— Стига глупости! — отсече Гастон и добави с познатия леден глас, на който никой не смееше да възрази: — Искам бързина.
Бандитите притихнаха, засуетиха се около фургона и след малко всички сандъци бяха подредени върху платното. Николай чу как куриерите се задават отгоре през храстите и реши, че няма смисъл да чака повече. Струваше си да мине пръв. След като не бяха успели да запазят дискретност, всяко закъснение криеше рискове.
Той стана и докато слизаше надолу, видя Деде да пристига по пътя с доволна усмивка. Ризата му беше опръскана с кръв.
— Закъсня, Деде — меко изрече Гастон. — Остаряваш…
Бандитът се сепна — не толкова от думите, колкото от тона. Погледът му се стрелна към ръцете на главатаря, очаквайки да срещне дулото на автомата, но оръжието беше преметнато на ремък зад гърба на Гастон. Пооблекчен, Деде се опита да възрази:
— За тиха работа трябва време, шефе. Вие тук го изтървахте. Откъде да знам, че има ракетен пис…
— После ще говорим — хладно го сряза Гастон. — Бягай да помагаш на другите. След четвърт час искам да ни няма.
С приведена глава и увиснали рамене обиденият Деде се помъкна към фургона, където колегите му вече бяха нагласили импровизирана маса от няколко празни сандъка. На друг сандък зад нея седеше счетоводителят Жанвие — мършав пъпчив младеж с очила в дървена рамка. Мърморейки нещо под редичкия си мустак, той развинтваше мастилницата и в същото време преглеждаше разгърнатата тетрадка с предварително разчертана таблица. Николай застана пред него.
— Получател? — запита Жанвие, без да откъсва очи от тетрадката.
— Иван Мишин. Сто кутии на кредит. Куриер Николай Бенев.
Счетоводителят натопи гъшето перо в мастилницата, повдигна го и съсредоточено се загледа в увисналата черна капка.
— Мишин е превишил кредита. Не знам дали…
— Дай му — обади се отстрани Гастон. — С Мишин имаме уговорени сделки.
— Трябваше да ме информирате по-рано, мосю — опъна се Жанвие без следа от почтителност. — Така не се работи. Добре, записвам. Иван Мишин… сто на кредит… куриер…
Изпод перото му се занизаха криви кодови знаци. Леко усмихнат, Гастон погледна Николай и вдигна рамене, като че искаше да каже: „Какво да му придиряш, интелигент.“ Без да се бавят, хората отстрани се заеха да отброят опаковките. Зад Николай вече търпеливо чакаше Баска, следван от още пет-шест души. Останалите слизаха по сипея; в края на колоната навъсеният младеж държеше юздите на инатящото се муле. Николай отстъпи от сандъците, свали раницата, извади отвътре голяма мушамена торба и нахвърля в нея кибрита. Не си направи труда да ги брои — Гастон бе разстрелял неколцина от хората си за дребни мошеничества, а останалите бяха усвоили добре урока. С раницата в едната ръка и торбата в другата той мина към сипея, седна на плосък камък и отново изсипа кутиите. Наблизо двама бандити вдигнаха за раменете трупа на войника и го помъкнаха към дерето. Ботушите на убития се тътреха по разбития асфалт с дразнещ прекъслечен звук.
Николай въздъхна и се зае да подрежда грижливо товара в торбата. Прекалено много смърт имаше в тази професия. Всъщност в целия свят имаше прекалено много смърт след Колапса. Човек постепенно привикваше с нея и преставаше да й обръща внимание — също като воловете, които лениво преживяха, без да поглеждат към проснатия в краката им мъртвец. Това бе важно — преживянето, храната, животът, червените картонени опаковки с по сто клечки във всяка. Беше виждал да убиват човек за почти празна кутийка кибрит… а и за по-дребни неща. Какво оставаше после? Само влажно пурпурно петно върху сухата пръст в канавката, пръснати сини гилзи и някое дребно наследство за живите, като този автомат в ръцете на завърналия се бандит.
