горивата и разпръскване на въглеродосъдържащите остатъци от горенето. Кибритът и запалките оставаха извън закона, за носенето на огниво се издаваха разрешителни след строга проверка. Малко по малко властите неохотно допуснаха създаването на общински Огнища, употребата на свещи и кандила, ограничена употреба на отопление чрез огън в най-студените дни. И всичко това напомняше ежедневно ходене по въже между най-простите жизнени потребности и престъплението, за което имаше само едно наказание — смърт.
За миг Николай спря и се огледа. Бе го обзело чувство за нереалност, като че целият свят наоколо не беше нищо друго, освен зле нарисуван декор, зад който се крие някаква друга, по-дълбока реалност. Зеленината на дърветата и тревите, пъстрите пера на прелитащите птици, собственият му пулс — всичко това беше живот. Живот, основан все на същия загадъчен и страшен елемент, въглерода. Както неведнъж се бе случвало, съзнанието му затрепера от илюзорното усещане, че нейде съвсем наблизо, току под пръстите на мисълта, е отговорът на мъчителните въпроси. Защо битието продължава като преди? Защо изменените атоми на въглерода — ако наистина са изменени — не отказват да участват в непостижимо сложните метаболични процеси? Дали всичко беше само въпрос на мащаб, както твърдяха някои слухове? Дали явлението бе започнало на по-високо и по-просто ниво, за да се спусне постепенно към съкровените микроскопични светилища на хлорофила и хемоглобина и да унищожи завинаги искрицата, просветнала на тази планета преди четири милиарда години?
Илюзията се скъса изведнъж и реалността се сгъсти пред очите му, оставяйки го с танталовата болка на недостигнатото. Въпросите нямаха отговор, всъщност нямаше и кой да им отговори в тези години на подозрение, а често и открита омраза към малцината оцелели учени. След Арденския взрив страхът бе сложил преграда пред развитието на науката и за човечеството оставаше само другият път — пътят на бавно приспособяване към новите условия. Подир време изпитаният метод на пробите и грешките щеше все да доведе донякъде… ако все още имаше време.
А дали изобщо съществува друг изход, запита се той, докато навлизаше в ново мъртвешко село. Би ли могла науката, дори с всичките си чудеса отпреди Колапса, да ни посочи спасителната тактика? Или просто Провидението се е отвърнало от нас, както се е отвърнало от оная полусрутена камбанария в центъра на селото? Тогава нищо не би запазило смисъл и тези обрасли с бръшлян каменни стени са единственото, което ни чака — тлен и забрава сред бавно настъпващите пясъци на времето.
Безпомощното отчаяние на мисълта внезапно изкристализира в ненавист — към Вселената, към Колапса, към глупавата хорска суета, към самия себе си. Малкото площадче с няколкото прогнили от ръжда коли, с църквата и безжизнените сгради наоколо му се стори непоносимо омразно. Искаше да закрещи, да смъкне раницата и да побегне накъдето му видят очите, но нещо му подсказваше, че така няма да се спаси, че селото ще го преследва гдето и да отиде. Трябваше да разкъса връзката на паметта, за да се изтръгне от властта на настоящето. В кратък миг на странно прояснение той съжали, че не пуши „трева“, ала сега навярно и тя нямаше да помогне.
Погледът му несъзнателно се спря върху олющена стара фасада. Къщата бе двуетажна и над прозорците на първия етаж все още личеше полуизтрит от дъждовете надпис
Познатият прашен дъх на застояло стегна гърлото му. Огледа се, едва различавайки каквото и да било в процеждащата се отвън сива светлина. Няколко полирани дъбови масички, пейки с високи облегалки, които оформяха нещо като сепарета, три табуретки пред стойката на бара, мътно блестящо огледало зад нея… и бутилки, много бутилки, строени в акуратни редици една до друга. Бяха стари — това си личеше от пръв поглед, въпреки сумрака и прашасалите етикети. Добри, отлежали питиета, дестилирани още в блаженото време преди Колапса.
Николай направи няколко крачки по хрущящите под краката му стъкла, мина зад бара, взе първото шише и избърса етикета с ръкав. Перно. Не, мамка му, изруга той и запрати бутилката през разбития прозорец. Тя се пръсна на тротоара като малка бомба и отвън тутакси нахлу натрапчивият дъх на анасон. Следващото шише се оказа американско. Бърбън „Дива пуйка“, Хубаво де, нека да е дива пуйка. Сви рамене, развинти капачката и отпи дълга глътка. Алкохолът опари гърлото му, плъзна надолу като бавна гореща вълна и това бе добро, то щеше да помогне срещу всякакви мисли. Без да изчаква да се уталожи първата топлина в стомаха, той отново надигна бутилката, задави се в бързината и закашля, но това също беше добро.
