резервоар. Четири метални винкела — два завинтени за двигателя и два прикрепени за ръба на гондолата. Оловната тръба за подаване на гориво не го затрудни. С няколко дърпания успя да я откъсне и из въздуха се разнесе острият мирис на спирт. Така, сега страничните опори. Хвана едната и опъна с всички сили. Желязото се огъна, плетеният ръб на коша сухо изпращя и изведнъж се строши. Николай се блъсна гърбом в двигателя, пое си дъх и посегна към следващия винкел.
— По-бързо! — подкани го Буше. — Падаме!
Летяха ниско над голо плато. Отсреща, сякаш съвсем близо, като черна стена се издигаха дървета. Няма да се отървем, помисли Николай, докато изкъртваше втората опора. Резервоарът провисна, заклати се на страничните железа, но с тях беше много по-трудно. Болтовете държаха здраво. Винкелът се гънеше, разраняваше дланите му. Колко оставаше до удара? Секунди? Краищата на едната опора най-сетне се изтръгнаха от кожуха на парната машина, Николай Бенев политна назад и за миг се олюля на ръба, обаче успя да запази равновесие. Резервоарът висеше накриво пред него. С последен, непосилен напън той хвърли цялата си енергия срещу омразното желязо и без сам да разбира как, преметна смазващата тежест над главата си. После рухна на колене и зърна на фона на звездите черните дървесни корони отпред, само на метри от носа на дирижабъла. Стисна зъби, готов за удара, ала дърветата като по чудо отскочиха, шмугнаха се под гондолата и отминаха назад. Платото свърши, отдолу се появи стръмен склон, който слизаше към езерото.
Николай се отпусна на дъното. Беше му безразлично какво ще стане с него, искаше само покой и поне мъничко отмора. По дланите му се стичаше лепкава кръв. Фантастичната тишина наоколо го успокояваше, приспиваше го с ласкаво полюшване…
След безкрайно дълго време, може би две или три минути, го стресна резкият глас на полицая:
— Недей да дремеш! Ставай и се готви за веселбата!
Не искаше да става. Толкова приятно беше да лежи и да не мисли за нищо. Не ме интересува, каза си той. Просто нямам сили. Да върви по дяволите Буше, докога ще ми трови живота?
С учудване откри, че въпреки нежеланието си е започнал да се надига. Летяха над брега на езерото, но гъсталакът достигаше до самата вода. Нямаше къде да кацнат. Вече бяха съвсем ниско, оставаха им само още минута или две.
— Готви се за скачане! — изкрещя полицаят от носа.
Николай объркано поклати глава. Да скача? Къде, в гората ли? Това беше лудост, самоубийство. Плетените стени на гондолата можеха поне отчасти да ги предпазят от сблъсъка.
Неочаквано дърветата отпред изчезнаха. Дирижабълът се разтърси от удар в последните корони и се понесе на броени метри над водите на малко заливче. Отсрещният бряг наближаваше стремително. Буше с пъргаво движение се изправи на ръба, държейки с една ръка бастунчето, докато с другата се вкопчваше в някакво въже.
— Скачай! — извика той и се хвърли в мрака.
Николай го последва инстинктивно, без да мисли. След миг падаше към водата, а дирижабълът отмина над него като гигантска сянка на смъртно ранено чудовище. Тялото му се разтърси от тъп и мощен удар, раздаде се плясък и отвсякъде го обгърна хлад. Усети под краката си меката съпротива на тинесто дъно, сетне опората стана по-стабилна и той се озова затънал до гърди в заливчето. Някъде в тъмнината оглушително пукаше трошащо се дърво, трещеше раздиран плат. След това шумовете затихнаха, само отзад се чуваше пляскането на плуващия полицай.
Като си помагаше с ръце, Николай бавно закрачи напред. Постепенно ставаше по-плитко, водата слезе до кръста му, до коленете, до глезените… Струваше му се, че за една-две минути е станал двойно по-тежък. Обувките му се измъкваха от тинята с противен мляскащ звук. Студеният вятър се промъкваше през всяка пролука на мокрите лепкави дрехи. Най-сетне излезе на сухо и уморено седна на тревата. Нямаше сили дори да трепери, а топлината на тялото му бързо се разсейваше в нощния хлад.
След малко до него се приближи Буше.
