върху дирижабъла със зверски рев се стовари ударът на експлозията. Николай отлетя към отсрещния борд, дъхът му секна от жестока болка в гърба и той се просна на дъното. По околните върхове тътнеше ехото на взрива. Гондолата се люлееше като махало, нещо скърцаше и пукаше, но бяха живи, невероятно, изумително, бяха живи!
Ръцете на Буше го докоснаха, помогнаха му да седне.
— Как си?
Болката в гърба бе отслабнала. Нямаше нищо счупено. Тишината му пречеше да мисли, притискаше мозъка му от всички страни.
— Това не беше ядрен взрив — глухо каза Николай.
Полицаят се изкашля:
— Очевидно. Пак се провалиха, но са на прав път. Рано или късно ще успеят.
Вятърът се засилваше, свистеше във въжетата и между върбовите пръчки на гондолата, заглушавайки пъхтенето на двигателя. Луната просветна между разкъсаните облаци и пак се скри. Буше се изправи.
— Трябва да изчезваме. Дявол знае колко радиоактивен боклук се носи из въздуха. — Гласът му отново беше металически и властен. — Отивай на носа и следи курса. Двеста и осемдесет градуса запад- северозапад.
Чак сега Николай усети студа. Потръпвайки, той пипнешком прекрачи напред и обувката му закачи нещо на пода. Наведе се. Току под пръстите му хладнееше цевта на картечницата.
Това е решението, мина му през ума. Това е изходът, спасението от робската зависимост. Един изстрел и край! Вече никой няма да чуе за Ален Буше, никой няма да открие трупа му сред планините. Трябва да го сторя!
Но той ме спаси, възрази някакъв вътрешен глас. Рискува живота си заради мен.
Глупости, каза си Николай. Буше в ролята на спасител! Пет пари не би дал за мене, ако не бях включен в непонятната му игра. Тоя тип е просто един маниакално упорит полицай, който не знае що е жалост и съчувствие.
Пръстите му се свиха около цевта. С другата ръка напипа приклада. Усети как се обтягат мускулите по извития му гръб. Беше готов рязко да се изправи, да завърти дулото назад и да натисне спусъка.
И в този момент през шума на двигателя долетя спокоен глас:
— Ако си решил да ме убиваш, по-добре ще е да се откажеш, поне до приземяването. Останеш ли без пилот, с тебе е свършено.
Безупречна логика. Студена и нечовешки пресметлива като самия Буше. Николай въздъхна, остави картечницата и се прехвърли отпред, където бледо фосфоресцираха няколко циферблата.
— Какъв е курсът? — подвикна гласът от кърмата. Той се вгледа, откри кръгчето на компаса.
— Почти запад. Двеста шейсет и осем.
Свистенето на витлата промени хода си. Дирижабълът бавно взе да завива надясно. Стрелката трепна и запълзя по широкия кръг на циферблата.
— Точно запад — обяви Николай. — Сега е два градуса северно… пет… осем… дванадесет… Връща се… Готово, точно двеста и осемдесет!
— Височина?
— Хиляда и осемстотин метра.
— Добре — доволно се обади Буше. — Продължавай да следиш курса и височината. Ако има отклонения, съобщавай веднага… За твое сведение, нямаме чак толкова много шансове. Резервоарът е пукнат и горивото изтича. Нощен полет, мон ами, нощен полет без гориво, без видимост и при силен вятър. Тъй че не съжалявай за пропуснатата възможност. Нищо чудно и двамата да не доживеем до новия ден.
Странно, в гласа на полицая не се долавяше и следа от тревога. Той по-скоро сякаш се радваше по свой извратен начин на риска и смъртната заплаха. Като наркоман, помисли Николай. Само че вместо да се „друса“ с хашиш, морфин или алкохол, подлага тялото си на напрежение, за да се наслади на адреналиновата вълна.
Луната отново се показа ниско над хоризонта, почти право пред тях. За миг го обзе странен шемет, може би същият, който тласка нощните пеперуди в пламъка на свещта — чувството, че някаква хипнотична, всемогъща сила е завладяла цялото му същество и го увлича към тази загадъчна светла дупка в черния небосклон. Стомахът му болезнено се сви и за да прогони замайването, той затвори очи, после погледна настрани. Дирижабълът летеше на по-малко от триста метра над мрачните гърбици на планинските върхове. Далече надясно, почти успоредно на курса им, неясно блестяха водите на дългото Велтбургско езеро.
