блестяща скала, обрасла тук-там с мъх и папрат. Каменното корито остана двадесет метра по-долу. Високо над главата му се виеше ослепително ярка лентичка синьо небе. Отпред се появиха стремителните бели струи на втория водопад. Пътеката отново мина през тунел, излезе на открито съвсем близо до водопада и тук Николай спря за малко. Трябваше да се изкачи по няколко железни стъпала и още веднъж да мине над буйното течение. Това щеше да бъде рискованият момент. Мостчето се виждаше отдолу, а ония не бяха чак толкова глупави, че да не оставят поне един човек на пост. Вярно, разстоянието бе доста големичко за добър прицел и увисналият из въздуха воден прах влошаваше видимостта, но рискът си оставаше риск. Кожата си е моя в края на краищата, помисли той, докато изкачваше стъпалата. Зави наляво, спря на пет- шест крачки от мостчето, дълбоко си пое дъх и се хвърли напред.
Беше предвидил правилно. Глухите трясъци на изстрелите се раздадоха още преди да стигне до средата. Първите куршуми прелетяха на два метра под него, следващите с яростен звън забарабаниха отдолу по металния лист; Николай бягаше с дълги скокове, без да се привежда, защото така би се забавил; скалата беше отпред, съвсем близо, един куршум рикошира и изсвистя над главата му, но това бе краят, мостчето свърши и пътеката продължаваше от другата страна, закрита и безопасна.
Добре, мой човек, каза си той, крачейки бавно по-нататък. Карай все в същия дух и ще дочакаш честити старини. Важното е да помниш мъдрия девиз на Мишин: един миг невнимание — после цял живот мъртъв. Макар че въпросът си остава спорен, дали не е за предпочитане да си отидеш млад, отколкото да дочакаш въпросните честити старини.
Пътят напред беше спокоен. Вече без да бърза, Николай се изкачваше по галерии, тунели и площадки високо над кипящото течение на потока Созе. Бе отърсил тревогата и си припомняше имената на водопадите, край които минаваше. Каскад дез Ескалие. Каскад Дивизе. На няколко метра над петия водопад, Каскад де Плюм Бланш, пътеката прекосяваше едно последно мостче и завършваше с широка обзорна площадка, от която се разкриваше гледка към продължаващата нагоре теснина.
Николай спря, извади въжето от раницата и върза здрав клуп от едната страна. После грижливо го премота на лакът и го преметна през врата и лявото си рамо. Оттук нататък започваше трудното. Приближи се до края на площадката, прекрачи железния парапет и стъпи на тесния скален корниз. Камъкът под краката му беше коварно хлъзгав. Като разпери ръце и се притисна към мократа стена, той бавно заобиколи издадения ръб. Скалите от двете му страни се отдръпнаха и отпред се разтвори мрачен кладенец, в който се стоварваха от петнадесет метра височина струите на следващия водопад, Каскад дьо л’Арк-ан-сиел. Дъното представляваше широка и плитка каменна чаша с бурно вряща пяна в средата, но по краищата водата бе почти съвсем спокойна и бавно обикаляше в полукръг, преди отново да се стрелне по течението. Николай предпазливо се приведе, намери издатина, за която да се хване, приплъзна се по корем през ръба на корниза и увисна над езерцето. От обувките му до водата оставаше не повече от половин метър. Разтвори пръсти, полетя надолу и потъна до колене. Тук можеше да не се бои от подхлъзване — с годините по краищата на чашата се бе натрупвал дебел слой ситен пясък, който тихото течение не успяваше да отнесе. По-навътре обаче дъното бе гладко, почти полирано и там трябваше да се пази. Не толкова заради себе си, все някак би се удържал, но при падане щеше да намокри кибрита и това вече не би могъл да си прости — след всички премеждия да съсипе товара на две крачки от целта. Власите се давят на края на Дунава, както твърдеше още една от безбройните поговорки на отдавна починалия му балкански дядо.
Сантиметър по сантиметър той пристъпи навътре. След няколко крачки пясъкът под подметките му изчезна, заменен от гладка скала. Течението меко се вкопчи в бедрата му, задърпа го настрани, към Каскад де Плюм Бланш. Направи още крачка и реши, че е достатъчно, по-напред напорът щеше да стане прекалено силен. До отсрещната стена оставаха пет метра и там, малко над една издатина, от камъка стърчеше стоманената кука, която беше забил преди две години заедно с Дик Гароу. Внимателно, без резки движения Николай откачи въжето от рамото си, размота го и разшири клупа. После със силен замах го метна нагоре. Тежката мокра примка описа дъга във въздуха, блъсна се в скалата и увисна на куката. Като се усмихваше, доволен от точността си, Николай опъна края, докато възелът се стегна здраво, дръпна два-три пъти, за да провери дали опората е сигурна, и реши, че всичко е наред.
