Дворът на Префектурата ги посрещна все тъй оживен. Буше махна с ръка на часовите да открехнат голямата порта и се обърна към Николай:
— Довиждане, Бенев. Не ви давам време за размисъл, защото съм уверен в отговора. Дотолкова уверен, че още преди няколко дни си позволих да изпратя известия от ваше име. Уредено е всичко, дори и сумата, която ще получите от йоанитите. От вас се иска едно — утре сутринта да си бъдете у дома. И тъй, до утре.
Зашеметен от преживяното, Николай се озова на булеварда. Още не можеше да повярва, че е попаднал в капан, от който няма измъкване.
Мишин, само Мишин…
Руснакът се прибра късно вечерта, мрачен и уморен. Брадата му беше още по-рошава от обичайното. Вместо да отговори на плахия поздрав на Николай, той отиде до бюрото, измъкна отвътре наченатата бутилка водка и отпи огромна глътка. После мълчаливо се разходи напред-назад. Изведнъж спря и с всичка сила стовари длан върху бюрото.
— Отказва! Представяш ли си? Веднъж да помоля мосю Луи за нещо, а той отказва!
— Значи няма да ми осигури канал?
Иван Мишин отново надигна шишето. Дори през брадата личеше как подскача адамовата му ябълка. Поуспокоен, той седна зад бюрото и се втренчи в свитите си юмруци.
— Не само че няма да ти осигури канал, но и категорично настоява да изпълниш задачата. Да ти кажа ли как се нарича това, момко? Приет дамски гамбит. Бог знае каква е играта, обаче няма съмнение, че тя се води между мосю Луи и Буше. Вероятно и двамата са наясно за същността на дебюта. Гамбитът може да се откаже, но така човек отстъпва инициативата на противника. Затова мосю Луи приема и се готви за ответен удар. А ти… ти просто нямаш избор, Ник. Заплел си се в най-мръсното положение, което може да се оформи при задкулисните машинации. Двоен агент с напълно прозрачно прикритие.
— И какво ще ме посъветваш?
Мишин тежко въздъхна:
— Съветите помагат само когато има някакъв избор. Трябва да се подчиниш, това е. Иначе ако не единият, то другият ще те докопа. Без да броим йоанитите. Честно ти казвам, не знам какво бих правил на твое място… Впрочем знам. Бих се напил.
И той посегна към бутилката.
8
В тясната стаичка тегнеше пронизващ, влажен хлад, но по лицето на човека от другата страна на масата се стичаха едри капки пот. От време на време той бършеше чело с голяма, вече мокра кърпа на бели и червени карета, после накланяше глава и се мъчеше да чуе нещо през монотонното бълбукане на реката, долитащо изпод дъсчения под. Лъчите на залязващото слънце позлатяваха тясното прозорче и хвърляха меки отблясъци по лъскавите му провиснали бузи.
— Бави се — каза той, навярно за стотен път.
Николай се облегна на дървената стена и се опита да прогони тревогата. Всичко му действаше на нервите — и шумът на водата, и чакането в тази затънтена воденица, и монотонните, лишени от всякаква изобретателност жалби на Херман. Добре поне, че не бяха дошли мливари. Стигаше му и компанията на страхливия шишкав мелничар, който час по час тичаше до вратата да провери дали не се задава пратеникът на Гастон. Всъщност нямаше от какво толкова да се бои. Каналът бе сигурен, рядко употребяван — вероятно защото след една среща с Херман никой не изгаряше от желание да го слуша повторно. Отгоре на всичко беше и алчен.
— Ако усетят в селото, спукана ни е работата — обади се мелничарят. Това също го повтаряше от сума ти време.
Николай тръсна глава, опря длани в масата и се изправи.
— Омръзна ми в тази стая. Излизам навън.
Херман също скочи на крака. Беше нисък и дебел, с нещо жабешко във фигурата. По челото му пак бе избила пот.
— Недей! Може да те видят.
— Затваряй си човката! — грубо го сряза контрабандистът. — Кой ще се мъкне насам по това време?
Мелничарят въздъхна треперливо и го изпрати до вратата с умоляващ влажен поглед. Да го вземат мътните, помисли Николай. Хем му се иска, хем не му стиска. Дявол знае колко се е пазарил, за да приеме…
Прекрачи прага и излезе на утъпканата от каруци площадка край воденицата. Навън беше по-топло. От двете страни се издигаха стръмни гористи склонове. Вятърът шушнеше в листата, ромонът на реката му припяваше и през този равномерен шум внезапно се промъкна бавното почукване на подковани копита. Някой се задаваше отдолу по стария каменист път.
Разкопчавайки кобура, той отскочи настрани, по наклона към широкия вир, от който неподвижно стърчеше воденичното колело. Високият, обрасъл с трева бряг бе добро прикритие, а в случай на нужда можеше да се измъкне нагоре или надолу по реката. Така се чувстваше много по-спокоен, отколкото между четири стени.
Тропотът се засилваше. Николай протегна ръце, предпазливо разгърна тревата и видя как иззад завоя излиза дребен младеж, хванал поводите на мършаво муле. Позна го веднага въпреки разстоянието. Беше хлапакът. Джовани Стерца.
Кръглата мазна физиономия на Херман надникна през открехнатата врата и пак изчезна. Момчето наближаваше, без да бърза, с търпелива планинарска крачка. Изглеждаше спокойно. Ще стане човек от него, помисли Николай. Далече ще стигне, ако не го убият. Как ли се е измъкнал с мулето след онзи обир? Аз не бих могъл…
За всеки случай той изчака Джовани да приближи, преди да се изкачи по брега. Но всичко беше наред, нямаше нито засада, нито преследвачи. Момчето извърна лице към него, огледа го с безизразни очи и мълчаливо махна с ръка. Усетило отпускането на поводите, добичето спря.
— Здравей — каза Николай. — Значи вече си професионалист, а?
Джовани сви рамене и се зае да сваля от самара на мулето тежка брезентова торба с пришити ремъци. Остави я на земята и посочи с пръст.
— Внимавай за печата. Искат го здрав.
Отворът на торбата беше здраво завързан с връв и запечатан с червен восък, върху който личеше странен знак — буквата J с две разклонения накръст отляво и отдясно. Символът на йоанитите.
— Как е Гастон? — отново опита да подхване разговор Николай.
— Мъртъв.
От спокойния глас на хлапака го побиха тръпки. Стори му се, че целият студ на усойната долина се надига откъм реката, за да полепне по гърба му.
— Кога? Как?
Джовани само леко присви очи.
— Преди десетина дни. Засада. Някой е пропял. Деде го търси. Той очисти Рижия и сега е шеф на бандата, да знаеш. — Момчето помълча, после в гласа му се вмъкнаха изненадващо топли нотки: — Свестен човек беше Гастон, без него вече няма да е както преди. Напоследък все се ядосваше, че не може да намери куриер за тая пратка. Заканваше се сам да я пренесе.
Потривайки нервно ръце, дебелият Херман се появи на прага на пристройката. Очите му шареха насам- натам, като че очакваше всеки момент към воденицата да се втурнат тълпа разярени селяни.
— Всичко ли е наред?
— Наред е, стига си треперил — презрително го успокои Николай. — След малко изчезваме.
— А парите?
