първата половина на седми век от новата ера.
Бил роден в Тайюан, столица на провинция Шанси. Фамилното му име е Ди, презимето — Жендзие. Съчиненията си подписвал с литературния псевдоним Хуайин. Бил много мъдър и пословично честен. Когато му дошло времето, получил висок пост в императорския двор и със смелите си откровени доклади до императора успял да предотврати не една правителствена криза. В израз на благодарност и признание за вярната му служба впоследствие бил назначен за губернатор, а по-късно бил удостоен и с благородническа титла — херцог Лян.
Подвизите му са описани в летописите на династията Тан, тъй че всеки може да прочете за тях. Но множество случаи, свързани с ранното поприще на Ди Жендзие, по времето, когато е бил известен като съдията Ди, са пропуснати или са само бегло споменати в официалните архиви. А тези случаи съвсем не са безинтересни и трябва да се търсят не толкова в известните исторически записки, колкото в архивите на градовете, където Ди е бил магистрат, предимно в източните провинции. Историите обогатяват представата ни за съдията Ди. Те го показват не само като ревностен служител на трона, а и като извънредно съобразителен следовател и човек, съчетаващ забележителна проницателност и доброта с неотменим стремеж към справедливост. Като магистрат е успял да разреши поразителен брой криминални дела, и то от най-заплетените.
Така че в разказа ни става дума за началото на попрището на съдията Ди, по времето, когато постът му е бил магистрат на Джанпин.
Още с назначаването му съдията посвещава усилията си на това да отстрани от обществото нарушителите на реда и да осигури закрила на гражданите в поверения му окръг, както и да довърши прекъснатите дела.
Съдията Ди бил подкрепян успешно от четирима верни помощници.
Първият от тях — на име Хун Лян, бил стар прислужник в семейството на съдията и го познавал от дете. До почтена възраст Хун Лян останал издръжлив и готов да поеме всякакви деликатни и сложни задачи, поверени му от съдията. Той показвал завиден усет и вродена дарба да проследява връзката между различни събития. Съдията Ди го назначил за сержант на стражниците от трибунала и той бил дясната му ръка.
Другите двама помощници — Ма Жун и Цяо Тай, съдията Ди използвал за особено опасни задачи при задържането на престъпници. И двамата били бивши „братя от зелените гори“, с други думи, разбойници по пътищата. Веднъж, когато съдията Ди пътувал към столицата, го нападнали двама души, които се опитали да го ограбят. Магистратът веднага преценил, че не са обикновени бандити. Ма Жун и Цяо Тай били изключително храбри, а в схватката се проявили като истински майстори на бокса и боя с мечове. Съдията решил, че може да върне тези мъже в правия път, ако ги вземе на служба при себе си, тоест на държавна работа. Способностите им идвали съвсем на място. И магистратът дори не извадил меча си, наредил им да прекратят боя, а след това произнесъл поучителна реч, която силно развълнувала Цяо Тай и Ма Жун. Ма Жун почтително признал:
— Империята беше в хаос и безпорядък, а министрите в двора бяха безчестни измамници, затова ние от немай къде се хванахме с този презрян занаят. Не притежаваме друго освен ръцете си и уменията си в бойните изкуства и тъй като никой не искаше да ни наеме, не ни оставаше друго, освен да обикаляме като разбойници по друмищата. Но оттук насетне, след като чухме господаря да ни говори с такава доброта, единственото ни желание е да следваме неговия камшик и да държим стремето му, за да изразим безкрайната си благодарност към изключителната милост, която ни оказа.
Така съдията Ди направил тези смели мъже свои помощници.
Четвъртият помощник бил един пътуващ измамник на име Тао Ган. Този човек отдавна се бил поправил и станал вестоносец на един магистрат. Но толкова много хора му имали зъб, че непрекъснато бил преследван и заплашван от бивши врагове, така че накрая потърсил спасение при съдията Ди. Тао Ган имал множество таланти, бил изключително изобретателен. Съдията го взел за свой помощник и той станал близък приятел с Хун, Ма Жун и Цяо Тай.
Когато съдията Ди поел новия си пост в Джанпин, четиримата мъже се оказали извънредно ценни помощници. Съдията им възложил тайно да събират сведения и така те помогнали за разбулването на не едно оплетено криминално деяние.
