вгледа към редките облачета над върха) и нищо не би попречило на сигналните огледала да разпратят вестта от пост на пост: започва лов на човек. И сега, след загубата на двама от своите, патрулите щяха да бъдат настървени като хрътки по кървава диря.
Оставаше му само една, макар и слаба надежда: да заблуди очевидците, че отива на изток, покрай планинската верига, и няма намерение да прехвърли билото. Той леко кривна надясно, избра за ориентир група дървета долу в низината и се насочи натам. Губеше време, разбира се. Всяка четвърта крачка го отдалечаваше от прохода, но това бе неизбежно зло. Важното беше да създаде впечатление, че слиза, докато се добере до укритието на гората под Ветерхорн.
Озърна се през рамо. Фигурките на хоризонта бяха изчезнали. Сега би могъл да промени посоката, обаче предпочиташе да не го прави — не се знаеше дали горе няма да изникне някой любопитен селянин от Алтщуфе, привлечен от изстрелите и пушека. И без това еловата гора вече беше съвсем наблизо, отклонението щеше да му отнеме само още една-две минути в повече, а можеше да спести огромни неприятности.
Усещаше, че действа на предела на силите си, черпейки енергия от някакъв последен резерв на тялото и мозъка. Потресението го бе оставило изпразнен, изтънял, прозрачен, лишен от тегло и плътност. Успяваше да разсъждава сравнително ясно само защото станалото преди малко беше блокирано в дъното на съзнанието му, но и оттам то продължаваше да излъчва психическа отрова, която вцепеняваше краката. Няма кой да го измие за полагане в гроба, надигна се отново натрапчивата мисъл. Няма кой да прочете книгата на грешките, изписана с олово и хладна стомана…
Тъмната стена на гората израсна пред него изведнъж и той пресече първите жилави клонки с изпънати гърди като маратонец на финала. После рухна изпънат в цял ръст, готов да понесе с безразличие удара в лицето — и изненадан от мекотата на този удар, защото ръцете сами бяха излетели напред да поемат тежестта на тялото.
Не загуби съзнание. Просто лежеше отпуснат, разлят като купчинка превтасало тесто. Сухите елови иглички бодяха бузата му и тая лека болка му доставяше странно удоволствие, защото беше връзка с живота, беше нещо, което Баска вече никога нямаше да изпита. Тревогата бе изчезнала, оставяйки зад себе си само бледа сянка, смътно усещане, че трябва да бърза нанякъде. Нищо, нашепваше ленивата мисъл, има време. Стига толкова припряност, тичане, суета. Стига тревоги и страхове. В целия свят няма нищо толкова важно, заради което да се откъснеш от топлата земя, от почивката и небрежния поглед към тази пъплеща пред очите ти мравка.
Наблизо пробяга катеричка, протегнала зад себе си дълга пухкава опашка. Спря за момент, огледа се и стремглаво излетя нагоре по стъблото на близката ела. Николай се надигна и седна. Протегна ръка, взе една паднала шишарка и дълго я въртя пред очите си, изследвайки с нелепо, самовглъбено любопитство всяка отделна люспица. Навярно се нуждаеше от това, защото силите постепенно прииждаха и когато загуби интерес към шишарката, вцепенението се разсея като утринна мъгла. Споменът за престрелката и пожара бе потънал там, където му беше мястото — сред другите спомени, сред архива от абстрактни картини, лишени от силата на непосредственото преживяване.
Време беше да тръгва. Той се изправи, усещайки с удоволствие обтягането на отпочиналите мускули, и пое навътре в гората, като предпазваше с лакът лицето си от ниските жилави клони. След малко излезе на тясна пътека, обрасла тук-там с бледозелени хилави стръкчета трева. Личеше, че насам рядко минават хора. За момент го разтревожи следа от подковано копито, но отпечатъкът беше стар, поне на два дни. Успокоен, Николай тръгна нагоре. Нямаше от какво да се страхува засега; за засади бе още рано, а идването на случаен пътник щеше да чуе отдалече и да се укрие в гората, докато човекът отмине.
Напред теренът ставаше все по-стръмен и пътеката започна да лъкатуши сред плътната тъмнозелена стена. От време на време високо горе се мяркаха процепи сред островърхите корони и в тях проблясваха преспите на Ветерхорн. Това му стигаше, за да се ориентира и да прецени, че върви в нужната посока.