— Ставай — побутна го по рамото полицаят. — Ще замръзнеш така. Трябва да вървим, Велтбург не е далече.
Николай изсумтя утвърдително и се опита да стане. Вдървените мускули на краката му се подчиниха едва от третия опит. Доколкото можеше да различи в тъмнината, Буше също бе в окаяно състояние, макар че гласът му си оставаше все тъй спокоен. Двамата се затътриха напред край висящите между дърветата останки от дирижабъла. Няколко минути по-късно откриха пътека, която ги изведе на неравен коларски път.
От прибирането към Велтбург Николай запази само смътни сиви спомени за бавното просветляване на небето, за дрямка в движение, за непрекъснатите подканвания на полицая и собствените преглътнати ругатни. Пътят около езерото като че нямаше край. Тук-там от него се отделяха отклонения към близките села и на едно от тези отклонения ги застигна каруца. Затъпял от умора и студ, Николай чу как Буше се пазари със селянина за цената — изглежда, че се споразумяха за сто франка, — но какво значение имаше сумата, важното бе да се покатери горе и да се унесе върху чувалите с картофи…
Опомни се на Рю де Виктоар. Стоеше, полюшвайки се на разбития тротоар, и се питаше как ли е слязъл от каруцата, която се отдалечаваше по улицата.
— Добро утро — изрече до него Буше с хремав глас. — Да вървим по-нататък, скъпи приятелю. Ще ви придружа още донякъде, после пътищата ни се разделят. На сбогуване ви дължа няколко малки съвета. Трябва да знаете, че слухът за участието ви в експеримента на йоанитите в най-близко време ще се разнесе из целия град. Не се учудвайте, клюката е подготвена предварително и ще бъде разпространена от мои хора.
Николай спря и стисна юмруци.
— Защо?
— Вървете, вървете — спокойно го подкани полицаят. — Не мислете за насилие, то никога не е помагало в сложна ситуация. За съжаление в момента не мога да ви разкрия целта на постъпката си — твърде непочтена, признавам. Но затова пък с удоволствие ще анализирам трудното положение, в което изпадате. Първо ще поясня, че йоанитите не са шепа фанатици. Те имат добре законспирирани агенти във всеки по- голям град, включително и тук, във Велтбург. Вестта, че отнякъде е изтекла информация, непременно ще ги насочи към вас. И понеже са склонни към радикални действия, те ще решат да ви отстранят веднъж завинаги. Остават ви две неща — да потърсите закрилата на властите или да бягате.
— Естествено вие ще ми откажете закрила — горчиво се усмихна Николай.
— Схватлив сте — кимна полицаят. — Моите хора няма да ви окажат помощ. На ваше място не бих се бавил във Велтбург. Най-разумното сега е…
Той не довърши. Бяха стигнали пред къщата, в която живееше Николай, и от мрачния вход насреща им се задаваха трима души с черни качулки на главите. Буше се хвърли към отсрещния тротоар. Пред него като изпод земята изникнаха още двама нападатели с пистолети в ръце. Бастунчето на полицая политна нагоре, раздаде се пукот и единият противник падна назад. Вторият стреля два пъти, но Буше с котешка ловкост отскочи от куршумите и се метна напред приведен, с високо вдигната ръка. Лъскавото острие се плъзна по шията на човека, оставяйки зад себе си зееща червена бразда. Сега вече гърмяха и тримата от другия тротоар. Буше бягаше по улицата на зигзаг с изненадващи отскоци наляво и надясно като някаква огромна пеперуда. Трясъците на изстрелите отекваха от високите стени на околните сгради. Ще се измъкне мръсникът, помисли Николай. И наистина, полицаят хлътна в един мрачен вход. Още няколко куршума се забиха в полумрака около него, после канонадата секна. Беше безсмислено да го преследват.
Тримата нападатели с черни качулки се обърнаха към Николай и той спокойно зачака приближаването на онзи сред тях, когото бе познал от пръв поглед — едър и широкоплещест, въоръжен с грамаден маузер.
Мишин.
9
Ужасът го караше да напъва мускулите си до скъсване в напразни опити да се изтръгне от въжетата. Смъртта беше отсреща, между трите огъня, където йоанитите все по-бързо носеха своите сандъчета към черната купчина. Падащите диаманти проблясваха из въздуха като водни капки. Някъде наблизо монотонно
