Джовани му подаде тънко снопче банкноти. Недоверчивият мелничар ги преброи два пъти, внимателно и с явно удоволствие. Накрая прибра пачката, дълбоко си пое дъх за кураж и се разкрачи с юмруци на кръста.
— Не съм съгласен. Искам още… още петстотин марки. Няма да ви пусна оттук, докато не ги получа.
— Ще получиш куршум — зловещо обеща хлапакът. — Влизай вътре!
Под заканителния блясък на тъмните му очи дебелакът се сви като спукана праханка. Хвърляйки през рамо боязливи погледи, той хлътна в пристройката, захлопна вратата и чак след това се осмели да изтърси наниз от немски ругатни.
Николай протегна ръка.
— Е, май е време да тръгваме. Довиждане, Джовани.
Момчето я стисна сдържано, сякаш дори в това не смееше да вложи чувство.
— Довиждане. Пази се.
Той кимна, метна тежката торба на гръб и закрачи нагоре. Зад него копитата на мулето затракаха по камъните бавно и печално като съчувствено цъкане с език. Странно как се обръщат ролите, мина му през ума, докато прекосяваше рекичката по прогнилото мостче зад воденицата. Преди месец бе посъветвал Джовани Стерца да се пази, сега момчето му отвръщаше със същия жест, сякаш бе израснало за толкова кратък срок.
От другата страна на моста започваше пътека, но Николай сви надясно край течението, през купища едри валчести камъни и гъсталак от репеи, разперили широки месести листа. Слънцето горе бе изчезнало зад високото било и в усойната долина се възцаряваше хладен ранен полумрак. Трябваше да побърза, нощта наближаваше. Ромонът на водата из каменното корито сякаш пригласяше на мрачните му мисли. Да, момчето беше пораснало. Ала имаше и друго, самият той се бе променил от времето на първата им среща. Там, край разграбения кибритен фургон, можеше да се смята за волен и независим скитник, един от най- добрите куриери. Днес беше подчинен на Буше. Както бе казал Мишин, двоен агент с напълно прозрачно прикритие. Дали хлапакът бе усетил промяната? Може би…
Стотина метра по-нататък той обърна гръб на рекичката и започна да се изкачва направо по стръмнината, през гъстата букова гора, като се подхлъзваше сегиз-тогиз върху дебелия слой от оглушително хрущящи сухи листа. Натоварването беше като в доброто старо време, и гората беше същата, но вече го нямаше удоволствието от броденето през планинските пущинаци. Изчезнали бяха самочувствието, самоуважението. Винаги бе презирал полицейските доносници и знаеше какво им се полага — куршум и камък в устата по древна сицилианска традиция. Ще избягам, закани се той. Ще си плюя на петите ведната щом се върна във Велтбург, пък да става каквото ще! Решено, изчезвам. Не на юг, там мосю Луи има солидни връзки. Може би на изток? Към България, защо не? Само ще трябва да внимавам с минаването през Румъния, за Румъния се носят лоши слухове. Или да навия Мишин да потеглим към Русия? Нали все за това мечтае? Заедно ще се справим някак.
Дърветата оредяха, стана малко по-светло и отпред се разкри широка поляна, над която висеше издутият търбух на неголям дирижабъл. От гондолата във всички посоки се обтягаха наклонени въжета, вързани за околните дънери, сякаш някой се готвеше да разпъне просторен шатър. В центъра на поляната двамата пилоти тревожно насочваха автоматите си по посока на шума. Карл, по-високият, позна новодошлия, отпусна оръжието и сръчка с лакът колегата си.
— Отбой. Нашият човек е.
Дали наистина в гласа му звучаха презрителни нотки? Николай въздъхна. Сигурно… Пилотите бяха сдържани към него, но знаеха кой е, знаеха в общи линии за задачата и си бяха направили съответните изводи. Никой не обичаше предателите, дори и в полицията.
— Много се забави — грубовато подхвърли другият авиатор със смешното име Бонифас.
— Не се тревожи — успокои го Карл. — Шейсет километра са, ще ги минем за нула време. Вятърът е добър. Хайде, качвайте се.
Бонифас метна автомата през рамо, хвана въжената стълба и пъргаво се изкатери към квадратния люк в дъното на гондолата. Когато той изчезна горе, Николай го последва. С обемистата торба на гръб изкачването беше трудно. Струваше му се, че чу как Бонифас тихичко го изруга. Добре поне, че долният край на стълбата беше закрепен с колчета в земята и не се клатеше много.