Без товара преминаването нямаше да е проблем, но сега се налагаше да действа по-внимателно. Той прехвърли ръце по въжето, изпъна го и пристъпи още по-навътре. Тласъкът на течението се засили и взе да го изтиква надясно, към процепа, през който се изливаше долният водопад. Кабарите на подметките му задраха по гладкото дъно, водата се надигна до кръста и би го повлякла надолу, ако нямаше за какво да се държи. Николай си пое дъх, леко приклекна и изведнъж се хвърли напред и нагоре. Тялото му се люшна в широка дъга през езерцето, докато ръцете му светкавично се местеха една над друга, изтегляйки го по- високо, за да не потъне до рамене. Течението блъсна краката му, дръпна ги настрани и това беше добре, защото така гърбът му оставаше над повърхността. След миг напорът на водата го изхвърли към отсрещната скала. Коленете му задълбаха из песъчливото дъно. Без да изпуска опората, той се изправи, постоя малко, после се изкатери върху издатината. Откачи примката и погледна напред. Три метра по-навътре в стената на кладенеца зееше пукнатина — съвсем тясна на нивото на езерцето, но нагоре постепенно се разширяваше. Николай сгъна въжето на две, преметна го през куката, увисна и с размах се залюля край мократа скала. На третия опит стигна до пукнатината и успя да намести вътре двата си крака. Като се придържаше с лявата ръка, той изтегли въжето, несръчно го нави и го преметна през рамо.
Изкачването нагоре не беше трудно, трябваше само да внимава с хлъзгавата канара. Свали раницата и я надяна обратно — пред гърдите си. След това притисна гръб в камъка, подпря се със свити нозе на отсрещната стена на пукнатината и започна да се катери. Няколко минути по-късно се измъкна над водопада, където естествена скална арка водеше към отсрещния бряг на потока. Тук в отвесната стена се отваряше V-образен процеп — старо корито на отдавна пресъхнал приток на Созе. Дъното беше осеяно с каменни късове и докато се изкачваше, Николай забеляза на места пресни драскотини от подковани подметки. Значи не се бе излъгал там долу, край ресторантчето. Джейн наистина бе минала оттук. Той мислено й свали шапка, като си спомни колко време бяха изгубили двамата с Дик Гароу, докато набележат най-подходящото трасе.
Малко по малко грохотът на водопадите зад гърба му затихна, Отпред все по-ярко нахлуваше слънчева светлина. Процепът се разшири, стана по-плитък и изведнъж свърши. Каменното корито продължаваше нагоре през алпийските ливади към ослепително блестящите бели върхове и ледника, от който извираше Созе. Оттам се спускаше пронизващ хладен ветрец и Николай потрепера в мокрите си дрехи. Вече нямаше закъде да бърза, бе минал границата, но трябваше да върви, за да се стопли.
Отляво се издигаше висок тревист хребет, осеян със стърчащи сиво-черни скали. Младежът пое нагоре с енергична крачка и скоро наистина се загря. Лъчите на обедното слънце вдигаха леки струйки пара от раменете му. Чувстваше се доволен от себе си и от света. Пътешествието можеше да се смята за успешно приключено. Хората на Баумщед нямаше да го преследват отвъд границата, поне толкова мозък имаха в тъпите си глави. Оставаше да се добере до Велтбург, ала в сравнение с досегашните премеждия това беше същинска дреболия, фасулска работа, както би казал дядо му. А щом предадеше пратката и получеше възнаграждението си от Мишин, би могъл за няколко месеца да се откаже от нови курсове. Тъкмо до зимата, бодна го неприятна мисъл, но Николай бързо я прогони. Банкнотите, получени от Баска, също не бяха малко; ако караше по-икономично, щяха да му стигнат до пролетта. Не че си вярваше — отдавна се бе примирил със загадъчното свойство на парите да се изпаряват за броени дни от джобовете му. Ще взема да се примоля за дял в бизнеса, зарече се той. Мишин не е кой да е, мосю Луи сигурно няма да му откаже. Или пък ще зарежа всичко и ще се хвана домакин при мадам Хилда. Чист занаят, спокоен, само дето от време на време се налага да изхвърлиш някой пийнал клиент…
Преодоля последните метри изкачване и спря на каменистото било. Отпред се разкриваше великолепна гледка към Велтбургското езеро, в чиито спокойни тъмни води се отразяваха небето и редките бели облачета. Отсрещният бряг едва се различаваше сред златиста омара. Планинският склон се спускаше стръмно през гъстите гори и ставаше по-полегат чак досами водата, където се белееха като играчки къщите на малко селце. Още час, каза си Николай и пое надолу, като се оглеждаше внимателно.
Откри я, преди да навлезе в иглолистната гора. Беше тясна и рядко употребявана, както повечето пътеки, по които бе вървял през последната седмица. На няколко пъти му се стори, че различава неясни следи по сухата почва, но не можеше да бъде съвсем сигурен, а още по-малко да реши дали Джейн е минавала оттук. Все едно, нямаше къде да се дене, освен да слезе в селото. Там щеше да я настигне.
След дълго спускане през гората излезе на широк коларски път, по който от време на време громоляха
