Столовата бе учудващо чиста. Нямаше и помен от снощните строшени чаши, пепелта от камината беше изнесена, а зелената рокля и синият костюм бяха изчезнали нейде, навярно грижливо прибрани в някой гардероб. Николай вдигна рамене. Какво пък, щом се смяташе за наследница, беше логично да поддържа ред в една къща, където едва ли някога ще стъпи отново. С леко угризение си припомни безредието, което бе оставил вчера сутринта в другото село… и още по-лошо, бъркотията в тукашната кръчма. Дали пък не беше отишла да почисти и там? Едва ли, поклати глава и бавно се върна на горния етаж да се дооблече.
Обидата не го напускаше — лека, но постепенна и мъчителна като трънче под кожата, което от време на време напомня за себе си с неочаквано боцване. С тази обида облече ризата и якето, помисли, че ще му бъде горещо през деня, и се сети за поговорката, която обичаше да повтаря дядо му: лете без абичка, зиме без торбичка в планината не тръгвай. Проста и мъдра поговорка, създадена преди безброй векове от някой безименен балканджия, здраво стъпил върху земята. За такива люде беше днешното време, не за колебливи интелигенти, склонни прекалено да се задълбочават в собствените си преживявания. За хора с първичната животинска твърдост на Баска, с фанатичната вяра на отец Донован или властната лудост на Аренс. Останалото беше баласт, пясък в смазката, който постепенно разяжда механизма и рано или късно довежда до фаталната грешка.
И все пак обидата оставаше. Докато слизаше надолу да прибере раницата, Николай мислено я опипваше, както се опипва с език болното място на току-що изваден зъб. Бутилка перно, мътните да я вземат!… Какво бе това? Високомерна подигравка или прощална дружеска закачка? Навярно никога нямаше да разбере… освен ако се срещнеха отново.
Или ако я настигна, помисли той, мятайки раницата на гръб, и внезапно усети как познатата тежест с един удар забива в тялото му хладна, стоманена решителност. Чувстваше се цял, жив, напрегнат и гъвкав, болката се бе претопила в нетърпеливо очакване и сякаш дори кабарите на обувките му се впиваха в пода някак по-особено, със стръв и предвкусване на предстоящата гонитба.
Навън утрото бе свежо и ясно; хладният въздух поемаше звънките му стъпки, разнасяше ги надалече и сега селото не изглеждаше нито зловещо, нито мъртво — просто шепа изоставени къщички, чиито наследници рано или късно щяха да дойдат. Николай отново се разсмя, този път без капчица печал, и ускори крачка. Отдавна не бе изпитвал това удоволствие на надпреварата с времето и планинските пътеки, радостта на силата в напрегнатите мускули.
Селото остана назад, шосето мина през стария каменен мост над потока Созе и започна да се изкачва нагоре по склона сред лескови гъсталаци. По напукания асфалт растяха треви и храсти; понякога Николай забелязваше приведен стрък и доволно кимаше. Следата бе прясна, на не повече от час. Щеше да я настигне, вече не се съмняваше в това.
Високо горе се издигаше сивата скална стена, гола и мрачна, само тук-там отделни борове бяха намерили къде да се вкопчат в нея с възлестите си корени. Наклонът постепенно намаля. В подножието на стената, преди да завие наляво, Николай спря и се огледа назад. До хоризонта се разстилаха надиплени гори и планински ливади, сред тях лъкатушеше Пътят на мъртвите с нанизани по него изоставени села.
По пътя се задаваха хора.
Той се намръщи. Нещо не беше наред. Вярно, по Тотенвег понякога минаваха контрабандисти, но контрабандистите обикновено вървяха сами, рядко по двама-трима и никога на големи групи. А тази група беше голяма. Разтревожен, Николай свали раницата, извади бинокъла и го вдигна към очите си. Отначало видя само мътни зелени петна, после завъртя колелцето за фокусиране и образът постепенно се проясни. Леко зашари с ръце наляво-надясно, през зрителното поле пробягаха дървета и хълмове, мярна се тъмната лента на пътя, той задържа движението и след миг пред погледа му се появиха конници, устремени в галоп към селото, което бе напуснал преди половин час. Опита се да ги преброи, макар че не беше лесно — бинокълът потрепваше между пръстите му и на няколко пъти се наложи да прекъсне и да започне отново. Осем или девет, реши той накрая. От такова разстояние не се виждаше достатъчно добре, но иззад гърбовете им като че стърчаха дулата на пушки.
