гибелта оставаха осемнадесет часа…
Обръщението на Спайк и Головепшиков към народите отприщи бента на надеждата — също тъй безумна, както предхождалото я отчаяние. Изборът е прост, твърдеше от лявата половина на екрана умореният руски генерал, незабавно действие или смърт. Все още имаме време и шансове да се спасим. А отдясно тексасецът в прашна униформа безцеремонно отхвърляше световните власти с една прастара шега, придобила за пръв път истински зловещо язвителен смисъл: добре де, господа цивилни, като сте толкова умни, защо не сте измислили да вървите в крак?
Те не бяха сантиментални, тези двама генерали, готови допреди няколко часа да застанат един срещу друг с цялата поверена им военна мощ. Лекарството, което предлагаха за най-страшната болест на човечеството, беше не по-малко страшно от самата криза. Двадесет и четири часово глобално военно положение. Разстрел на място за всички саботьори. Безусловно реквизиране на необходимите транспортни средства и материали. Мобилизация на специалисти и изпълнители. Отмяна на каквито и да било задачи освен една — пълно унищожаване на всички ядрени заряди.
За миг светът застина със затаен дъх. Това изглеждаше нещо повече от лудост: двама души да се опитат с голи гърди да задържат лавината от паника и обреченост. Но от френския телевизионен канал Антен–2 към тях се присъедини трети човек, никому неизвестният студент по ядрена физика Жак Бержерон. Този младеж също изглеждаше луд — бледо изпито лице, огромни черни очи с безумен поглед, сплъстена дълга коса и нервни, резки движения. Видеозапис, крещеше той, драскайки трескаво по черната дъска графики и изчисления, всички водете видеозапис! Мълчете, идиоти, сега нямаме време за приказки! Кафе, още кафе! Ето, тук, тук, блъскаше Жак по дъската сред облаци тебеширен прах. Не осемнадесет, седемнадесет часа и скоростта на процеса отива към нулата, вижте как завива графиката на интерполацията. Млък, казах! Който трябва, ще разбере. Слушайте всички! Всички! Седемнадесет часа! В течение на осем минути падането на критичните маси ще бъде стремително, после се задържа на новото ниво. Двадесет и три пъти, това е. Двадесет и три пъти под досегашното.
Бержерон беше прав — тези, които трябваше, го разбраха. Други, от които зависеха решенията, не посмяха да възразят. Нови генерали подемаха първите действия в Европа, Америка, Азия… Колебаещите се политически лидери биваха отстранявани със сила. Не навсякъде това минаваше гладко, в много страни разделените армии влизаха в кървави вътрешни сражения, но идеята на Спайк и Головешников вече бе завладяла света. Започваше отчаяна, задъхана надпревара с времето, отброявано от безмилостния ядрен часовник.
Ако доживея до старост, ще бъда от последните, които помнят, помисли Николай. По-малките едва ли са го почувствали истински. За тях са останали страхът, паниката, стрелбата… и не са усетили мига на раждането на новия свят, в който живеят.
За момент той отново изпита със зашеметяваща сила болката на внезапното възмъжаване — четиринайсетгодишно момче, прекалено крехко, за да поеме товара на страха и надеждата, но вече прекалено голямо, за да се укрие в мъглата на детската наивност. Телевизорът го правеше съучастен с предсмъртния гърч на света, с взривовете на върховна жестокост и върховна доблест, с обезумелите животински лица на тълпите и с мрачната съсредоточеност на храбри руски и американски мъже, решени да пожертват живота си. И вцепененото момче гледаше как на екрана огнени колони тласкат към космоса смъртоносните ядрени снаряди; как цивилният пилот Курт Майснер се отправя на полет без завръщане с космоплана „Зенгер — Щайнбок“, натоварен с шестдесет тона радиоактивни материали; как към примера му се присъединяват английски, американски, индийски, руски, китайски пилоти на совалки; как треперещи от напрежение техници товарят в набързо преустроени ракети контейнери със зловещите елементи, извличани десетилетия наред от мрачните земни недра; как се запечатват плутониеви заряди в най-дълбоките шахти, където взривът им би бил поне донякъде безопасен. Но нямаше време, нямаше време — похабено, изтекло през широките пръсти на късогледи политици; осем часа, седем, четири часа; Курт Майснер изпраща от сто хиляди километра последен поздрав към живите; хеликоптерът на генерал Спайк е свален от неизвестен изтребител, оцелели няма; ядрен взрив в Узбекистан… не, причината е неправилна манипулация с ракетна бойна глава; последен призив на генерал Головешников — вече няма време за предпазни мерки, доброволци трябва с голи ръце да разглобят оставащите бомби и да разбият на късчета зарядите; три часа, два часа; телевизионни коментатори питат вярно ли е, че Спайк и Головешников се познават от съвместни военни маневри, проведени преди шест години; истина ли е, че са имали личен план за действие в случай на заплаха от световна война; няма кой да отговори — Головешников е изчезнал, всички предавания от Москва са прекратени; един час, петдесет минути, четиридесет; бомбите от самолетоносача „Сирано“ са били потопени в Тихия океан на дълбочина 8700 метра, това заплашва с радиоактивно замърсяване огромни акватории; двадесет минути, петнадесет, десет…
Час Ч.
