Сянката на дърветата го погълна и шосето опустя до идването на следващия самотен пътник.
2
Последните дървета се източваха като език напред към седловините между двете долини. Отляво долу лъкатушеше сравнително добре поддържан землен път, над него лъщяха релсите на теснолинейката за Алтщуфе. Близо до седловината беше гаричката — прясно белосана малка сграда от началото на миналия век — с островърх червен покрив и часовникова куличка. Зад нея имаше зеленчукова градина, няколко плодни дръвчета и навес за дърва. В тази зелена гориста долина всичко изглеждаше удивително мирно и спретнато, дори насипът на железопътната линия бе изравнен с типично немска педантичност и очертан с бели линии, макар че влакове едва ли минаваха по-често от три-четири пъти месечно. Самото село не се виждаше, закриваше го планинският склон, обрасъл с гъста смесена гора. Само тънка струйка дим издаваше къде е общинското Огнище. По-нататък във висинето се забиваха сиво-синкавите отвесни зъбери на Ветерхорн с полепнали по тях искрящи ивици сняг. Няколко бели раздърпани облака висяха неподвижно в ясното небе над върха.
В долината отдясно стадо угоени петнисти крави пасяха буйната алпийска трева. От време на време в тишината се разнасяше звън на хлопатари. Едро рошаво куче обикаляше между краката на невъзмутимите добичета и душеше нещо по земята. Застанал малко под седловината, един човек в синя униформа и с фуражка на главата се подпираше на тоягата си и гледаше разсеяно към стадото. Явно не бързаше за никъде.
Николай седеше в покрайнините на гората и се мъчеше да измисли решение. Човекът с униформата бе досадна пречка. Ако минеше през дясната долина, нямаше начин да убегне от погледа му. Отляво не се мяркаха хора, но в гарата сигурно имаше някой, а освен това по-нататък склонът ставаше открит и се забелязваше от селото. Оставаше му само една възможност — да се отклони през гората далече надясно и да заобиколи зад следващия хребет. Това щеше да отнеме около час, обаче друг изход просто не виждаше. След днешния обир всяка среща криеше рискове.
Нещо изшумоля наблизо. Той се обърна стреснато, очаквайки да зърне случайно минаващ дървар или пастир. И застина. Само на десетина метра зад гърба му в зеления полумрак стоеше едър елен с огромни разклонени рога. Животното гледаше към Николай с лек интерес и без страх, сякаш разбираше нежеланието му да издаде присъствието си. Няколко крачки по-назад сред сенките пристъпваха от крак на крак пет или шест кошути с малки. След Колапса планините постепенно се превръщаха в истинско животинско царство. Цивилизацията отстъпваше позициите си и зверовете се размножаваха с изумителни темпове, бързайки да наваксат узурпираната от векове свобода.
Внезапно животното трепна и леко изви уши назад. Човекът също се ослуша. Отначало не чу нищо, после долови глухо ритмично потракване, долитащо нейде отляво и отзад. Еленът изпръхтя, с един скок се озова пред кошутите и ги поведе навътре в гората. След половин минута стадото се изгуби сред дебелите дъбови стволове.
Униформеният на пасището също бе чул звука и, изглежда, го позна, защото нарами тоягата, подсвирна на кучето и с отмерена планинарска крачка се заизкачва към седловината. Достигна билото тъкмо навреме, за да види как отдолу се задава източникът на шума — малка ръчна дрезина. Застанали на нея, двама потни мъже ритмично люлееха дългия лост нагоре-надолу. Човекът в униформа размаха фуражката си, не дочака отговор на поздрава и взе да слиза към гаричката, следван от песа, който все се отклоняваше насам-натам да души из тревата.
Николай намести раницата. Сега беше моментът, по-добър случай нямаше да дочака. В лявата долина дрезината и железничарят се доближаваха към гарата с еднаква скорост, но железничарят все пак имаше по-големи шансове за успех. Като се поприведе, Николай изскочи от гората и изтича надолу и надясно.
Пасящите крави не обърнаха никакво внимание на минаването му. Сега те бяха аристократките на тези планински краища, от тях до голяма степен зависеше животът на тукашните селяни. И изглежда, че го разбираха, ако се съдеше по ленивото им господарско придвижване из пасището.