Вгледа се в таблото и трепна.
— Височина хиляда и седемстотин метра!
— Ясно. Ще го оправим — отвърна Буше и добави със зловещ глас: — Засега.
Двигателят забуча по-мощно и Николай усети, че се издигат. Долу върховете бавно се отдалечаваха. Пак насочи очи към таблото.
— Хиляда седемстотин и петдесет… и осемдесет… Хиляда и осемстотин… Хей, продължаваме да се изкачваме! Хиляда осемстотин и петдесет.
— Знам — остро го прекъсна полицаят. — Мълчи!
Нещо ставаше с двигателя. Пухтенето му се забавяше, прекъсваше. Николай се обърна назад и видя, че светлото кръгче на отвора във вратичката на пещта едва мъждука. Пред очите му то примига и изгасна. Горивото беше свършило.
— Изхвърляй колкото е останало от баласта — нареди Буше. — И всичко друго. Губим газ, обшивката сигурно е скъсана някъде.
На дъното лежаха само две торби с пясък. Една след друга Николай ги преметна зад борда. В слабото сияние на залязващата луна различи как Буше изблъсква през ръба някакви кръгли предмети — бомбите, досети се той. Наведе поглед към дъното на гондолата и на две крачки от себе си забеляза още една торба, по-едра от другите. Едва когато се пресегна към нея, разбра, че това е трупът на Карл, отхвърлен там в момента на взрива. Коленичи, вкопчи се в кожената дреха на пилота и с усилие изтласка тежкото тяло нагоре към ръба. Нещо кораво го удари по рамото, той се намръщи от болка, но продължи да напъва. Трупът изведнъж се претърколи навън. За секунда зърна онова, което го бе ударило — автомата на Карл. Ръката му се стрелна напред, ала беше късно. Оръжието изчезна в бездната заедно със собственика си. Николай се изправи, погледна през ръба и разбира се, не видя нищо, само далече назад по мрачните склонове святкаха и гаснеха избухващите бомби.
Трябваше по-рано да се сети за автомата. Оръжието можеше да му потрябва след кацането. Все още не се бе отказал от първоначалния план, макар че сега, след като бе отминал ненадейния импулс, силно се съмняваше дали е способен хладнокръвно да разстреля обезоръжен човек. Никога през живота си не го бе правил.
Оставаше картечницата. Той предпазливо я побутна с върха на обувката и в това време Ален Буше се приближи откъм кърмата.
— Дръпни се. Аз ще поема управлението. Трябва да се доберем до равното, кацането в горите е сигурна смърт.
Отмествайки с крак картечницата настрана, Николай се притисна към стената на гондолата да му направи път. Буше мина отпред, наведе се над таблото и хвана ръчките за управление на опашните стабилизатори. Вкопчен в ръба, младежът гледаше как отдолу прелитат гори и хребети. Губеха височина, вече нямаше нужда от приборите, за да го разбере. Вятърът ги влачеше косо към езерото. Там, на брега, може би щяха да намерят място за кацане, но всичко зависеше от скоростта и от пробива в обшивката, през който изтичаше скъпоценният газ.
— Водният резервоар! — обади се полицаят. — Открий крана и го отвори!
Николай изтича назад. Всъщност коя от двете цистерни беше за вода? Удари дясната и под юмрука му се раздаде глух кънтеж. Празно. Значи лявата. Опипа издутата метална повърхност, намери някакви тръби; не, не беше това. Къде трябваше да е кранът? Отпред? Отдолу? Да, може би отдолу. Той плъзна длани под резервоара и заветният кран наистина бе там. Развинти го и отвътре с бълбукане се изля хладна струя.
— Опитай да изкъртиш цистерните — нареди Буше. — Ако не намалим теглото, ще се разбием.
Николай тихичко изруга. Как да се справи в тъмното, набързо и без инструменти? Отново опипа спиртния
