Огледа се. Помощникът на Гастон бе изчезнал нагоре между боровете. Тишината ставаше все по- плътна, само откъм клисурата долиташе тихият шум на реката. Николай намести раницата, стана и навлезе в храстите. Движеше се бавно, като отместваше с ръце жилавите клонки. Рижият бе оставил ясна диря, като глиган, който не подбира пътя си през гъсталака.
След малко храстите оредяха и в пролуките между тях се разкри стръмният сипей над пътя. Тук-там по него растяха високи букове с великолепно прави и гладки сиви стволове. Хората на Гастон лежаха неподвижно в прикритията зад дървета и канари, издавайки напрежението си само с неудобната стойка и тревожно надигнатите глави. Повечето бяха стари познати, Николай ги бе виждал в не една акция и знаеше, че ще действат без грешка, с точно отработен синхрон. И въпреки това лошото предчувствие не го напускаше.
Самият Гастон седеше зад последните храсти, отпуснал ръце върху прегънатите си колене. Беше елегантен както винаги — лъскаво сако от черна кожа, черна копринена риза, черен панталон и грижливо сресана дълга черна коса, превързана отзад с черна панделка. За разлика от повечето бандити бе гладко избръснат — напоследък ставаше все по-рядко да срещнеш бръснат мъж и това сякаш символизираше бавното търкаляне на света към някаква незнайна пропаст. До черните му ботуши лежеше къс израелски автомат, старичко, но надеждно оръжие за близък бой.
Дочувайки шума на клонките, главатарят рязко завъртя глава и за миг Николай срещна погледа на сивите му очи такъв, какъвто го виждаха само враговете на французина. В тях нямаше заплаха, а по-скоро небрежно обещание за смърт на всеки, който би дръзнал да се противопостави. Гастон не избухваше, знаеха го всички. Той просто убиваше деловито, целенасочено и в това си приличаха с Баска. Нямаше друг начин да се задържи толкова дълго като шеф на най-опасната банда в околностите. От няколко години насам дори и мафията бе престанала да се закача с него, още повече че едва ли биха намерили по-добър сътрудник.
В следващия момент заплахата в очите на Гастон изгасна като духната свещ. Той леко се усмихна и потупа земята до себе си. Ниско приведен, Николай изтича напред и се настани зад храста. Мястото беше избрано добре, оттук се виждаше завоят на пътя и в същото време редките клончета прикриваха наблюдателите.
— Привет, Ник — каза французинът. Гласът му бе нисък и хрипкав, всяка дума звучеше малко заплашително дори когато нямаше намерение да заплашва. — Не знаех, че си тук. Закъсал си за пари, а?
— Няма такава работа — излъга Николай. — Просто рекох да се поразмърдам, колкото да не губя навика…
— Закъсал си за пари — решително повтори Гастон. — По лицето ти се вижда. Откога не си ял?
Без да изчака отговор, той измъкна от храста черна кожена чанта, отвори я и извади отвътре два сандвича, увити в чиста кърпа от домашно тъкано платно.
— Хайде, яж. Яж, не се прави на госпожица. Нали виждам, че носът ти е изтънял като ножче за консерви. Как е Мишин?
— Все същият — отговори Николай с пълна уста. — Още събира пари за самолет.
Гастон се изкикоти, сякаш го чуваше за пръв път.
— Кажи му да си седи на задника. Ще го гръмнат някъде над Унгария и толкоз.
— И аз това разправям — промърмори Николай, докато привършваше първия сандвич. — Ама не слуша…
Сандвичите бяха великолепни — пресен селски хляб, дъхаво масло и дебели резени шунка. Той захапа втория и се загледа надолу към пътя. Прашните останки от някогашния асфалт бяха целите в ями; единственото що-годе равно място бе дълбокият коловоз, издълбан от редките минаващи каруци. Нападали камъни осейваха платното. Никой не си даваше труд да ги махне, освен когато окончателно преграждаха движението. Тогава нямаше как, налагаше се каруцарите да слизат и да ги изтъркулват в дерето, където отдавна ръждясваха останки от безполезни автомобили. Край шосето печално стърчеше изкривен и очукан пътен знак, на който все още личеше ироничната забрана да се надхвърлят 80 километра в час.
