пещера.
Още няколко крачки и скалният свод го приюти. Чувството за покой и избавление бе толкова силно, че Николай едва не загуби съзнание. Борейки се със замайването, той остави раницата и захвърли край нея подгизналото яке. След това обърна гръб на входа и зачака. Когато сиянието на поредната светкавица нахлу за част от секундата в пещерата, той беше готов и погледът му запечата като на снимка всичко: ниската дървена ограда в дъното, купата сено край нея и по-близо — огнище и камара сухи дърва. Наоколо отново се възцари непрогледен мрак, но Николай вече не се нуждаеше от светлина. Като се ориентираше по памет, бързо отнесе наръч сено до огнището и затършува из джоба си. Макар че кожената кесийка с огнивото беше влажна, вътре не бе проникнала нито капка. Мина му мисълта да използва клечка кибрит, ала той веднага я прогони. Не беше чак толкова богат, че да си позволява подобен разкош. Опипа с длани, намери подходяща вдлъбнатина в камъка и сложи там прахан, после изви глава, за да не протече вода от мократа му коса, и усърдно зачатка с огнивото. От петия или шестия опит една искра се задържа в праханта и се превърна в мъждукаща червена точица. Николай я раздуха, сложи отгоре пет-шест сухи сламки и продължи да духа, докато най-сетне в тъмнината подскочи жълтеникаво пламъче. Предпазливо, за да не го угаси, добави още малко сено, после се пресегна за съчки. Скоро огънят се разгоря. Младежът намери няколко кола, разпъна наоколо одеялото и подгизналите си дрехи и седна полугол до огнището, като се въртеше ту на една, ту на друга страна под горещия полъх.
Плющенето на дъжда навън правеше топлината още по-приятна. От напечените дрехи взе да се вдига пара. Николай подхвърляше дърва в огъня, без да икономисва. Овчарите оставяха запас от гориво за случайни пътници като него. Не от великодушие, разбира се — просто това беше предпазна мярка против изгаряне на прътите от оградата за овце в дъното на пещерата.
Огънят беше приятел. И днес, както в праисторически времена, човекът търсеше в него подкрепа и закрила от силите на студа и мрака. Ала от дълбините на битието се бяха надигнали още по-страшни сили, за да му отнемат огъня, и човекът не можеше да направи нищо друго освен онова, което бе вършил в цялата си хилядолетна история — да се приспособява. С безброй грешки, с жестокости и фанатизъм, с животинска глупост и гениална изобретателност, упорито, отчаяно или наивно — но да се приспособява и да оцелее на всяка цена.
Мрак, помисли той. Винаги сме били като слепци в мрака на тясната, уютна стаичка, където всичко е толкова познато. Пет крачки от леглото до масата, осем до вратата, четири до банята… Достатъчно е обаче някой да размести мебелите и слепецът става безпомощен, поне докато отново опознае жилището си. А ако тази промяна е първата от хилядолетия насам? Ако последва втора, трета…
Страх и безпомощност. Познатото чувство на безсилие изпълзя от стените на пещерата, от огъня и влажните дрехи заедно с поразително ясния спомен за първия удар на Колапса. Това чувство караше човека да замре, да застине като вцепенен край радиоапарата… или да потърси изход в дивата, животинска ярост — като обезумялата тълпа, която в онзи страшен ден бе унищожила Двореца на нациите в Ню Йорк, помитайки кордоните на полицията и Националната гвардия. Колко бе минало оттогава? Деветнадесет… не, двадесет години, а сякаш беше вчера. Пред мисления поглед на Николай изплува изкривеното от безпомощен гняв лице на баща му, по онова време културен аташе на българското посолство в Мадрид. Неизвестно защо не можеше да си припомни очите, но съвършено ясно виждаше как треперят устните, плюещи с ненавист дума подир дума — всяка дума самостоятелна, подчертана, натъртена и грижливо подбрана с механичния навик на професионален дипломат: „Те са знаели! Знаели са и са мълчали, осъждайки милиарди хора на смърт! А сега светът разполага само с двадесет часа и единствено чудо може да ни спаси…“
Да, „те“ знаеха. Тъкмо това бе превърнало 11 юли 2028 година в ден на гнева. Анонимните, безлики фигури, управляващи в сянка съдбините на Земята, бяха узнали отрано за приближаването на Колапса. Колко по-рано, никой не можеше да каже със сигурност, но най-вероятно около осем месеца — доказваше го серията от странни събития в научните среди. В навечерието на Коледа 2027 в Лондон при загадъчни обстоятелства се бе самоубил геният на ядрената физика Едуард Морхед, изгаряйки преди това всичките си книжа. По онова време малцина обърнаха внимание на още едно странно обстоятелство — на погребението на Морхед не бе дошъл най-добрият му приятел, академик Курагин от Санкт Петербург. Първият истински тревожен сигнал прозвуча в уводната статия на „Российская газета“ от 6 януари 2028 година, озаглавена „За лъженаучните заблуди в ядрената физика“. Веднага след публикацията заглъхнаха имената на челните фигури в руската физика, а малко по-късно взеха да изчезват учени и в други страни…
Николай въздъхна и обърна гръб на огъня. Сред най-неизменните неща в този свят е психиката на властника, помисли той. Все едно в коя епоха живее и как се нарича: император, мандарин, президент, фюрер, губернатор или генерален секретар. Запазвай статуквото на всяка цена. Крий лошите вести, не позволявай да избухнат вълнения, защото властта е крехко нещо и всяко сътресение може да я строши. А ако дойде най-лошото… е, все нещо ще се измисли.