Най-после той се промъкна през люка, зае мястото си в средата на тясната плетена гондола и като остави торбата до себе си, започна да навлича тежкия комбинезон от овча кожа и дебелите ботуши. Долу Карл тичешком обикаляше поляната, за да развърже едно по едно въжетата, а Бонифас бързо ги изтегляше нагоре. Дирижабълът се разлюля плавно, като шамандура в спокойно море. Носът взе да се отклонява по посоката на вятъра. Когато остана само въжето от задната страна на гондолата, Карл изтича към стълбата, с два ритника изби колчетата и без да обръща внимание на клатушкането, сръчно запрехвърля ръце и крака от стъпало на стъпало. След малко главата му се подаде през отвора в дъното.
— Режи! — подвикна той през рамо, щом се промъкна покрай Николай към мястото си на носа.
С нож в ръката Бонифас мина още по-назад, приведе се през борда и изведнъж дирижабълът рязко подскочи нагоре като подплашен кон. Поляната под тях се отдалечаваше назад и надолу. Стана съвсем тихо, вятърът сякаш бе замрял. През отворения люк се виждаше все по-дълбока бездна с дъно от тъмнееща есенна гора. Леко замаян от гледката, Николай се пресегна и намести дъсчения капак. После седна върху торбите с пясъчен баласт и се загледа над ръба към синкаво-зелената речна долина, където в сенките вече едва се различаваше воденицата, дребна като играчка.
Сгушен между резервоарите за спирт и вода, Бонифас се мъчеше да запали топка омаслени конци. Успя едва от третото драсване. С бърз замах метна конците в пещта на парния двигател, захлопна вратичката и грижливо прибра употребените кибритени клечки в отделна кутийка — за отчитане, досети се Николай.
Отпред слънцето бе увиснало на хоризонта и гаснещите му лъчи обагряха в златисто и пурпурно редките облачета. Студеният въздух беше кристално чист; наближаващата нощ го изпълваше с прозрачна синева. Дирижабълът се плъзна ниско над обраслото с трева било, върху което стърчаха останки от някогашно военно съоръжение, може би радиолокатор.
— Има налягане! — обади се отзад Бонифас. В разредената атмосфера гласът му звучеше остро и пискливо.
— Давай пълен напред! — отвърна от носа Карл.
Парната машина тежко изпъшка, запухтя все по-бързо и по-бързо, двете витла зад гондолата трепнаха, завъртяха се и след миг станаха прозрачни. Отпред отново полъхна пронизващ вятър. Склонът, покрит с жълто-зелен горски губер, отмина назад и дирижабълът увисна над друга долина, където се сливаха мастилени сенки, сякаш мракът се стичаше насам от все още блестящите отдясно високи снежни върхове.
— Намали десния с една десета! — нареди Карл. Той изчака малко, свери посоката с компаса и доволно кимна. — Добре! Сега пак на пълна скорост.
Носеха се успоредно на главната планинска верига, над гърбиците на отклоняващите се от нея по-ниски хребети. Бонифас следеше манометъра и от време на време се привеждаше да надникне през малкия отвор в капачето на пещта, зад който танцуваха сини спиртни пламъци. Карл бе свел глава над стара омачкана карта. Двигателят пухтеше деловито, оставяйки в небето зад дирижабъла пухкава бяла следа от изстиваща пара. Подпрял лакти на ръба на гондолата, Николай се мъчеше да различи местата, познати от предишни преходи. Ето голия връх Тет дьо Моан… ето едва забележимата каменна кутийка на заслона Вийо Шале… ето, ако не се лъжеше, високия проход Кол Бризе, където преди години двамата с Дик Гароу бяха успели да се измъкнат от преследването на граничния патрул… Но вече всичко беше друго. Само преди месец се бе свивал ужасено в тревата, следейки престрелката на Баска с полицейския дирижабъл, а днес сам седеше в машината като покорна пионка на Ален Буше.
Той се облегна назад и затвори очи. Трябваше да избяга веднага след завръщането във Велтбург, преди още да го е потърсил Буше. Друг изход нямаше. Сегашната мисия беше приемлива, дори похвална в повечето отношения. Но и за слепия бе ясно, че с нея нещата едва започват. Двоен агент с напълно прозрачно прикритие… Николай мрачно се усмихна. Поне за него нямаше нищо прозрачно. Не знаеше какво общо имат йоанитите с мосю Луи — Мишин също не бе успял да разгадае хода, — ала усещаше, че в играта между двамата противници ще бъде безжалостно използван и накрая най-вероятно пожертван като непотребна шахматна фигура. Ще се посъветвам с отец Донован, помисли той. Умен човек е, може да