Един ден съдията Ди стоеше в личния си кабинет зад заседателната зала, когато гонгът пред вратата на трибунала отекна тревожно. Това означаваше, че ще му докладват за някакво дело, и той побърза да нахлузи официалната си роба, сложи си шапката и се запъти към залата. Стражниците и другите служители вече се бяха строили в две редици пред високата съдийска маса. Съдията зае мястото си зад масата и погледна към вратата. На входа стоеше човек от простолюдието, към четирийсетгодишен. Лицето му лъщеше от пот, той беше силно развълнуван и от прага нареждаше жаловито, че станал жертва на несправедливост. Съдията нареди на двама стражници да доведат мъжа до масата и когато той коленичи пред подиума, запита:
— Кой си ти и каква неправда ти е дошла на главата, че удряш гонга преди часа за заседание?
— Недостойната личност, коленичила в краката ви — започна почтително мъжът, — се именува Кун Уандъ. Живея в село Шестата миля отвъд Южната врата. Домът ми е доста голям, а семейството малобройно, затова приспособих една част на къщата за странноприемница и вече над десет години мирно се занимавам с тази дейност. Вчера привечер се явиха двама пътуващи търговци на коприна и казаха, че идват от Цзянсу, за да продават стоката си, минавайки през нашата провинция. Ставаше късно и ме помолиха да пренощуват в странноприемницата. Разбрах, че доста път са били, и им дадох една стая. Те вечеряха, пиха вино, смяха се и си приказваха, което могат да потвърдят неколцина свидетели. Тази сутрин малко преди зазоряване двамата търговци си тръгнаха, а не след дълго се яви надзорникът на селото Бан Дъ и ми каза, че двамата мъже били намерени в крайпътния изкоп току до вратата на съседния пазар. „Двамата — вика ми той — са нощували в твоя хан и ти си ги убил, за да им вземеш парите. После си замъкнал труповете до вратата на пазарището.“ Така рече и преди аз дума да обеля, за да се защитя, нареди да докарат труповете пред дома ми и ги хвърли пред вратата. Започна да ме заплашва и да крещи, искаше 500 сребърника, за да потули работата. „Двамата са излезли от твоята странноприемница — викаше той, — ясно е, че ти си ги претрепал, а после си замъкнал телата им до пазара, за да прикриеш престъплението.“ Аз веднага хукнах насам в притеснението си, за да моля негово превъзходителство да поправи несправедливостта.
Съдията Ди изслуша оплакването на ханджията и внимателно се вгледа в коленичилата фигура. Човекът не приличаше на опасен престъпник, но пък, от друга страна, беше ясно, че става въпрос за сериозно дело, и не можеше да произнесе присъда единствено по признанията на Кун.
— Твърдиш, че си почтен жител на нашия окръг — каза съдията. — Защо тогава надзорникът Бан веднага е решил, че ти си виновникът? Трудно ми е да повярвам, че си толкова невинен, колкото заявяваш. Трябва да изслушам и надзирателя Бан, за да сравня показанията.
И той нареди на стражниците да потърсят надзорника на селото и да го доведат. Не след дълго в залата се появи трийсетгодишен мъж със сбръчкано лице, облечен в синя роба. Той коленичи пред масата на съдията и заговори:
— Бан Дъ, надзорник на село Шестата миля, поднася на негово превъзходителство дълбоките си почитания. Тази сутрин открих труповете на двама души в канавката до пътя при входа на пазара. Не познавах тези мъже, затова поразпитах хората от махалата и от тях научих, че двамата били нощували в странноприемницата на Кун. Затова разпитах Кун и установих, че той е довлякъл труповете до пазара, след като е убил търговците, за да ги обере. Защото според Кун те си били тръгнали призори, а тогава на пътя вече има доста хора, но никой не е забелязал някакви съмнителни люде. А и никой от живеещите около пазара не е чул викове за помощ. Тези факти според мен ясно показват, че жертвите са били убити през нощта в хана на Кун, а после той ги е довлякъл до пазара, за да отклони подозренията. Виновникът вече е тук и моля негово превъзходителство да му предяви обвинение.
Съдията си каза, че разсъжденията на Бан не са лишени от основание, но, от друга страна, след като отново погледна Кун, още по-силно се затвърди убеждението му, че човекът е невинен и че не прилича на престъпник, способен да убие хладнокръвно за пари. Ди се замисли за миг и каза:
— Двамата дадохте противоречиви показания. Не мога да продължа делото без предварително