Излезе иззад бара, подритна настрана ръждивия велосипед и без да обръща внимание на праха, се отпусна върху най-близката пейка. Кой знае защо, в главата му се завъртя мисъл за някаква влюбена двойка, седяла тук преди двайсет години, и той побърза да прогони мъгливото видение с поредната глътка. Не го интересуваха нито призраците на тази забравена кръчма, нито какво е било някога, нито дори какво е днес. Искаше само да се натряска до козирката, кротко и целенасочено, за да смъкне от плещите си товара на всички глупави въпроси без отговор. Жалко, че не можеше сега да приседне с Мишин, хитрият руснак умееше да напие човека. И разговор умееше да води — дълъг пиянски разговор, пълен с мирова скръб и блажено самобичуване, но някак освободен от тревогата за утрешния ден. Наздраве, проклети фаталисте, наздраве, стари приятелю, надигна бутилката Николай и след като отпи, критично се втренчи в нея. Правеше му номера, прекалено бързо се бе изпразнила почти до средата. Не на мен, скъпа, заплаши я той с пръст. Имам цял бар на разположение, как ще ми попречиш да се накъркам? Хайде, опитай се де!
Стана и предизвикателно се отправи към стойката, а кръчмата наистина опита да му попречи, като взе да се люшка под краката му, но такива евтини трикове не минаваха. С елегантна чупка в кръста Николай свърна надясно и се озова до целта. Грабна една бутилка — лимонов ликьор според етикета — и коварството на заведението веднага пролича, защото вътре липсваше съдържание, само някаква засъхнала утайка се тъмнееше на дъното. Нищо, нямаше защо да се отчайва. Ето нещо по-добро. „Курвоазие“, добър стар коняк, отлежаващ тук поне петнайсет години. Хей, Мишин, гледай! Къде ще намериш такова чудо? Не, Ваня също липсваше. Изчезнал беше проклетият руснак и отгоре на всичко бе катурнал бутилката уиски на прашната маса. Жалко… Николай опечалено отпи от коняка. Ех, Мишин, Мишин, скъпи приятелю, защо събираш тези пари? Знаеш ли колко ще ти струва подмяната на всички проводници в един самолет? Знаеш ли колко подкупи ще трябва да дадеш, та да не те закачат? Знаеш ли, че само горивото ще ти глътне цяло състояние? И защо? За да ме зарежеш някой ден и насред пътя към Русия да те запукат със зенитни оръдия. За какво ти е Русия, братко, вярваш ли, че там ще е по-добре?
Някак без да усети, той се озова отново на масата, този път с три различни бутилки пред себе си. По ръкавите му имаше кални петна от разлятото уиски. Загледа се съсредоточено в тях и реши, че с всичко хубаво в живота е така — не знаеш кога ще те окаля, ако допуснеш да се смеси с праха. Мъдра сентенция, трябваше да я запомни и да я каже на Мишин. Щеше да му хареса, бе тъкмо в неговия стил.
Мислите му се заплитаха. Обземаше го приятно вцепенение и тялото му сякаш бавно потъваше в скамейката. Не си спомняше да е ставал, но масата изглеждаше отрупана с бутилки, които плавно танцуваха и бягаха от ръката му, когато посягаше към тях. После изведнъж всичките се втурнаха към него. Чакайте, искаше да извика той, чакайте, всяка по реда си! Ала не му остана време да ги усмири, успя само да ги отблъсне с лакът, преди дъбовата дъска глухо и съвсем безболезнено да го удари по челото. С безразличие чу звъна на натрошено стъкло по пода и се отпусна под товара на внезапно връхлетялата умора. Нещо пулсираше зад спуснатите му клепачи и пейката се полюшваше равномерно като лодка в спокойно море… като гъсталак от водорасли в синкавия полумрак на морето, където е тихо… и Мишин няма да си замине, нали, Мишин?… Да, знаех си… лека нощ, Мишин… лека нощ, Ваня…
Събуди го мъчителна жажда. Вцепененото му съзнание висеше на границата между реалността и безчувствието, отказвайки да заработи отново, но забравата постепенно отстъпваше пред болката в пресъхналото гърло и глухото, настойчиво гукане на гълъби, долитащо от камбанарията. Под клепачите му плаваха червени петна. Той с усилие отвори очи и веднага замижа от косо падащите слънчеви лъчи, в които играеха безброй прашинки.
