кожени облекла седяха един зад друг в тясната плетена гондола; предният държеше лостовете за управление и с всичка сила въртеше педалите, които задвижваха разположеното отзад витло. Вторият човек също въртеше своя чифт педали, но не толкова настървено, защото бе насочил цялото си внимание към карабината. Намираше се в идеална позиция — двадесетина метра над склона и на около шестдесет метра зад бягащия контрабандист. Въпреки разстоянието Николай виждаше отчетливо всяка черта по лицето на стрелеца: присвитите сини очи, грижливо подстриганата руса брада, кафявата бенка на лявата буза, дългият кичур ленена коса, избил изпод коженото боне. Леко наклонил глава на една страна, полицаят съсредоточено хапеше устни и се взираше над дулото на пушката, подпряна върху ръба на гондолата.
От дълбините на паметта неканена изплува сцена от забравен филм, който Николай навярно бе гледал някога по телевизията — в ония щастливи времена, когато още имаше телевизия. Стар, архивен кадър: лов на вълци от въздуха нейде в руските степи. Вълкът се носи в безумен бяг през равнината, търси скривалище, но скривалище няма никъде, няма спасение от разперената сянка на самолета, а ловецът се е подал от кабината и стреля методично, със сладострастното упоение на безнаказаната жестокост. И в последния момент преди смъртта звярът спира, обръща муцуна нагоре, за да изрази с оголени зъби цялата си ненавист — могъща дори когато е безпомощна.
Двете сцени — реалната и въображаемата — се преплитаха пред погледа му, наслагваха се една върху друга като диапозитиви (диапозитиви, отново почти забравено понятие!) и той с цялото си същество усети, че сега ще стане нещо невероятно, не може да не стане. Не бе забравил за собственото си опасно положение, чувстваше се по-гол и уязвим от когато и да било, ала личните страхове оставаха на втори план, засенчени от величието на драмата, която се разиграваше пред очите му. Дирижабълът въплъщаваше властта, силата, жестокостта на действащите от години закони на военното положение. Но от другата страна беше вълкът — Баска — и кой знае защо, Николай вярваше повече в него, отколкото в самонадеяните млади авиатори с новички кожени униформи.
Тихо. Наоколо бе станало съвсем тихо, даже сухият планински вятър бе престанал да шушне сред тревите. Дирижабълът се плъзгаше безшумно над заобления склон и в целия свят остана само един едва доловим звук — хрипливото дишане на стария контрабандист, който в момента бягаше само на тридесет метра над Николай, но не го забелязваше, както не го забелязваха и мъжете в гондолата. Горе стрелецът се приведе напред, изпъна шия, сякаш искаше да се слее с пушката, да потече по наклонената цев и да излети с куршума в онзи миг — да, сега! — когато показалецът му с плавна непреклонност се свие върху спусъка.
Изстрел!
Куршумът удари лявото бедро на Баска, прониза го и излетя отпред сред пръски кръв и ситни парцалчета от панталона. Старецът се завъртя като пумпал надясно, разпери ръце и се преметна по склона. Тревата го спря и той остана да лежи неподвижно по очи, докато горе грамадната червена пура продължаваше да напредва с бавна, неудържима мощ. Пилотите бяха престанали да въртят педалите. Предният човек държеше въжето на клапана за газа; спътникът му бе отпуснал пушката настрана и с хладно любопитство се взираше в неподвижно лежащата жертва. Но двамата не виждаха онова, което виждаше Николай.
Баска беше жив и в съзнание. Мърдаха само ръцете му, прикрити от тялото. С бързи, сръчни движения на пръстите той свали пълнителя на автомата, измъкна нов от вътрешния джоб на грубата вълнена дреха и рязко презареди, без да трепне нито едно мускулче по изпънатия му гръб. Главата му бе извита наляво и за момент неговият поглед се кръстоса с този на Николай. Какво имаше в тия старчески очи, запита се младият мъж. Във всеки случай не страх. Нито омраза или заканително очакване. По-скоро само умора и проблясваща под нея желязна воля за победа независимо от всички удари на враждебния свят.
Погледите им се разминаха. Баска притвори клепачи и пресъхналите му устни се раздвижиха в нечут шепот — може би молитва, може би ругатня или спомен за нещо най-важно в дългия му живот. Пръстите на дясната му ръка се плъзнаха в процепа на разкопчаната риза, после бързо се измъкнаха и се вкопчиха в дръжката на автомата. Раковия струпей ли бяха докоснали, черното златно кръстче ли?
Дирижабълът забавяше ход. Дългата мрачна сянка пъплеше по тревата към лежащия човек като някакъв призрачен всеяден хищник. Първият пилот продължаваше да гледа надолу; стрелецът като че бе загубил интерес към жертвата. Озърна се наляво — и в погледа му изведнъж лумна хладен, пресметлив огън. Сините очи се впиха в Николай, приковаха го зад стълба, дулото на карабината се люшна из въздуха.