Мислите му отново се връщаха към Баска. Сега можеше да си го позволи, след като бе превъзмогнал първоначалното потресение. В края на краищата старецът беше прав, като говореше за книгата на грешките, изписана по собственото му тяло. За всеки контрабандист би трябвало да важи едно желязно правило: учи се от чуждите неуспехи, ако не желаеш да плащаш опита с кожата си. Смъртта на Баска бе жесток — и тъкмо заради това полезен урок. Занапред трябваше да избягва този район, напоследък местните полицейски сили явно се бяха организирали добре. Както впрочем и в много други области. С всяка изминала година след Колапса занаятът ставаше все по-труден. Полицията и армията се снабдяваха с най- модерна техника: балони, дирижабли, делтапланери, локомотиви; говореше се, че на места използвали дори автомобили и леки самолети.
И все пак не са непобедими, каза си той. Днешното сражение го показваше достатъчно ясно, няколко куршума можеха само за минута да превърнат прехвалените дирижабли в купчинка димяща пепел. Не знаеше дали има запалителни куршуми за пистолет, но се зарече да провери веднага след завръщането. Мишин трябваше да е наясно, той имаше солидни връзки с оръжейния черен пазар.
И най-важният урок — че контрабандата не е професия за цял живот. Това не беше откритие, знаеха го всички в занаята. Съзнаваха, че благоразумието налага да се оттеглиш навреме, преди една непредпазливост, една престрелка или един курс в повече да сложи край на всичко. И все пак продължаваха: някои, тласкани от гонитбата на неосъществима мечта като Мишин, други — от гордост и презрение към опасността като Гастон, трети — просто от алчност и липса на достатъчно въображение, за да си представят, че някога и техният труп ще лежи пред безразличните погледи на полицаите. Колкото до Баска… Баска беше друго нещо, истински професионален контрабандист и навярно още от рождение му бе писано да загине така. Само че… как бе разбрал, че ще се случи точно днес?
Изтръпнал от внезапно налетял леден хлад, Николай за миг изпита чувството, че в плетеницата от събития се разкрива някаква нова, свръхестествена закономерност, свързваща живота му с този на Баска. Всичко изглеждаше просто и логично: разговорът преди днешната акция, неочакваната среща, престрелката, с която старецът всъщност бе спасил живота му… Сетне връзката се скъса и лишени от мимолетното мистично просветление, фактите се превърнаха в купчинка банални случайности. Нямаше закономерност, нямаше логика; Баска би могъл да избере друг маршрут или железничарите можеха да закъснеят и Николай да заобиколи склона отдолу, или по-силен вятър да отклони дирижабъла, или… Хиляди „или“.
Но въпреки всичко Баска знаеше.
Ненадейно Николай се сепна. Унесен в мисли, не бе забелязал, че пътеката става прекалено полегата и се отклонява наляво, към Алтщуфе. Не, натам нямаше работа. Той решително зави нагоре и навлезе сред дънерите на вековните смърчове. Пътеката остана назад, клоните над главата му се сляха в непроницаем тъмнозелен, почти черен балдахин. Въздухът тук беше застоял, тежък, наситен с утаявана от десетилетия прашна тишина. Купища крехки мъртви вейки преграждаха пътя и техният пукот под нозете му бе единственият звук из този задрямал пущинак. С всяка крачка нагоре препятствията се множаха, но Николай стискаше зъби и облян в пот, продължаваше да се изкачва натам, където би трябвало да се намира Ветерхорн. Черен прах от прогнили дървесни кори полепваше по мокрото му лице. На места клоните на смърчовете провисваха до самата земя и се налагаше да извива глава и да напъва с цяло тяло, за да си пробие път през бодливата преграда. По косата и дрехите му се размазваше гъста смола. Времето сякаш бе изтляло сред трошливата дървесина и той имаше чувството, че катеренето никога няма да свърши. Но наоколо постепенно просветля, между короните взеха да се мяркат късчета синьо небе, а и смърчовете вече бяха по-ниски. Появиха се млади ели и борчета, наклонът понамаля, сетне стана съвсем равно и изведнъж гъсталакът свърши. Отпред блестеше малко езеро, обкръжено от рядка елова горичка, а горе, съвсем близко, надвисваха отвесните сиви стени на Ветерхорн и отраженията им потъваха в тъмната, нетрепваща огледална повърхност.
Николай бавно коленичи на обляната от слънчеви лъчи трева, седна на една страна с неудобно подвити крака и дълго остана така, изпитвайки само благодарност, че най-после се е измъкнал на открито. Но под умората се криеше бавно тлееща тревога и очите му през цялото време се плъзгаха по непристъпните зъбери около прохода.
Накрая той стана, отиде до песъчливия бряг и дълго отмива лепкавата чернилка от ръцете и лицето си. Водата беше леденостудена и прозрачна като кристал; зъбите му изтръпнаха, докато пиеше от шепи. Откачи манерката, напълни я и тръгна да заобиколи езерото.