— Вечно си на сухо — поклати глава Гастон. Каза го без укор, по-скоро дори с леко уважение. — Как успяваш? Уж добре печелиш…
— И аз не знам — вдигна рамене Николай. — В тая скъпотия парите изтичат неусетно.
— А и ти не се хващаш на работа, докато не те налегне глад. Слушай, Ник, по приятелски ще ти предложа изгодна мисия. Свършиш ли я, после можеш да се оттеглиш до края на живота си. Един-два курса през планините. Плащат в австралийски долари.
Николай подсвирна:
— Австралийски? Без майтап? И какъв е товарът?
Макар че наблизо нямаше никой, главатарят се огледа и снижи глас:
— Диаманти.
— Ясно. Значи сега работиш за йоанитите. Без мен, мой човек. Извинявай, с тия неща просто не се захващам. За диаманти разстрелват на място.
— И за кибрит разстрелват — възрази Гастон.
— Да, обаче щом веднъж се освободя от товара, аз съм чист. А ако чуят, че съм се забъркал в диамантена афера, няма да проверяват дали е вярно, или не. Без мен, казах вече. Защо не предложиш на Баска?
— Предложих му — неохотно призна французинът.
— И какво?
— Не иска и да чуе за йоанитите. Съвсем е откачил старецът. Разправя, че са сатанински чеда.
— Може и да е прав. Мразя фанатиците от какъвто и да било цвят. Тръпки ме побиват само като ги видя.
Гастон нетърпеливо махна с ръка.
— И аз ги мразя, ако искаш да знаеш. Обаче работата си е работа. Петнайсет килограма диаманти чакат прехвърляне, а пък аз нямам добър куриер.
— Гледаш да се отървеш от горещия картоф? — усмихна се Николай.
Веднага съжали за закачката. Лицето на главатаря стана безизразно и непроницаемо, само през цепките на присвитите очи се процеждаше хладно недоверие.
— Значи отказваш?
— Отказвам — въздъхна Николай. — И ако вярвах, че ще ме послушаш, бих те посъветвал да върнеш стоката.
— Австралийски долари — напомни Гастон.
— Да вървят по дяволите с австралийските си долари! Човече, това са диаманти! Бих приел всякакъв товар — кибрит, запалки, лекарства, дори бензин, макар че мразя бензина. Но диаманти… Йоанитите са смахнати, те не мислят за утрешния ден. А ти си готов да подложиш под удар цялата професия, защото ако надушат властите, няма да мирясат, докато не разнебитят куриерската мрежа. Досега просто ни търпят, защото разбират, че в крайна сметка без нас не може. При това нямат нито достатъчни сили, нито особено желание да блокират планините. Разчуе ли се обаче, че работим за тези йоанити, в играта ще влязат селяните. Знаеш ги колко са суеверни напоследък. Иска ли ти се да бягаш от тълпа селяци, въоръжени с вили и ловни пушки?
Беше се разгорещил и навярно щеше да говори още, но откъм завоя на пътя долетя крясък на сойка. Гастон му направи знак да мълчи и бързо надяна на главата си черна качулка с прорези за очите и устата. Хората от засадата по сипея също се маскираха с неловки предпазливи движения, като се стараеха да не се подават иззад укритията. Някъде изтрака съборено камъче, спря и отново настана звънтяща тишина.
Сетне в тишината нахлуха нови звуци — тропот на бавно пристъпващи коне, скърцане на зле смазани колела и громолене на железни шини по камъни и буци асфалт. Гастон пое автомата и освободи предпазителя. Изглеждаше все така спокоен и уверен в успеха. Очите му гледаха през дупките на качулката предизвикателно и леко развеселено, сякаш се готвеше да спечели наградите от някое стрелбище на селски панаир. Един ден ще му видят сметката, помисли Николай. Ще го гръмнат по най-глупав начин и даже няма да разбере какво го е сполетяло.
Тропотът се засилваше. Внезапно иззад завоя се появиха първите двама конници — едри мъже в
