романтични истории с млади дами. Ако толкова ти се прииска, отскочи до мадам Хилда, там момичетата не се месят в световната политика. Хайде, върви. Аз тук ще се опитам да бия на шах дъртия йезуит и да поизкопча още нещо от него.
— Няма да успееш нито едното, нито другото — възрази отец Донован. — Довиждане, Ник. Пази се все пак.
Все още замаян от чутото, Николай като насън излезе от кабинета, спусна се по стълбата и прекоси пустия полумрачен салон, където Жано унило метеше между масите. Щом се озова на улицата, светлината на ясния септемврийски предиобед го заслепи и той, примигвайки, тръгна наляво. Скръбната мелодия на латерната се носеше по тротоара. През присвити мигли Николай хвърли поглед към латернаджията — стар слепец с черни очила, чорлава бяла коса и брада, облечен в кърпено мръсно палто. Странно, обувките и панталонът изглеждаха нови, забеляза той, но не успя да се учуди истински, защото старецът изведнъж блъсна латерната настрани, с една крачка се озова пред него и светкавично опря под челюстта му нещо твърдо и студено.
— Не мърдай! — гласът не беше старчески, а жив, остър и заплашителен.
Преди да реагира, някой друг изви ръцете му назад и около китките му щракнаха белезници. От съседната пресечка изскочиха в галоп два коня, впрегнати в черна карета с решетки на тесните прозорчета. Изправеният на капрата кочияш дръпна юздите. Возилото спря, каросерията отзад се разтвори и двамата нападатели грубо блъснаха Николай вътре. Той тежко се просна по корем, като извиваше шия с всички сили, за да не удари лице в дъсчения под. На педя от носа си зърна нечии отдавна нечистени обувки. Вратите се затвориха и стана тъмно. Колелата затракаха по паважа, каретата се разтресе. Всичко бе продължило не повече от тридесет секунди.
Мишеловка, помисли той. Донован е сбъркал. По някакъв начин съм се замесил по-дълбоко, отколкото може да се предположи. Буше не ме е забравил и сега…
— Ставай!
Някой му помогна да се надигне от пода и да се настани на тясната корава седалка в дъното, с гръб към кочияша. В неясната светлина, проникваща през решетките, той видя, че освен него вътре има още двама души. Единият бързо го опипа и прибра пистолета и ножа. Другият държеше автомат и безучастно подсвиркваше през зъби някаква мелодия.
С ръце на гърба беше адски неудобно да се удържа върху подскачащата скамейка. Опрял в пода разперени крака, той се мъчеше да запази равновесие и напрегнато се взираше през тясното прозорче. Сградите бяха познати. От Рю де Виктоар завиха по Булевард Максимилиен. Към Префектурата, разбра Николай Бенев. Всичко беше ясно.
Няколко минути по-късно возилото спря, както бе очаквал, в сенчестия двор на Полицейската префектура, обграден отвсякъде с високи стени. Вратите се отвориха и пазачите го избутаха навън. Николай неловко скочи на земята и се огледа. Наоколо беше пълно с карета и коне, между тях сновяха напред-назад въоръжени полицаи. Стори му се необичайно оживено, макар че нямаше почва за сравнение, след като никога не бе влизал тук.
Поведоха го наляво, към тесен вход с провиснала на пантите врата, после по стръмна стълба, по мрачен коридор на втория етаж и накрая го въведоха в просторна стая с прозорци към двора. Регистратурата.
Формалностите траяха невероятно дълго. На бюрото в ъгъла чиновник с моржови мустаци търпеливо попълваше бланките, докато други трима се суетяха около Николай с измерителни инструменти и диктуваха безброй данни по старата система на Бертильон. След това се наложи четвърт час да седи неподвижно, за да бъде изрисуван на бланката в профил и анфас от полицейския художник. Не му зададоха нито един въпрос, изглежда знаеха с кого имат работа. Но това, че му бяха свалили белезниците и си даваха толкова труд, донякъде го успокояваше. Едва ли хабяха мастилото само заради удоволствието да разполагат с прецизно измерен труп.
— Готово — изрече накрая моржовият мустак, дописвайки нещо край рисунките. — Може да си го вземете.
Охраната отново го изведе в коридора. По друга, още по-тясна стълба се спуснаха в подземие, едва осветено от закачен на стената фенер, под който неподвижно седеше пазач с пушка на коленете. Човекът дори не погледна към двамата си колеги, докато отваряха една от множеството килии и бутаха пленника вътре. После желязната врата гръмко се захлопна и за пръв път от цял час насам Николай остана насаме с тревогите си.