— Сеньор Калвера… — мрачно промърмори той, прибирайки бинокъла в раницата.
Лекото, радостно чувство се бе изпарило. Сега крачеше по осеяния със срутени камъни път още по- бързо, но товарът на гърба му сякаш бе натежал още повече от съмнение и страх. Какво търсеха тези конници по Тотенвег? Него ли? Заради обира, бодна го право в сърцето тревожна догадка. Или заради подпаления дирижабъл. Той ядосано тръсна глава. Глупости, кой би си дал толкова труд за един дребен контрабандист? Пък и вече бе минал през две граници, просто нямаше начин да организират потеря. Не, имаше нещо друго. Може би разчистване на сметки между хората на Баумщед, подобни вътрешни войни не бяха рядкост в днешния пълен с насилие свят. Но за да бягат така, значи ги преследваше много по-голям отряд…
Работата става напечена, помисли той и усети как го облива гореща вълна. Главорезите на Баумщед бяха щедри на пукотевица (
Навярно най-разумното беше да свърне от шосето и долу в дерето да изчака, докато отминат конниците. Макар че идеята го съблазняваше, дългогодишният му инстинкт на планински куриер се бунтуваше срещу нея. Да постъпи така, би значело да заложи всичко на една догадка, в която не бе сигурен, не можеше да бъде сигурен. Ами ако търсеха именно него? Тогава би увиснал блокиран тук, с отрязан път за измъкване през границата, до която оставаше толкова малко…
Господи, за какво мога да им трябвам тъкмо аз?
Отпред имаше завой и там зелената завеса на дърветата се разкъсваше. Смъквайки в движение раницата, Николай изтича нататък, спря, измъкна бинокъла и с инстинктивно точен жест хвана шосето в обективите.
Пуст. Пътят бе пуст, конниците бяха изчезнали в селото, а преследвачи не се виждаха никъде. Освен ако точно сега минават през предишното село, опита да се успокои той, но мисълта бе нелепа. Ония не биха бързали така, стига да разполагаха с толкова голяма преднина.
Прибра бинокъла. Мозъкът му работеше бавно, с усилие, като че не желаеше да признае очевидното. Конниците не бягаха от никого и това можеше да означава само едно — че самите те са преследвачи. Осем или девет души, пратени подир него. Защо, отчаяно се запита Николай. Заради сто кутии кибрит? Проклятие, сто кутии не са лоша плячка, ама просто не си струват труда! Не, не можеше да бъде това. Какво друго? Кръвно отмъщение? Възможно… Ако случайно някой от загиналите при обира се окажеше близък на Баумщед, ако бяха узнали за неговото участие, ако по някакъв начин бяха открили следата му…
Метна раницата на гръб и побягна.
Обувките сякаш изведнъж бяха натежали на краката му и в тишината на пустия път тропотът им отекваше зловещо и обречено. Между плешките му се стичаха вадички пот. Той се опита да потисне страха, да се убеди, че всичко може да се окаже съвпадение, но знаеше от опит, че в занаята съвпадения няма. Каквато и да беше причината, конниците търсеха него и най-вероятно бяха от хората на Баумщед. Кръвта туптеше в слепоочията му като удари на часовниково махало, отмерващо безмилостния ход на времето. Колко оставаше още до теснината? Километър? Трябваше да стигне до там, преди да го догонят, това бе единственото спасение. Дори в най-добро разположение на духа главорезите на Баумщед не бяха приятна компания и ако наистина гонеха него… просто не искаше да мисли какво би последвало. Като Валешински… като Китаеца или много по-лошо…
Дъхът изгаряше гърлото му, дробовете болезнено се напрягаха за още по-дълбока глътка кислород, а пътят се приближаваше мъчително бавно. Зад всеки завой очакваше да зърне тесния процеп в скалите, където би намерил спасителното убежище — и всяко ново разочарование отнемаше частица от силата му. Няма да издържа, помисли той, няма да стигна. Проклет занаят! Само да се отърва и зарязвам всичко, ей
