Фигурата пред него се превърна във вихър от движение. Пистолетът изтрещя, но хлапакът вече се бе озовал отдясно и куршумът отлетя нейде по отсрещната улица. Нещо блъсна ръката на Николай настрани и същевременно тежък удар в слепоочието подметна мозъка му като топка на ластиче. Камбанарията отпред сякаш се кандилна надясно и сетне излетя в небето, докато земята се изплъзваше изпод нозете му. „Ключ“ с крака, успя да помисли той, падайки към сивата стена на паважа. Дотук, момче, всичко беше дотук! Ръката му инстинктивно изпусна пистолета и оръжието отлетя напред, но това още не беше страшно, това бе в реда на нещата. Приземи се на длани, препънатите лакти поеха силата на удара и извъртяха тялото наляво, командвани като че все от същата застинала мисъл. Дотук, момче! Противникът се появи пред замъгления му поглед — точно така — дотук, момче! — извърташе се като котка във въздуха без никаква опора, за да скочи и да се хвърли към пистолета — но Николай някак го бе разбрал още докато падаше — ето какво било, осъзна той изумено собствения си удар — все още дотук, момче! — грубата му обувка се стовари под ребрата на хлапака и го отхвърли по гръб — дотук… Какво ти момче, да го вземат мътните? Жена!
Дишайки тежко, той се изправи на крака. Непознатата лежеше на една страна, стиснала с две ръце корема си, и хрипливо се мъчеше да си поеме дъх. Николай се намръщи като от зъбобол и вдигна пистолета от земята. Само жена му липсваше сега. Отстъпи няколко крачки назад, седна върху раницата и се помъчи да отпусне треперещите си мускули. Жена! Изпълваше го някакво неясно, обидно чувство за непочтеност. Ами че тя можеше да ме убие, без да й мигне окото, възмутено помисли той. И какво щеше да каже после Мишин? Ник Бенев, прострелян от една фуста. Това е то, с години градиш репутация, а сетне първата срещната уличница… Поне момче да беше, по-нормално е някак си…
Постепенно замътеният поглед на жената се проясни. Тя отпусна корема си, надигна се на лакти и седна. Беше на около тридесет години, с издължено овално лице, придобило лъскав матов отблясък от вятъра и слънцето. Дълъг тънък нос с леко разширени ноздри, стегнати устни и остра брадичка — всичко издава отвратителен характер, реши Николай. Очите бяха пъстрозелени като нефрити и в момента го гледаха съсредоточено и навъсено, сякаш искаха да пробият дупка някъде между ключиците му.
— Хайде, ставай — грубо заповяда той. — И без повече номера. Щях да те застрелям като нищо, глупачко!
Непознатата презрително изкриви устни и се изправи с бавни и някак предизвикателни движения. Явно не изпитваше страх и от това цялата ситуация ставаше още по-обидна.
— Съблечи якето — нареди Николай.
Нефритените очи го стрелнаха изпитателно, после жената все със същата целенасочена мудност разкопча дрехата и я остави да се изплъзне назад от ръцете й. Отдолу беше облечена във виненочервена вълнена риза, степана от пране.
— Сега сваляй колана.
— Ще ме чукаш ли? — В гласа й нямаше тревога, само учудване и хладна погнуса, като да говореше не на човек, а на някаква лигава твар. — Първо ще трябва да ме вържеш, мой човек. Инак ще те оставя без топки, Бога ми!
За какъв го вземаше тая мръсница? Николай неволно се надигна на няколко сантиметра от раницата, преди да срещне изчакващия й поглед и да се отпусне обратно. Разбира се, тя тъкмо това търсеше — да го накара да замахне срещу нея… и пак да почне старата въртележка. Не, маце, стига с тия кофти номера!
— Ще те вържа, щом трябва — обеща той. — Само че ако имам възможност за избор, и с пръчка няма да те пипна. Сваляй колана!
Ядният блясък в очите й го удовлетвори напълно. Това беше типично по женски — да отблъсква и в същото време да се обижда от липсата на интерес. С резки, гневни движения тя разхлаби токата, измъкна колана от гайките и го захвърли настрани. Ножът тупна зад краката й. Жената се зае с копчетата на панталона, но Николай вдигна ръка.
— Остави. Няма кандидат за стоката, казах ти вече. Ритни желязото насам и можеш да си сложиш колана.