Бандитът огледа трофея от всички страни, забеляза погледа на Николай и му намигна съучастнически. След това метна автомата през рамо и се отдалечи. Плячката не беше кой знае каква, огнестрелно оръжие все още се намираше в изобилие, но благоразумните хора се запасяваха отрано. Старият свят бавно си отиваше, а бъдещето… кой ли би могъл да каже какво щеше да донесе то? Във всеки случай новата цивилизация щеше да се нуждае поне от един век след Колапса, за да придобие някаква по-определена форма — ако човечеството доживееше дотогава. Ясно бе едно, че през последните десетилетия всичко върви към опростяване, и в този смисъл далеч по-предвидлив изглеждаше Деде, който тъкмо прибираше рязаната ловна пушка изпод краката на воловете. Тя щеше да служи много по-дълго, поне докато има кой да произвежда барут.
Последната кутия легна на място. Николай подгъна свободния край на мушамата, извади одеялото от раницата и намести вътре торбата с дъното нагоре. Кибритът бе деликатен товар, с него трябваше да се внимава. Едно намокряне можеше да му свали цената наполовина, а току-виж и направо да го превърне в шепа безполезни клечици.
— Хей, нали ти си Ник Бенев?
Той надигна очи. Пред него стоеше рижият помощник и смутено пристъпваше от крак на крак, стискайки неголям вързоп.
— Гастон каза да ти предам това — добави помощникът, набута вързопа в ръцете му и бързо се отдалечи.
Изпод платното се носеше лек мирис на шунка. Николай неволно попипа носа си, за да провери дали наистина е изтънял чак толкова, и замислено поклати глава. Смешно и тъжно — хора, които можеха да убият човека, без да им мигне окото, се смущаваха, ако им хрумнеше да сторят добро. Е, Гастон бе прав за себе си. Не трябваше да допуска да го заподозрат в мекушавост. Иначе цялата му власт отиваше по дяволите, както неведнъж се бе случвало в занаята.
Без да проверява какво има в пакета, Николай го сложи върху кибрита, затегна раницата, после пренави одеялото и го пристегна най-отгоре с брезентовия капак. Забеляза Баска да се отдалечава с широка крачка нагоре по сипея. Правилно, нямаше време за губене. След оная ракета можеха да очакват всеки момент въоръжен отряд от фабриката.
Той стана, метна раницата на гръб и закрачи по пътя покрай нетърпеливата опашка от куриери. Момчето с мулето стоеше последно. Някакъв неосъзнат импулс накара Николай да спре до него и да го огледа. Беше съвсем младо, на не повече от осемнайсет години, с къдрава черна коса, дълги ресници като на момиче и едва набола брада. В тъмните му зеници тлееше сдържана предпазливост, сякаш искаше да вярва на живота, а не смееше да забрави някакви предишни сурови уроци.
— Как се казваш? — запита Николай.
Очите на хлапака го погълнаха изведнъж, прецениха го мигновено и решиха, че засега не е опасен. Но ръката му — навярно съвсем неосъзнато — отпусна юздите и посегна настрани, към ножа.
— Джовани… — И малко по-предизвикателно: — Джовани Стерца.
— Добре, Джовани Стерца. Желая ти успех. Пази се от пътеките, сега по тях няма да е спокойно.
Преди момчето да отговори, Николай му обърна гръб и продължи по пътя. Забеляза Гастон от другата страна на фургона и му махна за сбогом. Шефът на бандата само кимна едва забележимо. Не можеше да си позволи да се размеква пред своите хора, някои сигурно с нетърпение чакаха сгоден случай да го обявят за остарял. В престъпните среди човек се пазеше от емоциите като от чума. Николай не познаваше друг сантиментален мафиот освен Мишин. Но пък Мишин беше особен случай…
Той прескочи събореното дърво и се обърна за последен път. Сцената зад него изглеждаше мирна, почти идилична. Убитите войници бяха изчезнали в дерето, куриерите чакаха на опашка пред Жанвие, бандитите кротко седяха в подножието на насипа, а изоставените коне пасяха крайпътната трева. Отдалеч не си личеше от какво са петната по асфалта; напомняха по-скоро разлята вода, отколкото кръв.
Продължи. Новият завой закри мястото на засадата и той остана сам сред света, където единствено разбитият път подсказваше за съществуването на бавно западащата цивилизация. Малко по-нататък отдясно се разкри пътека — тъмен тунел под преплетените корони на буковете. Песъчливата почва беше разровена от стари пороища и цялата обсипана с едри камъни, още пазещи спомена за свирепата сила на планинските води.
Само за половин час, каза си той. Само тридесет минути и после ще трябва да се отклоня. Пътеките са несигурни.