Килията беше тясна, с влажни бетонни стени, върху които се преплитаха стотици надписи, надраскани с остри предмети, с нокти или просто с мръсни пръсти. От тавана стърчеше строшена електрическа крушка сред покрита с паяжини телена кошничка. Малкото прозорче с дебели железни решетки излизаше на нивото на двора. През зацапаното стъкло се виждаше конски крак, потръпващ, за да прогони досадните мухи. В килията нямаше никакви мебели освен гол дъсчен нар и гнусна на вид кофа в ъгъла. Настръхнал от студ и смътни страхове, Николай седна на нара и се помъчи да разсъждава логично.
Играта беше на едро, така твърдяха Мишин и Донован, а и той сам го разбираше. Вече не ставаше въпрос за няколко пратки кибрит или за съперничество между мафията и така наречената законна власт. Ако наистина се бе появил човек, който да постави основите на нова наука, то мозъкът му представляваше ключ към световно господство, към възраждане на цивилизацията и може би дори — защо не, по дяволите! — към преодоляване на загадъчната вселенска заплаха. При такъв залог Аренс нямаше да се спре пред никакви рискове. И във всеки случай нямаше да се церемони с един дребен контрабандист, пък бил той и между най-добрите в професията.
Какво общо имам аз с цялата история, запита се Николай. Джейн? Дали срещата с нея не беше главната причина за интереса към него? Само че откъде можеха да знаят за нощта в мъртвото село? Е, съществуват начини, каза си той. Особено ако са се споразумели с Баумщед. Бандитско споразумение, разбира се. До време, докато постигнат целта си. После ще се хванат за гушите, обаче целият въпрос е къде ще бъда аз по това време — в затвора, на свобода или два метра под земята?
Внезапно трепна. Някой се приближаваше по коридора. Стъпките бяха леки, тихи, едва доловими и все пак, кой знае защо, го изпълваха с необяснима тревога. Стори му се, че вече ги е чувал, пак така — през желязна преграда… но къде? Мигновен проблясък на паметта го върна един месец назад, в края на пиянската нощ с Мишин. Човекът пред вратата?
Резето отвън издрънча. Килията се отвори и в слабата светлина на фенера се очерта тъмен, висок, леко прегърбен силует с широкопола шапка и дълго раздърпано палто. Кръговете на черните очила придаваха на бледото лице мъртвешки вид. Слепият латернаджия пристъпи навътре, спря до отсрещната стена и няколко секунди стоя наподвижно.
— Кой сте вие? — тревожно запита Николай. — Какво искате от мен?
Слепецът мълчеше. Без да бърза, той смъкна палтото и го захвърли на нара. Отдолу беше облечен в изненадващо елегантен сив костюм. Подир палтото полетяха шапката, прошарената перука, изкуствената брада, очилата… и Николай задавено изохка:
— Буше!
— Както виждам, не е необходимо да се представям — спокойно изрече полицаят. — С това първият ви въпрос, Бенев, отпада от само себе си. Отговорът на втория също би трябвало да бъде ясен за умен човек като вас. Каня се да ви използвам за премахването на една престъпна организация.
Не мога да повярвам, че всичко се случва с мен, помисли Николай. Не мога да повярвам и толкоз. Сега ще поиска да му помогна да залови Мишин и това ще бъде краят, защото няма да се съглася. Каквото и да ми сторят. Ваня също не би се съгласил. Би станал от този проклет нар и би го заплюл в лицето. Защо не мога да стана и аз, защо са толкова омекнали краката ми?
— Не правете погрешни изводи — продължаваше Буше със студен, безизразен глас, сякаш монотонно рецитираше таблицата за умножение. — Вероятно очаквате да потърся от вас съдействие за пресичане на противозаконната дейност на някой си Иван Мишин… или на отец Донован, когото, между нас казано, дълбоко уважавам. Не, Бенев. Един добър полицай е длъжен да знае от кого какво може да поиска. Опитът да ви привлека за подобно сътрудничество би ви тласнал само към нелепи и мелодраматични жестове. И тъй като все пак не съм собственик на любителски театър, аз предпочитам да избегна емоциите и да използвам специфичните ви способности там, където ще бъдат най-полезни.
Позьор, помисли с ненавист Николай. Отвратителен самовлюбен позьор. Какво ли прави с мадам Хилда
