гъгнеше гласът на брат Амброзий. Двадесет и четвърта кутия, пет килограма… двадесет и пета кутия, пет килограма… двадесет и шеста кутия, пет ки…
Стон. Сгърченото тяло на Амброзий до факлата. Буше с бастунчето в ръка. Кърваво петно на лъскавото острие.
Нещо ставаше с мозъка на Николай. Страхът бе изчезнал, заменен от безстрастно броене, сякаш в него се бе вселил духът на убития младеж. Двадесет и осма кутия, пет килограма… двадесет и девета кутия, пет килограма… тридесета ку…
Въжетата падаха под яростните удари на полицая.
Тридесет и втора кутия, пет килограма, тридесет и трета кутия, пет килограма…
Жестока плесница през лицето. Тласнат от внезапен прилив на енергия, Николай се затича след Буше под плътните облаци, които закриваха луната. Черната маса на дирижабъла едва се различаваше над ниския хоризонт.
Четиридесет и пета кутия, пет килограма… четиридесет и шеста кутия, пет килогра…
Полудял съм, помисли той, но не усети страх. Ръцете му пъргаво се прехвърляха по въжената стълба, а гласът в главата му отброяваше с хладно упорство. Петдесет и четвърта кутия… петдесет и пета… петдесет и шеста…
Всичко друго, дори собственият му живот, губеше смисъл, отстъпваше назад пред бързо растящите числа. Гондолата на дирижабъла се люлееше под краката му. Осемдесета кутия… Жилавите нишки не се поддаваха, той напъна по-силно с ножа. Буше търсеше кибрит около двигателя. Деветдесета кутия… Въжето полетя надолу в тъмнината. Николай се хвърли наляво към следващото. Сто и първа кутия… Дирижабълът леко се дръпна нагоре. Ален Буше драскаше клечките с нетърпеливо пъхтене. Сто и дванадесета кутия… Внезапна догадка накара Николай да извика. Клечките бяха изгорели. Полицаят пак опипваше около парната машина. Сто и деветнадесет… Острието на бастунчето със замах сряза последното въже. Сто двадесет и шест… Изхвърляй баласт! Не гледай надолу! Сто тридесет и две… Пламъчетата гаснеха едно след друго в шепите на Буше. Сто тридесет и девет… Торбите с пясък летяха зад борда. Фигурките на йоанитите се смаляваха. Сто четиридесет и три… Не гледай, идиот такъв! Последните трима пристъпваха напред… Двамата вече лежаха на земята, оставаше само един. Той рухна на колене, надигна се и със сетно усилие се хвърли в камарата от жарава.
Сто четиридесет и девет…
Времето спря.
— Можеш да се събудиш, Ник — тихо и настоятелно изрече нечий познат глас. — Събуди се, всичко свърши.
Той отвори очи.
Първото, което видя, беше усмихнатото лице на отец Донован. Свещеникът седеше срещу него, от другата страна на изящна масичка, върху която имаше каничка и три чашки кафе. Три… Николай се намръщи. Когато преди малко се бе съгласил на хипнотичния сеанс, в стаята бяха само двамата със свещеника. Той надигна глава и зърна до отсрещната стена третия човек — слаб, среден на ръст, с бледо лице и дълга прошарена коса. Пронизващият поглед на черните му очи беше незабравим дори след двадесет години и Николай неволно изохка от изненада:
— Бержерон!
Донован леко се усмихна и завъртя глава към французина.
— Световна слава… Е, Жак, какво ще кажеш?
— До гуша ми е дошло от тая слава — сърдито промърмори Бержерон, докато сядаше в креслото до свещеника. — Когото и да срещна, все същото пита: защо сте жив? Понякога почвам да съжалявам, че успях да се измъкна след оная история в Ардените.
Николай бързо наведе поглед към полираната повърхност на масичката. Жак Бержерон жив! Още не разбираше цялата игра на Буше, но сега поне знаеше крайната цел — да бъдат завладени знанията на гениалния физик.
— Не се отклонявай от темата, Жак — меко изрече отец Донован. — Какво ще кажеш за онова, което чу?
Бержерон изпи кафето си на един дъх и посегна към каничката.
