каруци. Изпървом звукът на колелата го стресна, ала след това той се усмихна. Вече беше на своя територия. Баумщед с цялата си сбирщина оставаше отвъд планината. Тукашните селяни го мразеха люто и бяха готови ей така, заради принципа, да помогнат дори на контрабандистите на кибрит, стига с това поне мъничко да засегнат интересите на „мръсния шваба“. Без да се крие, Николай излезе на платното и приветствено помаха с ръка на човека в преминаващата каруца. Онзи небрежно отвърна на поздрава, плъзна по раницата му безразличен поглед и пак обърна глава напред. Отгоре вече се чуваше нова каруца. Доста е оживено днес, помисли Николай, крачейки по ръба на пътя. Изглежда, бе пазарен ден и това чудесно подхождаше на плановете му. В тълпата по-лесно щеше да мине незабелязан, а и нямаше да има проблеми с транспорта до Велтбург.
Колкото по-надолу слизаше, толкова по-населено ставаше наоколо. От страничните пътеки се появяваха брадати планинари с тежко натоварени мулета или с огромни раници на гръб. С изпомачканите си вехти дрехи Николай спокойно можеше да мине за един от тях, отличаваше го само избръснатото снощи лице. Но бръсненето не беше чак толкова необичайно нещо, долу сигурно имаше и селяни, облечени в неделните си костюми.
Гората отстъпи място на пасища, сред които тук-там стърчаха порутени изоставени вилички, спомен за някогашното курортно благоденствие. Взеха да се мяркат парчета обработена земя, оградени с високи плетове от клони. По равното пасяха крави и овце, наглеждани от хлапета с тояги на рамо. След поредния завой на пътя, отдясно, вече съвсем наблизо се появиха първите къщи на селото. Отвъд покривите им блестяха водите на езерото, а отсам, на една широка ливада, беше пазарът.
Николай заобиколи спрелите каруци и навлезе в тълпата. Върху одеяла, разстлани по земята, се трупаха купища стока, изсипани сякаш от рога на изобилието. Докато си пробиваше с лакти път напред, пред погледа му се появяваха дебели пити сирене, чували с царевица и жито, огнестрелни оръжия и муниции, големи буркани с пчелен мед, бъчонки вино, лоени и восъчни свещи (с официално разрешително в рамка), предена и непредена вълна, зеленчуци, дивечово месо, дрехи, всевъзможни кожи, прясна риба от езерото и планинските потоци, гърнета с масло и сметана, грубо изковани земеделски сечива, ножове и още какво ли не. Наоколо спореха, пазаряха се, ругаеха на френски и немски, сегиз-тогиз като пикантна подправка се дочуваше италианска, испанска или фламандска реч. Из множеството се провираха оскъдно облечени гастролиращи проститутки, по-опитните вече мъкнеха сконфузените си клиенти към близката горичка. Фокусник с червен плащ и чалма на главата вадеше от устата си наниз пъстри копринени кърпички пред неколцина зяпнали селяни, до него друг бродещ артист с факла в ръка бълваше огън — опасен номер, който можеше да го прати на бесилката, но за сметка на това осигуряваше далеч по-многобройна публика.
Най-после Николай се изтръгна от навалицата, продължи към селото и изведнъж спря. Беше видял позната физиономия. Край някаква стена с бутилка калвадос13 в скута седеше на припек циганинът Фернан — конекрадец, ковач, контрабандист единак и една от най- колоритните фигури в областта. Както винаги бе облечен в огненочервена копринена риза, разкопчана до пояса, тесен черен панталон, полуботуши с къси шпори и колан, широк цяла педя, с безброй капси, ремъчета и джобчта. На ухото му проблясваше полирана стоманена обица. Изглеждаше съвсем доволен да седи така, примижал срещу слънцето, с провиснал над мургавото чело къдрав черен кичур. Присъствието му тук беше добър знак — Фернан имаше фантастичен нюх към опасностите и умееше да изчезва далеч преди да замирише на пърлено. Освен това винаги беше в течение на всичко, сякаш непрекъснато шареше из околностите с невидим локатор.
Николай се приближи, седна до него и го сръчка с лакът.
— Дай една глътка.
Циганинът лениво завъртя глава, изгледа го с премрежени клепки и му подаде бутилката. Като отпи малко, Николай му я върна, после се опита да поведе разговор.
— Хубав пазар става днес.