Тя го изпепели с поглед и се подчини. Николай прибута с крак ножа до пистолета, стана и се приведе над раницата. Без да изпуска жената от прицел, той разкопча ремъчето с лявата ръка и отметна капака. Най-отгоре имаше някакви провизии, увити в омазнена вехта кърпа. Остави ги на паважа и бръкна по- надолу. Протрит бежов пуловер… огниво… бельо… Аха, ето нещо по-интересно! Кутия от тънки дъсчици с метална закопчалка.
— Хей, кой ти е разрешил да бърникаш там? — високомерно се осведоми непознатата. Откакто бе престанал да я смята за момче, гласът й сякаш звучеше по-гърлено.
— Затваряй си човката — сряза я Николай, докато подпираше кутията върху раницата и се мъчеше да я отвори с една ръка. — Отдавна трябваше да те гръмна и да си гледам спокойствието.
— Чудя се, че не го направи — заяви тя. — Чувала бях лоши работи за вас, ама ти май си от най- големите мръсници на Баумщед. Внимавай, глупако! Ще я изтървеш!
Той машинално удържа кутията. Беше откачил закопчалката, но не бързаше да вдигне капака. Трябваше му време, за да преглътне чутото. Прекалено много неща се бяха преобърнали през последните минути. Първо момчето, което всъщност не беше момче, а сега се оказваше, че не е и от хората на хер Баумщед. За кого работеше тогава? Не за Мишин, не и за някой друг от посредниците на мосю Луи. Да не би пък да въртеше самостоятелен бизнес? И без това с тоя проклет характер никой не би я търпял в организация.
Е, нямаше смисъл да си блъска главата засега. Всичко щеше да се изясни малко по малко. Той открехна капака на кутията. Вътре имаше памук, под него лежаха десетина стъклени ампули с грубо запоени върхове. Пръстите му се провряха още по-надолу, но освен нови слоеве памук не откриха нищо друго.
— Морфин? — надигна той очи към жената.
— Морфин — побърза да се съгласи тя. — Все някак трябва да се живее.
Не, нещо не беше наред. Контрабанда на лекарства — това ясно; при днешното окаяно състояние на медицината болкоуспокояващите се ценяха почти колкото кибрита, а рисковете в търговията бяха далеч по-малки. Само че никой нормален човек не би тръгнал да си рискува живота за някакви десет ампули. Тогава?
За всеки случай той прерови още веднъж памука, после остави кутията до другите неща и бръкна по- дълбоко в раницата. Сега зелените очи го следяха с безпокойство и това го изпълваше със смътно удовлетворение — най-сетне бе успял да пробие проклетата преграда от презрително високомерие. Така е, скъпа, помисли той, всички си имаме уязвимо място и най-често то се оказва някъде в кесията. Дай да видим с какво точно си изкарваш хляба, щом използваш морфина само за прикритие. Тъъй… топче навито въже… вълнени чорапи… пак бельо…
— Хубаво занимание за джентълмен — злобно се обади непознатата. — Да се рови из чуждо бельо. Ти да не би да си падаш по тая част?
— Ти пък си една дама… — презрително промърмори той и я измери с поглед. Всъщност наистина имаше вид на дама, колкото и да не му се искаше да го признае. Или на вироглава коза, всичко зависеше от гледната точка.
Малко по малко съдържанието на раницата се прехвърляше отвън и с всеки нов предмет Николай все повече се разочароваше. Кутия пистолетни патрони… канче… торбичка сушени плодове… оръфана книжка без корици със странното заглавие „Спектрографски константи“… Книгата го заинтересува за момент, но като прелисти страниците, изпълнени с неразбираеми таблици и формули, той поклати глава и я остави върху другите вещи.
— Стига глупости — каза жената. Изрече го сериозно и настойчиво, сякаш смъртната заплаха досега не я бе трогнала, обаче бърникането из раницата вече надхвърляше мярката.
Предава се, помисли той и тази първа истинска победа в сблъсъка помежду им го изпълни с учудващо силно удовлетворение. Беше почти готов да отстъпи, да се откаже от претърсването, ала любопитството се оказа по-силно. Какво толкова можеше да крие в раницата? Надолу почти не оставаше място за нещо сериозно.
Пръстите му напипаха някакъв гладък правоъгълен предмет. Той го изтегли навън и искаше да огледа какво е намерил, но злобата, пламнала в очите на жената, го накара неволно да отстъпи две-три крачки назад. Тая проклетница можеше като нищо да се втурне с голи ръце насреща му.