Сред тревата сякаш избухна мина. Баска излетя нагоре като подметнат от взрив и с див, победоносен смях здраво стъпи на широко разкрачени нозе. Левият крачол беше подгизнал от кръв, забеляза Николай. Но старецът не усещаше болка, той гледаше с отметната глава към идващото червено чудовище и зъбите му бяха оголени в тържествуваща усмивка. Автоматът пред гърдите му се затресе, загърмя, изхвърляйки в дълга дъга мътно лъщящи синкави гилзи. Куршумите летяха косо нагоре, чертаеха през чистия въздух трепетен огнен пунктир. Запалителни, изохка Николай, запалителни! Авиаторите също бяха разбрали — предният пусна въжето на клапана и се приведе към дъното на гондолата, въртейки отчаяно педалите на заден ход. Човекът зад него насочваше карабината напред и надолу, а лицето му се кривеше в болезнена гримаса от безпомощност, от съпротивата на неотстъпчивото, жилаво време. Късно, късно, късно! Огнените куршуми потъваха един след друг в издутия червен търбух и продължаваха да излитат от късата цев, но като по чудо още нямаше експлозия. Пропелерът се въртеше все по-бързо, превърна се в трептящ прозрачен кръг и бавно затегли дирижабъла назад. Карабината на стрелеца намери целта и изтрещя — веднъж, два пъти — през сухия пукот на автомата. Неточно! Първият пилот се изправяше с чувалче пясък в ръка. Трети изстрел се заби в тревата край краката на Баска. Чувалчето полетя зад борда и в същия момент от продупчената обвивка на дирижабъла блъвна струя горящ водород. Четвърти изстрел, пети. Върху гърдите на стареца разцъфна кърваво цвете и той се просна по гръб, вперил изцъклен поглед в небето, където огнени вихри лудо пробягваха по червеното гумирано платно, поглъщаха го и оголваха ребрата на падащата машина. Заобленият нос се стовари край главата на Баска и сред трясъка на дървената арматура наоколо се разля езеро от жълто-бели пламъци, в което като в истинско езеро потъваха одраният скелет на корпуса, гондолата с двете мятащи се фигури, въртящият се пропелер и все още цялата опашка.
Вълна от нажежен въздух облъхна Николай. Тялото му реагира инстинктивно, отхвърли го назад и надолу по склона и когато се опомни, вече беше двадесет метра по-ниско, всичко се въртеше пред очите му, но стискаше в лявата си ръка ремъка на раницата. Ушите му бяха заглъхнали като натъпкани с памук и през ударите на кръвта в слепоочията му едва проникваха свирепото бучене на пламъците, прекъслечният трясък на избухващи патрони, нечий адски, нечовешки проточен вой. Безформен горящ силует се изтръгна неестествено бавно от пожарището, направи още една-две механични крачки и се свлече неподвижно сред димящата трева. Нова, по-слаба експлозия люшна огненото езеро — навярно това беше скъпоценният кибрит в раницата на Баска.
Хипнотизиран от страшната гледка, Николай стоеше неподвижно на колене и почти не усещаше непоносимата жар, която болезнено обтягаше кожата на лицето му. Няма кой да го измие за полагане в гроба, бръмчеше като досадна муха натрапчивата мисъл. Няма кой да го измие за полагане в гроба, няма кой… Последните останки от дирижабъла се топяха сред пожара, изпускайки облаци мазен черен пушек. Из въздуха тегнеше гъста воня на топена гума, смесена със страшния сладникав мирис на горяща човешка плът. Няма кой да го измие, няма кой… От огъня продължаваше да долита пукот на патрони. Случаен куршум рикошира от железния стълб на далекопровода и това накара Николай да се опомни донякъде. С треперещи ръце намести раницата на гръб и бавно се затътри към синеещия в далечината Ветерхорн. Краката му бяха омекнали, едва издържаха тежестта на тялото и той сам не разбираше какво ги кара все пак да пристъпват напред.
Няма кой, няма кой, няма…
Няколко минути по-късно спря и се обърна да погледне назад. Гънката на склона закриваше горящите обломки, виждаше се само плътната колона от гъст сиво-черен пушек, обагрен отдолу с трептящо оранжево и червено сияние. Но не от това секна дъхът му, а от трите ситни фигурки, изправени на хоризонта — там, където бе минал преди половин час. Железничарите!
Николай ядно стисна зъби, завъртя се и бързо закрачи напред. Тепърва из тия планини наистина щеше да стане адски напечено. Ония от хребета нямаше да гледат още дълго, скоро щяха да се метнат на дрезината и да се отправят към най-близкия полицейски пост. Времето беше ясно (той безнадеждно се
