Отвъд елите имаше само няколко недорасли бора, изкривени в причудливи форми от напора на зимните бури. По-нататък беше подножието на върха — отначало полегати тучни ливади, после стръмни тревисти склонове и израстващи от тях грамадни скални бастиони, издялани сякаш от ударите на някакъв титаничен чук. Николай се катереше бавно, с пестелива крачка през пасищата, отбелязвайки мислено пръснатия тук- там засъхнал кравешки тор. Нищо страшно, стадата отдавна не бяха идвали насам. Поляните под селото бяха по-удобни.
С изкачването тревата наоколо ставаше по-ниска и по-жилава; от земята изникваха камъни, изваяни от ветровете на времето като кости на праисторически зверове. Понякога иззад тях надничаха любопитните муцунки на алпийски мармоти6. Податливият, пружиниращ торф изтъняваше и тревата вече не се издигаше, а се разстилаше по него на дребни стегнати туфички. Отпред бяха скалите на Ветерхорн с разсипани в подножието им купища зъбести канари. Из въздуха се разливаше суха, леко опияняваща планинска прохлада. Николай спря да си почине за малко и облече якето. Топлината на дрехата носеше мек, домашен уют и колкото и да беше нелепо, стори му се, че ако не я бе свалил долу, край Алтщуфе, би могъл да избегне всички неприятности.
Пътеката трябваше да е някъде тук, към Зилберванд. Той зави надясно и скоро я откри — едва забележима следа между камъните, покрити с кора от сиви и жълтеникави лишеи. Отначало тя криволичеше в подножието на върха, после заобикаляше един остър скален гребен и излизаше под отвесната стена на Зилберванд, излитаща в небето на шеметна висота.
Преди да навлезе в тежката сянка на прохода, Николай спря и се обърна назад. Планините се простираха чак до хоризонта — меко заоблени пасища, гористи склонове, дълбоки долини и безжизнени сиво-синкави върхове, увенчани с ослепително бели снежни шапки. Нямаше и следа от някогашната безгранична власт на човека. Така ще бъде някой ден, неволно помисли той. Още един удар на Колапса и целият този свят ще остане владение на зверовете и птиците.
И все пак цивилизацията още напомняше за себе си. В далечината погледът му откри останките от някогашен зимен курорт. Сред плътния пръстен на тъмна елова гора развалините изглеждаха като някаква уродлива рана от полусрутени стени със зеещи дупки вместо прозорци и изкривени решетести метални конструкции. Но природата щеше да се погрижи за това; между руините вече растяха млади дръвчета, устремени нагоре, за да засенчат завинаги това кътче, което човекът преди време бе отвоювал за собствено развлечение.
Той въздъхна и продължи по пътеката напред и нагоре. Скоро последните треви останаха назад и в сянката на Зилберванд се разкри мъртвото каменно царство на огромни сипеи и замайващо високи скални стени. Цветовете бяха изчезнали, властваха само безброй оттенъци на сивото и единственото пъстро петно беше триъгълният къс синьо небе в прореза между върховете с бавно лазещите през него раздърпани бели облаци. Пътеката водеше все напред и напред през канарите, утаили в себе си бавния, неотстъпен ход на милиони години. Тишината тук бе съвсем друга, нямаше нищо общо с напрегнатото враждебно мълчание на еловата гора. Изпълваха я безкрайното търпение на камъка и високомерното пренебрежение към мимолетната искрица живот, дръзнала да навлезе във владенията на вечността.
Ето го истинското лице на света, помисли той, газейки предпазливо през първата пряспа от сипкав зърнест сняг. Не горите, не цивилизацията и не ние. Само тези корави кости на Земята, които ще са тук и когато нас отдавна няма да ни има. Те ще издържат всичко, трябва да издържат, нали на тях се крепи битието…
Захладняваше. Наоколо притъмня още и това не се дължеше само на сянката или на отминаващия следобед. Облаците в небето отпред прелитаха по-стремително, по-често и цветът им постепенно се променяше от бял на мръсносив. Времето се разваля, тревожно помисли Николай и ускори крачка, тласкан в гърба от долитащия по прохода вятър. Трябваше да бърза, тепърва предстоеше най-трудният участък от пътя.
Половин час по-късно той стоеше задъхан и мокър от пот на превала. Отпред склонът рязко падаше надолу, към другата страна на планината. Пътеката се отклоняваше надясно и започваше да пълзи по тесен корниз, издаден от отвесната стена на Зилберванд. Светът бе помръкнал под плътния похлупак от ниски сиви облаци и далечните върхове се губеха в мъглива дрезгавина.