Под слънчевите лъчи ставаше горещо, но Николай нямаше време да сваля якето. Задъхан, той се изкачи тичешком към отсрещното било и преди да го прехвърли, метна поглед над седловината отляво. Дрезината стоеше пред гарата; хората не се виждаха никъде, навярно бяха влезли да пийнат по глътка студено вино. Николай слезе малко по-надолу, за да не го зърнат, ако случайно надникнат през прозореца, дръпна се десетина метра по-надясно и прекоси хребета. От другата страна склонът беше открит чак до тъмнеещите се в низините гори. Дъбов гъсталак имаше и нагоре, към Алтщуфе. Това поне бе добре, от селото нямаше да го забележат. Далече долу пасяха овце и пастирът сигурно можеше да го види, обаче това беше приемлив риск, от такова разстояние никой не би разбрал кой точно минава по склона.
Спря за момент, смъкна раницата, съблече якето и го закрепи при одеялото. Багажът не беше тежък, но все пак той с удоволствие разкърши плещи, преди отново да го намести на гръб и да поеме напред по наклонените алпийски ливади. Петдесетина метра по-долу, успоредно на пътя му, се редяха през равни интервали решетести стълбове от стара високоволтова линия. Обрулени и изкривени от зимните бури, те напомняха схематично нарисувани човешки фигури, вдигнали безпомощно ръце пред непознаваемото коварство на материята и битието. От върховете им висяха разбити изолатори и парчета синкаво-черни проводници, обгорели някога в страшните минути на Колапса.
Високата трева тихо свистеше край коленете му, докато крачеше енергично напред. Движението го успокояваше. Не искаше да мисли за нищо, освен за предстоящия маршрут. След двадесетина минути щеше да бъде под гората на Алтщуфе, още толкова път имаше от там до подножието на Ветерхорн. Скалистият проход между Ветерхорн и Зилберванд бе неудобен и тежък път, но тъкмо това беше и неговото предимство. Овчарите и случайните пътници предпочитаха да заобиколят върха от юг, край селото. Само редки смелчаци или хора, които имаха какво да крият, се решаваха да поемат рисковете на мъчителното и опасно изкачване.
Вече бе стигнал под гората, когато отпред долетя първият изстрел.
Николай спря и по гърба му пробягаха хладни тръпки. Склонът отсреща беше нагънат на широки дипли и близката гърбица на терена не му позволяваше да види кой стреля. Ловец, опита да се убеди той, сигурно е ловец от селото. Но какво би търсил авджия тук, на откритото? Отекването на втория гърмеж окончателно прогони тази успокоителна мисъл. Стреляха с бойна карабина — звукът беше по-мощен и по-остър от глухия пукот на ловна пушка. И още нещо… раздаде се по-близко от първия.
Трети изстрел. Николай се огледа отчаяно. По голия склон нямаше никакво укритие. До гората оставаха поне петстотин метра изкачване, долината с кравите бе останала далече назад, а наоколо планината бе гладка като хълбок на някакво охранено праисторическо чудовище. Сред буйната трева стърчаха само стълбовете на далекопровода. Мизерно скривалище, но все пак…
Препъвайки се в жилавите стъбла, той хукна надолу, захвърли раницата в тревата и се сви край подножието на стълба. Обгърна го тишина, изпълнена с дъх на дребни алпийски цветчета. Напечената от слънцето бетонна площадка под дланите му беше топла, топли вълни повяваха и от грапавото почерняло желязо. За миг го обзе странното чувство, че греши, че в толкова спокойно място не може да се случи нищо лошо.
После съвсем наблизо изтрещя кратък автоматен откос. Отвърнаха му два бързи изстрела с карабина и миг по-късно малко по-горе над чупката на терена се подаде нечия глава, после рамене, подскачащи в напрежението на безнадеждно бягство. Човекът се очерта в цял ръст на фона на небето и макар да изглеждаше като плътен черен силует, Николай го позна веднага.
Баска!
Обзе го желание да се слее със земята, да потъне зад десетте сантиметра пропукан бетон или да изтънее дотолкова, че да се прикрие зад металната плетеница на стълба. В движенията на Баска имаше някаква обреченост, някаква твърда окончателност на човек, който знае, че наближава сетният му час. И наистина беше така — Николай го разбра, когато заплахата изплува бавно и неумолимо иззад ръба на склона.
В първия момент дирижабълът му се стори огромен, чудовищното червено туловище сякаш запълваше цялото небе и едрите бели букви биеха право в съзнанието му: POLIZEI. Едва когато първоначалният шок отмина, той осъзна, че всъщност машината е малка, двуместна и лети съвсем ниско. Пилотите в кафяви