Болката в стиснатите юмруци го накара да се опомни. Трепереше цял, сякаш наистина се бе върнал в онзи отдавна преживян кошмар. Сега, както и тогава, спокойствието му се стори почти непоносимо. Бяха очаквали края на света, а всичко се бе разминало само с двадесетина взрива в различни точки на земното кълбо, с неколкостотин подземни труса, с ослепителни далечни проблясъци в нощното небе… и с булдозерите, копаещи общи гробове за милионите загинали през последните осемнадесет часа. Човечеството се събуждаше от кошмара, за да започне първите си уроци по живот в една променена реалност.
Уроци? Дръж ме за оная работа, озъби се в полумрака Николай. Ако имаше някаква поука в човешката история, тя беше, че никой не извлича поука от нея. Изчезването на атомните оръжия вместо да донесе очаквания мир, бе дало сигнал за кратката и свирепа Арабска война, следвана от още половин дузина небивало жестоки локални конфликти в Африка и Югоизточна Азия. Преди да е минал месец след първия удар на Колапса, от военните лаборатории излязоха новите ядрени куршуми и снаряди, чиято мощ вече се измерваше не с килотонове, а „само“ със стотици или десетки тонове и това ги правеше извънредно удобни за тактическо приложение. Ужасяващите резултати от употребата им в Централна Америка стреснаха света и на 26 октомври 2028 година започнаха международни преговори за пълна забрана на ядреното оръжие, но вече беше късно. Десетки заряди бяха попаднали в ръцете на екстремистки групировки и те подхващаха безогледен терор.
Сякаш уморена от толкова лудост, природата нанесе втори удар — Златния крах в средата на януари 2029 година, също тъй необясним по никакви научни закони. Само за няколко дни златото и среброто се превърнаха в нестабилни, черни на цвят радиоактивни елементи. Небивалата борсова катастрофа разтърси икономиката на всички страни, но човечеството преодоля и тази криза, без дори да забави темпото на ескалация на локалните войни. В Сибир се водеха ожесточени сражения с употреба на тактически ядрени средства — според непроверени данни там се отбраняваше оцелелият генерал Головешников. Световната финансова система се окопитваше и продължаваше да работи с условния „златен еквивалент“. В електрониката се търсеха материали, които да заменят вече неподходящите за употреба благородни метали. През март центърът на Рим бе пометен от плутониева минибомба…
Третият удар, истинският удар на Колапса, дойде на 4 април. Този път всичко стана мигновено и катастрофата беше жестока. Защото само за секунди цивилизацията загуби най-важния си материал.
Мед. Метал с червеникав цвят, атомен номер 29, плътност 8,94, висока проводимост, която го прави незаменим във всички области на електротехниката. Но от 11.47 часа по Гринуич на 4 април 2029 година някаква неизвестна сила промени тези свойства и в един миг лишената от електричество цивилизация рухна на колене.
Гладът, епидемиите и сраженията между оцелелите довършиха останалото.
3
Тревата и бурените бяха навсякъде из мъртвото село. Гъсталаци от коприва обсаждаха старите каменни стени, див бръшлян пълзеше нагоре към хлътналите покриви, където вече се бяха вкоренили млади дръвчета; бучиниш, магарешки тръни и тлъсти репеи задръстваха изоставените дворове. Макар и приглушени от тревата, стъпките на Николай кънтяха някак тревожно в зловещата тишина, като че дори и най-малкият звук можеше да разбуди покойниците, чиито кости още лежаха в полумрака зад прашните стъкла на прозорците. Яркото утринно слънце и младата зеленина странно контрастираха с изтлелия спомен