Николай стъпи на корниза. Тук, над първата рискована крачка, в изгладената от вятъра скала бе изсечен голям кръст. Кой го бе издълбал и кога? Какво бе искал да каже на бъдните пътници из това пустинно място? Да помислят за бренността на живота? Да се уповават на Божието милосърдие? Или просто да помнят, че всяко невнимание може да ги прати незабавно при праотците? Кръстът мълчеше, криейки спомена за отдавна изтлялата човешка ръка под тънката грапава корица от сиви лишеи.
Преди да тръгне напред, той дълбоко си пое дъх и се помъчи да освободи съзнанието си. Влизаше в сила старото планинарско правило: не мисли за целта, не мисли за нищо, важна е само следващата крачка. Отдай се на мига, стъпвай бавно и отмерено, винаги проверявай опората, преди да се отпуснеш на нея с цяла тежест. Помни, че колкото и да е дълъг, пътят не е нищо друго, освен наниз от крачки…
Съзнанието му се разливаше, поглъщайки с изумителна яснота всяка най-дребна подробност, всяка пукнатина и издатина по грапавата повърхност на канарата. Всичко беше неизменно и в същото време безкрайно променливо; гранитът течеше пред погледа му като бавен горски ручей, устремен към равнините. Останалият свят бе изчезнал и Николай не усети как наоколо съвсем се смрачи, как облаците слязоха още по-ниско и заръсиха гъсти ситни капки. Разбра за дъжда само по това, че скалата стана коварно хлъзгава и трябваше да стъпва още по-предпазливо.
Неочаквано корнизът свърши. Под краката му се появиха неравни ръбести камъни и той спря да си отдъхне, все тъй притиснат към скалата. Огледа се. Намираше се върху грамаден гранитен насип в северното подножие на Зилберванд. Склоновете надолу едва се различаваха в гъстеещия мрак, върховете чезнеха сред прелитащите тежки облаци. Дъждът заплющя по камъните с удвоена сила и Николай тревожно изви ръка назад да опипа раницата. Всичко беше наред, мушамата щеше да пази товара. Но идваше лоша буря и трябваше час по-скоро да намери укритие.
Той заслиза, като се препъваше и подхлъзваше по мокрите канари. Вятърът се въртеше от всички страни, блъскаше го, заслепяваше го с шепи вода. Невидим в тъмното остър ръб го удари жестоко през пищяла и Николай изсъска от болка, сетне задъхано взе да сипе злобни, мръсни ругатни. Небето му отвърна с режещ синкаво-бял блясък и оглушителен гръм. Пороят се засили още. Сред плисъка на струите нейде наблизо се раздаде стържещият пукот на свличащи се камъни. Забравил за болката в крака, Николай се втурна надолу с цялата бързина, която можеше да си позволи. Вече не виждаше нищо, само блясъците на мълниите му разкриваха от време на време стърчащите скали, лъснали като покрити с черен лак.
Опората под нозете му изчезна, той се подхлъзна напред и се запремята по мократа трева на стръмен склон. Спря, надигна се и опипа наоколо. Да, трева, камъните бяха свършили. Нова светкавица се стовари горе върху темето на Ветерхорн и в нейното мимолетно сияние Николай успя да се огледа сред милиардите застинали водни диаманти. На прав път беше, сега трябваше да поеме наляво, край подножието.
При нормални обстоятелства би стигнал до Грот дю Берже само за няколко минути. Но сега за всяка крачка трябваше да се бори с напора на бурята, която ту се мъчеше да го отблъсне назад, ту мощно го тласкаше в гърба и го караше да размахва ръце, за да запази равновесие. Като се плъзгаше и падаше по калното надолнище, той взе да се спуска в плитката низина под прохода. Отпред долиташе бучене, заглушаващо воя на вятъра. Някъде вляво громолеше водопад. Краката му нагазиха в буйния поток, течението се вкопчи в глезените му и едва не го събори. С непосилно напрежение на гръбнака успя да се задържи прав, неестествено извит настрани, после разпери ръце и направи две бързи крачки. Водата стигна до коленете му, през прасците го заудряха дребни камъчета. Жестока болка процепи кокалчето на левия му глезен. Николай задавено изпъшка и падна напред. Потъна до кръста, намери опора с изподраните си длани и за момент остана на колене сред кипналата смес от пяна и скални отломки. Потокът се плискаше пред лицето му, задушаваше го, бясното течение го провлачи няколко метра надолу. Той намери сили да се изправи и с отчаяни подскоци се хвърли към отсрещния бряг. Струваше му се, че не докосва земята, а лети мъчително бавно, като в кошмарен сън, но пороят и камъните се надигат сами, за да оплетат краката му в смъртоносна примка.
В тъмнината не забеляза кога се е измъкнал от потока, усети го само по разхлабването на хватката, в която го държеше течението. Изкатери се нагоре по склона, като си помагаше с ръце. Под блясъка на нова мълния видя съвсем наблизо тъмна каменна стена и сред нея едно още по-тъмно петно — вход на
