за отдавна отминала смърт, още тегнещ из въздуха като едва доловим дъх на пепел от изгаснало огнище.
Отляво тясната тревясала пътека се спускаше надолу към кръстовището. Никой нямаше да дойде по нея, тукашните селяни заобикаляха със суеверно страхопочитание местата, където някога бе върлувала чумната епидемия. За всеки случай Николай се озърна през рамо нататък. Пустош. Синьо небе и мълчаливи планински склонове над разбитото шосе. Бесилката на кръстопътя се тъмнееше в сянката на околните дървета и полуразложеният труп под нея бавно се полюшваше и въртеше. Отдалече табелката върху гърдите му почти не се забелязваше, но той знаеше какво пише на нея. Пироман7. Дума, събрала в едно последния удар на Колапса и кошмара на хората, средновековната подозрителност и абсолютната власт на местните управници.
Е, няма как, човек трябва да избира между страха от живите или страха от мъртвите, помисли Николай, крачейки под безжизнените погледи на замрежени с паяжини прозорци. С живите всичко беше ясно: едно надникване в раницата му бе достатъчно, за да го прати на мястото на онзи с табелката и изкълвалите от гарвани очи. Колкото до мъртвите… всеки контрабандист на кибрит трябваше да свикне с тяхното мълчаливо присъствие. Стигаше му това, че бе намерил къде да прекара отминалата нощ под покрив и с пълната увереност, че никой няма да се приближи до прокълнатото село, освен може би друг пътник като него, принуден да избира потайни и забравени пътеки. Цената за нощувката не беше толкова голяма — неясното напрежение, което го съпровождаше още от приближаването към изоставените постройки и се засилваше със скърцането на открехнатите врати, с облачетата прах под стъпките му, с бързия поглед към мумифицираните останки на пода в хола и търсенето на нова къща, слава Богу, този път празна. Отново му бе помогнал огънят — благословия и проклятие на днешното време. Знаеше, че червеникавите отблясъци в прозорците се виждат отдалече сред нощния мрак… но кой ли би дръзнал да провери дали пламъците са дело на човешка ръка? Те прогонваха живите… и още по-важно, прогонваха призраците на тази прашна стая, успокояваха Николай и поне отчасти смекчаваха странното чувство на натрапничество, когато отвори шкафа и измъкна отвътре грижливо сгънатите, пожълтели от времето чаршафи. В трептящата светлина на огъня беше по-лесно да отхвърли другите мисли и да се съсредоточи върху непосредствената задача — да одере и изпече хванатия през деня заек. Но тягостната, неопределена тревога бе само отпъдена, тя чакаше, стаена в дебелите стени, и през нощта го караше да се буди час по час и заслушан в далечните крясъци на кукумявки, да се взира в червеното сияние на жаравата, изпитвайки странната вина, че е жив.
Последните къщи останаха назад и Николай излезе на стар, сравнително добре запазен асфалтов път сред запустели ябълкови градини. Тотенвег, Пътя на мъртвите, така го наричаха тукашните жители и той знаеше от опит, че това е най-безопасната част от прехода. Чумната епидемия в началото на тридесетте години бе изтребила до крак населението на няколко села край шосето и суеверният страх от Черната смърт тегнеше и до днес над тези места. След време споменът щеше да избледнее, мълвата да затихне и хората отново щяха да се заселят тук, ала дотогава имаше още много години, може би десетилетия.
Ако Вселената им отпусне това време, напомни му дълбоко спотаената безнадеждност, която никога не задрямваше напълно. Ако! Никой не знае отминал ли е окончателно вихърът на Колапса, или злокобните сили са си дали само кратка почивка, но нейде дълбоко продължават да прегризват корените на света, за да изтрият с един замах целия човешки род. Никой не знае. Последният човек, който можеше да разбере нещо — който бе разбрал нещо! — загина преди четиринадесет години, обвинен в измяна срещу човечеството.
Не искаше да мисли за това, още повече че в днешния почти лишен от комуникации свят всичко би могло да се окаже само слух. Мълвата за Въглеродната афера и разстрела на Жак Бержерон се носеше от уста на уста в най-различни, понякога направо фантастични варианти. Но Арденският ядрен взрив беше реалност. Николай бе срещал очевидци на тази катастрофа, възродила почти век след Хирошима старите страхове на човечеството, за да ги смеси с новите заплахи и да зазида още един — може би последния — изход от безизходицата.
