайъм Йънг, за радостите и блаженството, които очакват всички «летър-дей-сейнтс» [4] след тяхната смърт. Вождът ги слушаше мълчаливо, като човек, който не вярва на думите им, но от учтивост не иска да им го каже.
През това време Черното Око се приближи до отвора в задната стена на колибата, който служеше за прозорец, и погледна с досада навън. Откъм моста се задаваше младият индианец, който току-що бе сменен от поста си. Той трябваше да мине покрай прозореца й. Щом го видя, нейното лице се проясни, в очите й припламна някакъв вътрешен огън и тя подаде хубавата си глава навън. Той я видя и като минаваше край нея, прошепна:
— Титши ойа — днес вечерта!
— Ха-ау, ши-каар — да скъпи мой! — отвърна девойката.
Инта-тисле беше вече дала своето малко и гордо сърце. Тя не устоя на изкушението да погледа малко след своя любим и тъй като това не можеше да стане през тесния отвор, изскочи бързо навън.
— Ах, Черно Око, защо бягаш от мене? — извика брат Гедеон. — Ти трябва да станеш моя жена и да бъдеш най-щастлива от всички! — Едва изрекъл тези думи, той я сграбчи и тесните му безцветни устни целунаха хубавата й уста.
В следния миг вождът скочи светкавично на крака, дръпна дъщеря си и извика:
— Куче краставо, как смееш да мърсиш чистата дъщеря на апачите? Падни на колене и моли за милост!
При тези думи той го удари с юмрук в лицето така, че братът се просна на земята. Но Гедеон се съвзе бързо и скочи. Яростта бе замъглила разсъдъка му, той се нахвърли върху вожда и го удари. Последиците от този удар бяха неочаквани. Пеш-итши остана неподвижен. Само очите му измерваха нахалника с унищожителен поглед. След това той нададе остър вик, който проеча из цялото село. Веднага от всички