— Какво да кажа? Първо, не знам доколко си сигурен в хипнозата.
— Сигурен съм — увери го свещеникът. — Изучих я в ЕКЮ, а там преподавателите си знаеха работата, гарантирам.
— Добре, съгласен съм. Обаче можеш ли да гарантираш и за броенето? Човекът е бил в отчаяно положение, бягал е да спасява живота си и почти не е поглеждал назад.
Объркването след хипнозата отминаваше и Николай вече не се учудваше, че от гондолата на дирижабъла се е пренесъл в тази малка, скромно обзаведена стаичка без прозорци. Не го учудваше и електрическото луминесцентно осветление. Щом Бержерон бе жив, от него можеше да се очаква какво ли не…
— Гарантирам деветдесет на сто и дори повече — каза Донован. — За подсъзнанието подобна задача не е чак толкова трудна, колкото изглежда. А твоето подсъзнание, Жак, те кара да бягаш от отговора, защото не го харесваш. Нищо де, ще пресметна вместо теб. Сто четиридесет и девет по пет прави седемстотин четиридесет и пет килограма критична маса.
Бержерон подскочи в креслото си.
— Не критична! Субкритична, запомни го веднъж завинаги и не ми говори глупости. Било е като през миналия век в Чернобил. Ония идиоти са на погрешен път и докато продължават така, няма да осъществят истински ядрен взрив. Трябва да има известна грешка в броенето!
— Може би — кимна свещеникът. — И все пак критичната маса на въглерода спада, нали?
— Спада, спада! — Жак Бержерон тръсна глава и дългата коса увисна пред лицето му. — По мои собствени изчисления сега трябва да е около деветстотин килограма. Толкова по-добре в края на краищата. Кривата постепенно се изглажда и все някъде трябва да спре.
— По-добре от твоя гледна точка — забеляза Донован. — Не и от моя.
— Какво значение има твоята гледна точка? Ти си идеалист, отче. Ето, питай него! — Жак насочи дълъг костелив показалец към гърдите на Николай. — Питай един обикновен човек дали е съгласен с мен и той ще ме подкрепи.
Свещеникът се облегна назад и скръсти ръце.
— Хайде, убеди го. Давам ти пълна свобода на действие, но след това е мой ред да говоря.
— Съгласен! — Физикът отпи от кафето си и впери пламтящ поглед в лицето на Николай. — Отвори си ушите, приятелю. Знаеш защо рухна цивилизацията. Електричеството беше в основата на цялата човешка мощ. След Колапса, когато загубихме медта, все още можехме да се възстановим, обаче ни липсваше едно — прост и надежден източник на енергия. Петролът стана недосегаем. Огънят беше забранен. Слънчевата енергия изисква прекалено сложни технологии. Но има едно явление, което изследвам от петнадесет години насам…
— Радиоактивна самоиндукция — обади се отец Донован.
— Не ме прекъсвай! Остави човека сам да реши. И тъй, радиоактивна самоиндукция. Ново явление, противоречащо на всичките ни предишни познания… както много други неща след Колапса. Ще ти го обясня съвсем просто. Има множество нестабилни елементи и изотопи, само че допреди двадесет години радиоактивността беше свойство на отделния атом. Тя не зависеше от външните условия. След Колапса обаче с въглеродните атоми стана нещо странно. Те сякаш взаимодействат помежду си и когато общата им маса надвиши определен праг, придобиват свойствата на радиоактивен елемент. Защо? Не знам, признавам го откровено. Живеем в нов свят с нови природни закони и работа на бъдещите физици е да го установят. А нашата е да решим върху каква основа ще творят тези бъдещи физици. Дали ще трябва да тръгнат от нулата, или ще разполагат с модерни лаборатории. Опитай да си представиш какво означава току-що споменатата самоиндукция. Натрупваш купчина въглерод — и си пред прага на верижна ядрена реакция. Разпръскваш купчината — и остава само безвреден черен прах.
— Но това означава… — промърмори Николай, без сам да знае какво точно иска да каже.
— Това означава, че след жестокия удар природата ни подхвърля неочаквано щедър подарък. Дава ни възможност за изграждане на удобна, чиста и почти безопасна ядрена енергетика. Тук, на петдесет метра