Не се залъгвай, каза си той, Въглеродната афера не е слух. Тя е доказателството, че всички сме само прашинки сред бурята, която няма да се успокои, докато не ни изтрие от лицето на света. Тя е железният закон, който превърна огъня във враг, а тебе — в контрабандист на кибрит, вечно гонен, вечно бягащ между пачките вехти банкноти и клупа на бесилото. Мисли за себе си както искаш, като за благодетел на измъчените хора или циничен престъпник, така или иначе това няма да промени нищо. Просто всички сме в една и съща продънена лодка, която бавно потъва, и вече са забранени всички възможни начини да запушим пробойната. Цивилизацията се олющи като овехтяла боя, слой след слой. Отначало ядрените технологии, след това финансовата система, електричеството… Природните закони се рушаха и ни заставяха стъпка по стъпка да се връщаме към все по-стари изобретения на човека. Но Въглеродната афера очерта последната граница, последното и първото откритие, без което вече нищо няма да ни дели от животните. Огъня.
Пъстра сврака прелетя ниско над пътя, кацна на един клон и любопитно огледа самотния странник. Наоколо беше тихо, само равномерните му стъпки по напукания асфалт нарушаваха покоя на птичите песни в короните на дърветата и нейде много далече отекваха ударите на брадва — единственият признак за човешки живот сред тези планини. Стори му се, че някакво разкъсване на времето го е хвърлило в древното минало. И всъщност наистина беше така, само че не той, а цялото човечество постепенно се връщаше назад, губейки малко по малко властта над природата и над собствената си съдба. В началото все още имаше надежда. Дори след Медната катастрофа, когато в целия свят посинелите проводници изгаряха в последния електрически фойерверк — дори тогава съществуваше вероятност цивилизацията да се приспособи. Плановете се съставяха стремително, в движение; замяна на медта с алуминий, приоритетно развитие на парните двигатели, строеж на балони и дирижабли, докато се намери начин за възстановяване на електрониката в самолетите, жестока икономия на горива и енергия, по дяволите милионите умиращи от глад и студ, сега става дума за бъдещето на прогреса, господа!
Но този път бе твърде късно. Прекалено дълбока бе пропастта и опитите за измъкване от нея бяха предварително обречени на провал. Разпадането на световната комуникационна система бе довело след няколко месеца кървави безредици до стабилизиране на почти средновековно ниво — хиляди разпокъсани държавици, управлявани с желязна ръка от новоявили се диктатори. Един след друг рухваха плановете за възстановяване на блестящото минало, провалени от липсата на координация, от недостига на материали, от бдителната завист на въоръжени до зъби съседи и от унилото отчаяние. Хората просто бяха изгубили вяра в каквото и да било, освен в днешното парче хляб. Животът в градовете замираше; селата, макар и обезлюдени от епидемии, посрещаха тълпите пришълци с пушки и вили. Прогрес ли? Отпиши го, мой човек, утре ще дойде ред и на алуминия.
Това беше главната пречка пред опитите за възстановяване на електротехниката — неверието в бъдещето на алуминия. Но този метал си оставаше и до днес незасегнат от Колапса. Вместо него нестабилен се оказа друг елемент и страшното ехо на Арденския взрив разнесе по целия свят вестта за последното откритие на Жак Бержерон. Вселената бе нанесла поредния си удар по основата на живота — въглерода.
Николай неволно тръсна глава. И сега, както и тогава, идеята не беше лесна за осъзнаване. Трудно бе да си представи, че изкривените природни закони са създали възможността да се предизвика ядрен взрив в купчина въгленов прах. Човешката мисъл просто отказваше да навлезе по-навътре в лабиринта от предположения и догадки. Там, в мрака на незнайното, дебнеше вледеняващ страх, защото, Господи, това означаваше атомна бомба, достъпна за всеки безумец! Дори след разстрела на Бержерон рано или късно щеше да се намери друг, който да уточни технологичните подробности. И тогава…
Страх. Гибелната люта зима на тридесет и четвърта година. Глад и студ, злобни въоръжени патрули по улиците и пътищата, внезапни нахълтвания през разбити врати, обиски, разстрели за намерена клечка кибрит, стража с бинокли на покривите, съсредоточено взиране за най-малките признаци за дим на хоризонта, обяд със суров картоф или парче сурово месо, замръзнали трупове по тротоарите, вкочанена полудрямка в ледената стая под куп завивки, бесилки и табелки с надпис „Пироман“… После — пролетта, първите слънчеви лъчи и първите зелени стръкчета между разклатени от скорбут зъби, нови масови погребения и бавно осъзнаване, че още една такава зима ще означава смърт за всички. Повсеместните яростни бунтове на отчаяни, превърнати в скелети хора родиха компромиса. Употребата на огън се разрешаваше — при строг режим на контрол, включващ цяла система от правила за пълното изгаряне на
