Кастилионе, а? Продупчената туба… Как се отърва от кучетата, момче?
За част от секундата миналото оживя, връхлетя като изстрел… не, като свистенето на куршум над безкрайния полегат склон, където билото се издига нейде недосегаемо далече в изумително синьото небе. Безмълвна, ужасена молитва… само не в тубата… не в тая проклета туба с бензин, която тежи неимоверно и бълбука при всяка мъчителна крачка към спасението. А невидимият стрелец се цели, без да бърза, навярно има оптически мерник, и къде другаде ще се цели, освен в тубата? Отпред излита фонтанче от пръст и трева… Крачка, крачка, крачка… Мускулите на прасците и бедрата се напрягат до скъсване, но не могат да ускорят изкачването… Оглушителен звън край самото му ухо и веднага след това отвратителното бръмчене на рикоширал куршум, рикошет, рикошет, слава тебе, Господи, значи още малко живот. Тежкото свистене на дишането в пресъхналото гърло се слива с гръмотевичните удари на сърцето, отекващи в слепоочията, но дори и през тези всеобемащи звуци си пробива път далечният злобен, задавен лай на кучета. Ето как са открили следата — по мириса, по капките бензин от онази едва забележима дупчица в ръждивата тенекия. Лаят наближава, едната ръка изважда пистолета, другата посяга към ножа, но билото е още далече и всяко забавяне тук, под прицела, значи смърт или още по-лошо, куршум в тубата…
Стиснатите му зъби изхрущяха. Той с мъка отпусна челюсти и сега вече имаше достатъчно злоба, за да кръстоса поглед с погледа на Баска.
— Всички сме грешили, старче.
Баска се изкикоти тихичко, безрадостно.
— Да, момче, всички сме грешили. И аз съм грешил, да знаеш само колко съм грешил… Ако се намери кой да ме измие за полагане в гроба, ще прочете по кожата ми цяла книга на грешките. Не с перо изписана, ами с олово и хладна стомана. Но има там горе някой, който отпуска всекиму времето. И този някой е решил, че днес не ви е ред — нито на тебе, нито на хлапака с мулето.
Той помълча, облиза напуканите си устни и придърпа одеялото малко по-надолу. Старецът е откачил, помисли Николай, никога през живота си не е говорил толкова много. Изведнъж му се стори, че откъм легналия човек полъхва вятър, тежък, плътен вихър, изпълнен с леден дъх на пустота, прах и тлен. Неволно надигна ръка към лицето си, но вихърът отмина, остана само острият, изпитателен поглед на Баска.
— И ти го усети значи, а, момче? За пръв път ли ти е? Нищо, ще го запомниш за цял живот. Отдавна беше, много отдавна… Тъкмо навършвах единайсет, когато Карлос Ел Коете влезе в кръчмата на Кастилеца… и когато Фелипе му рече: „Здравей, братко. Отдавна не сме се виждали“, всички усетихме този мирис, затова излязохме навън, а някой изтича да повика свещеника… Защото човек не бива да умира без Господа…
Загрубелите му пръсти се бореха с най-горното копче на мръсната риза от жълтеникаво домашно платно. Най-после успяха. Долните две копчета липсваха и дрехата се разтвори широко, разкривайки старческите гърди, обрасли с гъсти бели косми. Сред рошавата растителност веднага биеше на очи тъмнокафявото овално петно — грозна, гъбеста изродена тъкан. Край тумора, на тънко кожено ремъче висеше малко кръстче от черен метал. Злато, мислено изстена Николай. Старецът наистина се е смахнал. Не е ли имало кой да му обясни що е радиоактивност?
Държейки кръстчето с една ръка, Баска надигна другата, за да му попречи да заговори.
— Знам, знам, не си хаби думите. Нося това откакто се помня и няма на света страх, който ще ме накара да го сваля. Грешен съм, момче. От години не съм стъпвал в църква, а на младини убих двама свещеници и още не съм се покаял за този грях. Ала кръста няма да оставя, кръста, на който е загинал Спасителят заедно с двамина като мен.
— Той те умъртвява — дрезгаво каза Николай.
— Прекалено бавно — поклати глава Баска. — Не, момче, друго ме чака. Днес е моят ден… Златото няма да ме убие. Ти се бой от него, защото виждам — сред злато ще умреш. Дълбоко под земята… но не скоро. А аз… Знаеш ли, когато стар планински козел усети, че идва неговият час, приканва на двубой най- младия… високо на скалите, над пропастта…
Старецът отпусна кръстчето и зашари с ръка под одеялото. Двубой, помисли Николай. Изтръпнал от лошо предчувствие, той отново провря десница назад, към ножа си, но Баска вече измъкваше изпод завивката шепа смачкани разноцветни банкноти.
