Тя се усмихна, разкривайки редица ситни бели зъби.
— Сеньор Калвера…
— А? — сепна се Николай.
— Сеньор Калвера — повтори жената. — Имаше един такъв филм, много стар — „Седемте храбреци“ или нещо подобно… Седем стрелци решават да защитят мексиканско село от банда разбойници. Повечето от тях загиват, но в крайна сметка спасяват селото. И шефът на бандата, сеньор Калвера, преди да умре, отчаяно пита: защо? Какво ги е накарало да се пожертват за някакви си дрипави селяни?
— Гледал съм го — прекъсна я Николай. — Три пъти съм го гледал и за твое сведение се казва „Великолепната седморка“. Хубаво, нека да съм Калвера… или онзи, Хари, дето умря спокойно едва когато го излъгаха, че залогът е планина от злато. Е, добре, къде е ТВОЕТО злато? Шепа хартии, с които си въобразяваш, че правите нещо. Нищо не правите! Нищо! Тъкмо вашата проклета наука ви стяга като с окови и ви кара дори пред смъртта да вярвате в чувалите със злато. Днес то е черно, скъпа! И радиоактивно. Включвате ли това в сметките си? Не, вие се вкопчвате в спомените за някогашното могъщество на науката и искате да мерите живота с вехтите мерки. Ех, няма да стане! Няма да стане, и толкоз. Защото старата наука е изградена на старите природни закони. Новата ще трябва да изчака — петдесет, сто или Господ знае колко години, но да изчака. Ще трябва да се отърси от всичко, което е било вярно някога, обаче днес не е. Да събере сведения за истинския свят, да натрупа опит. И този опит да ви го дадем ние, които се мъчим да оцелеем. Ако две и две вече е пет, можете цял живот да седите над мухлясалите си книги, без да го разберете… Някой ден ще го открие най-обикновен селянин — и това ще бъде истинската наука. Останалото е заблуда.
Докато говореше, той бе минал до прозореца и гледаше навън, към буренясалия двор, призрачно осветен от синкавите лунни лъчи. Сега се обърна, готов да отбие възмутените протести на жената, но вместо сърдит поглед срещна все същата доволна котешка усмивка.
— Как се казваш? — запита тя.
— Николай Бенев — отвърна той, леко объркан от липсата на съпротива. — Може и просто Ник.
— Приятно ми е да се запознаем… най-сетне. Аз съм Джейн Диксън.
Жената пристъпи към него с протегната ръка. Прекалено високо протегната за ръкостискане, разбра той в последния момент и непохватно я повдигна към устните си. Усети как ушите му пламват. Очакваше нова язвителна забележка, но тази вечер тя, изглежда, бе решила да го изненадва непрекъснато с реакциите си.
— Слушай, не си ли гладен? Разговорът може да изчака пет минути, а яхнията ще изстине. И не мисли, че се измъквам от спора. Ще продължим на масата.
— Учили са ме да не говоря с пълна уста — възрази той.
Джейн се разсмя и от този ясен, звънък звук в стаята като че стана по-светло.
— Толкова по-зле за възпитанието. Сядай, аз ей сега ще дойда.
Без да чака отговор, тя изчезна зад кухненската врата. Николай се поколеба с ръка върху облегалката на стола. Изискано подредената маса все още му се струваше неестествена, но спорът някак бе притъпил напрежението. Какво пък толкова, каза си той, все едно че съм на гости.
Седна.
Вратата към кухнята се отвори и Джейн се появи с поднос, върху който имаше бутилка вино и димяща тенджера.
— Няма да ме съдиш прекалено строго — предупреди тя, оставяйки товара си пред него. — Това е кулинарна импровизация от твоето заешко, моя салам и малко диви зеленчуци от градината. Подай си чинията… Така… И не стой като наказан. Знам какво си мислиш — пир по време на чума и прочие, само че не си прав. Никак. — Жената сипа и на себе си и приседна срещу Николай. — Приеми селото около нас не като храм на смъртта, а като наследство.
— Наследство?