И управляващите по цялото земно кълбо бяха приложили добрата стара щраусова политика с пълната гама от средства за налагането й — натиск, подкупи, шантаж, информационно затъмнение. Необяснимата епидемия от самоубийства на учени през първата половина на 2028 година очевидно не беше случайност, макар че никой не успя да го докаже — секретните служби си знаеха работата. Чрез тях човечеството продължаваше древната традиция да унищожава авторите на злокобни пророчества. Но Колапсът не можеше да бъде спрян с мълчание, той неумолимо наближаваше и истината трябваше да излезе на бял свят рано или късно.
Въпреки топлината на огъня Николай изтръпна, припомняйки си лепкавото студено чувство на обреченост, което го бе обзело, когато баща му изпсува (както никога не си бе позволявал), после злобно ритна изпречилия се на пътя му стол и изтича навън, оставяйки четиринайсетгодишното момче само пред телевизора. На екрана гореше сградата на ООН в Ню Йорк.
11 юли 2028 година. Големият ден на коментаторите от световната информационна мрежа. Беше се сбъднала върховната им мечта: да предават на живо деня на Страшния съд. Пресована до предел, истината бе избухнала с убийствена сила и стъписаният свят бе узнал присъдата си, изразена в няколко кратки и не съвсем разбираеми думи: прогресиращо спадане на критичната маса. Не, не знаем причината, неохотно признаваха от екраните брадати стари професори и нервни млади учени. Да, това противоречи на всички природни закони… и все пак е истина. Навярно трябва да приемем, че и природните закони подлежат на промяна, макар да не се е случвало нито веднъж в цялата история на науката. Нестабилността на определени елементи… Какво? Ах, по-просто? Казано накратко — експлозия на всички ядрени боеприпаси. Да, разбира се, вероятно и горивото за атомни електроцентрали… Кога? Ами… хм… щом настоявате… но не е сигурно, имайте предвид… Е, прав сте, Мастерсън наистина е капацитет в тази област и щом говори за двадесет часа… Откога сме знаели? Но моля ви се, тази тема…
Телевизорите се бяха превърнали в кутии на Пандора, пълни с гняв, насилие и омраза. Улични бунтове в Бостън, Равалпинди, Кайро, Новосибирск, Манила, Киев, Хараре, Ню Йорк, Калкута, Монтевидео, Хамбург и още стотици градове. Масови самоубийства, горящи квартали, нападения на военни бази, оръдия и напалм срещу милионни тълпи, разстрел на мародери, групови оргии, хиляди хора, стъпкани на безумната молитва в Мека, разбити затвори, линчувани физици, разгромени университети, истерични проповедници пред ридаещо паство, учени с подути от безсъние очи пред огромни загадъчни апарати, бодлива тел и барикади пред лабораториите им, мрачни лица на въоръжената охрана, не са виновни те, братче, в тях ни е надеждата, ако искаш да знаеш…
Сетне Бунтът на генералите — незабелязан в първия момент сред толкова огън и кръв. Човечеството вече не се надяваше на нищо след влудяващото с безплодието си четиричасово заседание на Съвета за сигурност, което доведе взрива на отчаяние. Правителствата продължаваха да се лутат из лабиринтите на стари политически противоречия като слепци в горящ дом. Държавни глави изливаха потоци от импотентни думи, партийни лидери разчистваха отдавна трупани сметки с язвителни речи или улични щурмове… и никой не вдигаше ръка поне за опит да изгаси пожара, който след по-малко от денонощие щеше да превърне Земята в радиоактивна пустиня. Съобщенията за преврати долитаха едно след друго от всички посоки на света и навярно затова в началото никой не обърна внимание на странната синхронност, с която се развиваха събитията в столиците на двете суперсили. В Москва 283-та въздушно-преносима дивизия под командването на генерал Головешников, подкрепена от части на московския гарнизон, окупираше Кремъл, докато в другия край на света тексаските рейнджъри на генерал Спайк поемаха властта във Вашингтон. До