— Вземи… Без приказки! — В погледа му заиграха познатите убийствени искрици. — Когато се върнеш, напий се като истински мъж, а ако си вярващ, помоли се за душата на един разбойник.
По-младият протегна ръка. Старецът пусна топчето банкноти в дланта му и въздъхна удовлетворено.
— Така… А сега се махай! Чуваш ли? Махай се! Омръзна ми!
Лъскавото криво острие сякаш само, без чужда помощ надникна над ръба на одеялото. Николай отскочи зад близкия бор, спусна се няколко крачки надолу и когато се обърна, Баска отново надигаше бутилката.
— Луд… — промърмори другият и заслиза към прохода.
Краката му бяха омекнали, побиваха го тръпки на нервно напрежение. Зад гърба му се раздаде сух старчески смях:
— Злато, много злато, момче… Не забравяй, злато под земята!
Да имаш да вземаш, озъби се Николай. Изкуфял дъртак! Това да не е твоето време? Злато под земята… Банка ли, що ли? Че кой е луд да се пъха в банка при златото?
Докато слизаше надолу по плъзгавия килим от сухи борови иглички, младежът няколко пъти си повтори думата полугласно, сякаш искаше да я изпробва на вкус. Злато, злато, злато… Не, колкото и да се мъчеше, не можеше да възстанови звънката алчност, страстния копнеж, който някога бе внушавала тази дума. Сега от нея в устата оставаше само горчивият, отровен дъх на гниенето, разяждащо основите на света.
Боровете оредяваха. Николай седна край един къпинов храст и разсеяно се зае да разглежда смачканите банкноти. Обичайната смес — щатски долари, швейцарски франкове, руски рубли, японски йени… Опита се да ги брои и да пресмята общата стойност по текущия курс, но цифрите се объркваха в главата му и след третия неуспех той се отказа. Остана да седи така, загледан към буковата гора по отсрещния склон на клисурата. Нещо не беше наред… Целият разговор с Баска звучеше фалшиво — от началото до края. Не, хора, не живеем правилно, както би казал Мишин. Отучили сме се да разговаряме задушевно, превръщаме всяка размяна на мисли в словесен дуел само заради порочното удоволствие да утвърдим собственото си аз…
Докато прибираше банкнотите в нагръдния джоб на якето, някой се зададе отдолу с пъхтене и пукот на вейки. След малко храстите се разгърнаха и между зеленината изникна къдрава рижа глава — новият помощник на Гастон. Предишният бе издържал едва четири месеца, а и този едва ли щеше да изкара повече. Това му беше проблемът на Гастон — не можеше да намери нужния баланс между ум и глупост. Умните помощници рано или късно (най-често рано) започваха да кроят планове за изместването му и се налагаше да ги отстранява бързо и радикално. Същата съдба сполиташе и тъпаците, само че причината биваше някой провал в сложната престъпна дейност на бандата.
Рижият беше от глупавите — личеше си още от наивно-усърдния поглед на широко разтворените сини очи. Той сякаш очакваше всеки момент отпред да изникне някакво непреодолимо препятствие, с което ще трябва да се пребори, употребявайки цялата си мечешка сила, а ако се наложи — и страховитата репутация на своя шеф.
— Идат — задъхано подхвърли той, без да спира. — Пълна тишина и никакво мърдане повече.
— Добре де, знаем си работата — отвърна Николай, но онзи не го чу и продължи нагоре между боровете, изпълнен със съзнанието за собствената си важност.
Планината бе затихнала като пред буря, макар че на небето не се мяркаше нито облаче. Дори птиците, шумни преди малко, сега мълчаха, като че рижият бе успял да им наложи заповедта си. Над дърветата се сгъстяваше тежко и тревожно очакване. Лошо, помисли Николай, ако в охраната има опитен човек, непременно ще започне да подозира нещо нередно.
Спомни си за разговора с Баска и усети, че окончателно се разкисва. Не бива да се говори за такива неща преди работа, това сигурно го знаеше и новакът с мулето. Просто проклетият дъртак искаше да си изкара върху него лошото настроение. Също като стария планински козел, за който приказваше… само че козелът явно нямаше намерение да умира. Не с нож, а с думи викна младока на двубой, окърши му рогцата и го пусна да пасе. Сигурно се подхилваше сега, надигайки бутилката, ако още не я бе изпразнил.