— Да, това е най-точната дума. Само древните египтяни са изпращали покойниците към отвъдното с всичкото им имущество. Ако последваме примера им, ще трябва да се откажем от целия свят. Животът продължава, Ник. И най-добрата почит към мъртвите е да сторим така, че смъртта им да не е била напразна. Нещо да възразиш?
Той мълчаливо протегна ръка към виното. Нямаше какво да възрази, а и не искаше да го прави. Всичко, което бе казал преди минута, всичко, което бе мислил, имаше едно значение за самотника — и съвсем друго в разговор между двама.
Тъмночервената струя с бълбукане се лееше в кристалната чаша. Изправяйки бутилката, Николай я отдръпна малко по-рано, отколкото трябваше, и няколко капки паднаха върху бялата покривка.
— В България има поверие, че щом се разлее вино, значи някой покойник е жаден — каза той.
Джейн надигна чашата си и замислено се вгледа в рубинените отблясъци от свещите.
— Може и да е така… Но на тяхно място аз бих се радвала, че има кой да разлее виното. Бих се радвала, че животът продължава, че в стаята отново е светло и мирише на готвено. И знаеш ли, не бих искала тия двамата, седнали в моя дом, да пият за упокой на мъртвите.
За миг Николай изпита чувството, че гледа тази светла стая отвън, от мрака на пустото село, и по гърба му пробягаха хладни тръпки — обаче тя беше права. Не обида, не възмущение или омраза би изпитал призракът зад стъклото, а само тъга и лека, тиха завист, каквато изпитват старците, когато виждат влюбена двойка.
— За живота — каза той и надигна чашата си.
— За живота — кимна Джейн и кристалните ръбове се чукнаха с тънък звън. — Радвам се, че го разбра най-сетне. Сега яж, докато не е изстинало.
Яхнията се оказа по-вкусна, отколкото бе очаквал, или може би просто му се струваше така, защото отдавна не бе хапвал нещо топло. За няколко минути Николай забрави и разговора, и мястото, където се намираха. Едва когато обираше с парче хляб последните остатъци от сос по чинията, погледът му падна върху ръкава на синия костюм.
— Откъде взе дрехите? — запита той.
Ъгълчетата на устните й трепнаха насмешливо.
— Пак ли започваш? Успокой се, никой не ги е обличал. Докато ти дремеше горе, аз успях да обиколя из селото. Наблизо има магазин — ужасно прашен и пълен с молци, но ако човек се порови по-старателно…
— Наследство — промърмори той и огледа етикета на бутилката, преди да си налее още два пръста вино. — Хей, видя ли това? „Шато Каре 2027“?
— Последната година — тихо каза тя.
Този път тишината бе по-дълбока и по-дълга. Джейн мълчаливо стана и отнесе чиниите в кухнята. Останал сам, Николай въздъхна, притвори очи и отпи от виното. Сега то имаше вкус на меланхолия. Вкус, напомнящ за малки квартални кръчмички с телевизор и грамофон автомат, с вестници и спорове около последните футболни мачове, с мирис на пресни кроасани и кафе. Стори му се, че наистина усеща тежкия горчив аромат на горещо кафе и той се облегна назад, вдъхна по-дълбоко, чу как чашката издрънча върху чинийката…
Отвори очи и тя действително бе тук, такава, каквато я помнеше — бяла, димяща, пълна с великолепно, черно, гъсто питие. От другата страна на масата Джейн тихо се разсмя на смаяната му физиономия. Я се стегни, каза си той, но изненадата беше прекалено голяма и ръката му леко трепна, докато вдигаше чашката пред лицето си, за да почувства по-отблизо почти забравения мирис.
— Кафе… — Усмивката му бавно се разширяваше и като че никога нямаше да спре. — Откъде го имаш?
— Пазех си малко за специални случаи — неопределено отвърна тя, отвори кожената кесийка на масата пред себе си и сръчно се зае да свива цигара.
— Аз специален случай ли съм?
— Много специален. Контрабандист философ, такова чудо не се среща всеки ден. Цигара?
— Благодаря… — Той взе самоделката и я запали от пламъчето на свещта. — Само че комплиментът е незаслужен. Трябваше да е тук моят приятел Иван Мишин, тогава щеше да видиш какво се казва контрабандист философ.