— Бива го — съгласи се Фернан и на свой ред надигна шишето.
— Изглежда спокойно, а?
— За кого спокойно, за кого не… Аз моята работа си я свърших и няма от какво да се плаша. — Циганинът безразлично сви рамене и внезапно го стрелна с жив поглед. — Ти да побъбриш ли си дошъл, или по работа?
— По работа — призна другият.
Фернан прехвърли шишето в лявата си ръка и подложи длан:
— Десетачка.
И тоя приятел осъзна стойността на информацията, помисли Николай, бъркайки в джоба на панталона. Парите бяха още влажни. Понеже не беше уточнено за каква валута става дума, той избра изтъркана синя банкнота от десет марки с изобразен на нея платноход и я пусна в мазолестата черна шепа. Фернан доволно потри печалбата в рядката си брадица, следейки със заинтересуван поглед как останалите пари се връщат откъдето бяха дошли. Докато прибираше банкнотата в едно от джобчетата по колана, на лицето му цъфна белозъба усмивка.
— Преди да почнеш да питаш, ето ти информация от мен. Гратис, за сметка на заведението. Гледам, че имаш доста рубли. Снощи във Велтбург е изгоряла къщата на стария Розенхайм.
— Е?
— Какво „Е“? Не си ли чувал, че хер Розенхайм изкупуваше всякакви рубли, каквито му паднат? Искаше да им вдигне цената. И сега наистина ще се вдигнат, само че оня дърт лихвар няма да им се радва. Разправят, че бил изгорял заедно с всичките си пари.
— Откъде ги знаеш тия неща, Фернан? — запита Николай. — Бас държа, че поне от месец не си стъпвал във Велтбург.
— Нямам работа там — ухили се мургавият, после очите му внезапно станаха сериозни и печални. — А колкото до знаенето — налага се, братче. Ние, циганите, трябва всичко да знаем, това ни е защитата в тоя пусти свят. Хайде питай сега.
— Чудех се дали не си виждал преди малко да минава една жена. Дребна, облечена в стари брезентови дрехи. Носи раница и има дълга черна коса, но я крие под каскета. Прилича на момче…
— Може и да съм я виждал… — Фернан присви очи и се замисли. — Обаче не тук. Горе по пътя, вървеше на изток.
Николай поклати глава.
— Сигурно не е същата. Онази отиваше към Велтбург.
— Същата е, братче, същата е — възрази циганинът с тон на оскърбено достойнство. — Дрехите й още бяха влажни като твоите, щото и двамата сте минавали — хайде да не казвам, ама не мисли, че никой не знае къде ви беше каналът на вас с Дик Гароу.
— Добре де, да речем, че е била тя — прекъсна го Николай Бенев. — Какво ще търси на изток?
— Не какво търси, приятел, а от какво бяга. Ще ти кажа честно — нямам представа. Обаче помни ми думите: нещо ще става в това село, и то скоро. Усещам го ей тук, в корема си, и ако не бях чист, отдавна да съм отпрашил. Тебе не те знам чист ли си и не питам. Ако си — сядай да довършим шишето. Иначе — изчезвай. И не нагоре.
— Защо?
Фернан не отговори веднага. Отпи дълга глътка калвадос, избърса устните си с ръка и се облегна назад.
— Пак ти повтарям, не знам. Усещам го, и толкоз. Ако съм те излъгал, ще ти върна парите, като се видим друг път. Слушай какво ти говоря и отивай към пристанището. Може да успееш.
Николай скочи на крака. За пръв път чуваше Фернан да говори толкова неясно и това засилваше тревогата му. Гълчавата на пазара сега изглеждаше като прикритие за нещо друго, потайно и заплашително. Той вдигна поглед нагоре към склона и забеляза подробност, на която преди не бе обърнал внимание. Нито една каруца не се изкачваше по пътя, никой не си отиваше. Рано е още, опита да се успокои той, но знаеше, че не е така. Отдавна бе минало пладне, обикновено по това време мнозина търговци и купувачи вече се прибираха у дома. Какво ги спираше? Преоблечени полицейски агенти? По дяволите, би трябвало да са страшно много, за да осъществят операцията незабелязано. И още нещо — ако наистина задържаха каруците, значи хайката вече бе започнала.
Фернан го гледаше безразлично и загадъчно с черните си цигански очи. Николай му махна с ръка и
