— Аз съм от придружителите на съдията Ди и помагам в разследването на това дело. Досега не съм притеснявал твоя началник. Единственото заключение, до което стигнах, е, че Кун е невинен. И макар с моите приятели да сме ревностни служители на държавата, никога не притесняваме невинни. Но имахме доста изморителен ден и стомасите ни съвсем олекнаха. По всяка вероятност вашият началник, надзорникът Бан, си има някое местенце, където може да се похапне и да се пийне винце? Не че търся някой да ни плати вечерята, всеки познава честността на нашия господар и утре той ще ни даде достатъчно пари, за да си платим храната с колегите. Но не ни оставяй дотогава да умрем от глад!
Цао Сан побърза да изрази почитанията си към сержант Хун:
— Моля да не се сърдите, сержанте. Надзорникът е толкова зает с това дело, че просто е забравил да се разпореди за посрещането на хората на негово превъзходителство. Но тъй като вие и колегите ви сте гладни, направете ми честта да бъдете мои гости. Да отидем да хапнем в гостилницата на пазара.
Той заповяда на няколко души да застанат на стража до труповете и поведе сержанта и стражниците към гостилницата. Когато прислужниците разбраха, че клиентите им са от служителите, пристигнали да разследват убийството, ги обсипаха с въпроси и надонесоха всякакви ястия и много вино.
— Ние съвсем не сме от онези стражници — предупреди веднага Хун, — които, щом ги пратят някъде по работа, ядат и се наливат за сметка на господаря си, а отгоре на това искат от гостилничаря сребърници, за да им плати престоя. Донесете ни само две по-пълни блюда и на всеки по две чаши вино. Нищо повече! Сметката ще оправим по-късно.
След тази деликатна намеса от страна на сержант Хун всички се разположиха на масата. Естествено, Хун знаеше чудесно, че след като понесе наказанието си, надзорникът Бан бе задържан в странноприемницата на Кун, пазен от Ма Жун и Цяо Тай, но за да не нарушава благоприличието и добрия тон, не спомена тази неприятна вест в началото на разговора си с подчинения на Бан Цао Сан.
— Откровено казано, вашият началник се отнася доста нехайно към работата си. Например какво е правил тази нощ на улицата? А като се е прибрал у дома си призори, след като е открил убийството, изведнъж му е хрумнало, че Кун е богатичък и че няма да е трудно да го притисне. Затова е наредил да занесат труповете пред странноприемницата на Кун. Май малко е попрекалил! Телата са били открити на пътя. Как така нито вие, нито той сте ги забелязали по-рано? Днес негово превъзходителство нареди да ударят сто бамбукови пръчки на Бан, а утре сигурно ще го принуди да признае кой е виновникът. Между нас да си остане, ама не си ли търси сам белята?
— Сержанте — започна Цао Сан, — вие не знаете подробности около тази история. Нашият надзорник отдавна не обича Кун. Само на Нова година тоя скъперник му пуща по няколко гроша, а иначе нищо не дава. И така, снощи надзорника Бан го бяха завлекли при Ли и там изгубил доста. Играл до зори, когато чул крясъците, че е извършено убийство. Веднага щом разбрал, че жертвите са нощували при Кун, видял сгода хем да отмъсти на стария, хем да му измъкне париците, от които в този момент се нуждаел. Както виждате, надзорникът Бан няма нищо общо със самото убийство. Просто се опита да натопи стария Кун, но си спечели здрав пердах. Вместо да навреди другиму, сам си изпати. А самото убийство наистина ми изглежда объркан случай. Съвсем ясно е, че престъплението е извършено призори, може би след последната стража, защото дотогава нямаше нищо нередно. Старият Кун си е голяма скръндза, но доколкото мога да съдя, със сигурност не той е убиецът.
Сержант Хун направи някои неутрални забележки, докато слушаше разказа на домакина си, но и той вече бе убеден, че Бан не е убиецът — надзорникът просто се бе опитал да измъкне няколко сребърника от стария Кун и вече си беше получил заслуженото с бамбуковата пръчка. Въпросът, кой беше извършил престъплението, оставаше нерешен. Като си поблъска известно време главата, Хун най-сетне се нахвърли на яденето и набързо омете всичко.
Когато приключи с последната хапка и пресуши виното, Хун поиска сметката и за лице помоли гостилничаря да дойде сутринта в съдилището, за да му бъде заплатено, после се сбогува с всички и се запъти към господаря си. След като изслуша разказа на помощника си, съдията Ди заяви:
— Историята наистина е объркана. Ако Кун не е виновен, двамата убити вероятно са се похвалили по пътя колко са пълни ръкавите им, и някой злосторник ги е чул и ги е проследил. На сутринта, когато ги е видял да напускат странноприемницата, е намерил сгоден случай да ги убие. Само така може да се обясни защо телата са намерени недалеч от пазара. Аз, магистратът на окръга, трябва да направя така, че виновникът да получи наказанието си. Само тогава бих могъл да гледам в лицето и нашия всемогъщ господар, и обикновените хора. Но днес не можем да сторим нищо повече. Ще се видим утре сутрин след заседанието.
И съдията Ди разреши на Хун да се оттегли.
Глава III
Кун открива грешка в самоличността на труповете; преоблечен като лечител, съдията Ди тръгва да продава церове
На другата сутрин съдията Ди стана рано и след като си направи тоалета и закуси, нареди на своите хора да отидат пред странноприемницата, където около труповете на търговците се бяха струпали стражници и чиновници от съдилището. Магистратът напусна покоите си и се отправи към странноприемницата на Кун, където беше подготвено импровизирано съдилище. Седна зад високата маса и нареди да доведат Кун.
— Ти твърдиш, че си невинен — обърна се съдията към него, — но, тъй или иначе, твоята странноприемница е главната сцена, на която са се разиграли събитията. Тъй че в никакъв случай не можеш да се смяташ незасегнат от делото. Най-напред трябва да установим имената на жертвите, за да протече следствието според правилата.
— Когато тези двама мъже пристигнаха в странноприемницата — започна Кун, — ги попитах за имената им. Единият се наричаше Лю, другият — Шао. Двамата бяха заети с разопаковането на багажа си и не исках да ги безпокоя повече, та не можах да науча собствените им имена.
Съдията поклати глава, взе четката и написа с ален туш на една бланка: „Индивид от мъжки пол, фамилно име Лю.“ После нареди на регистратора на смъртните случаи да направи оглед на трупа. Регистраторът показа почтително, държейки го с две ръце, написания от съдията документ и с помощта на Цао Сан и другите стражници пренесе трупа на жертвата вляво от масата на трибунала.
— Моля негово превъзходителство — каза той — да нареди на Кун Уандъ да установи самоличността на мъртвеца, назован Лю.
Съдията издаде нареждане. Колкото и да беше притеснен, на Кун не му оставаше друго, освен да се приближи до покрития с кръв труп. Треперейки неудържимо, той положи огромно усилие да се овладее и се взря в жертвата.
— Това действително е така назованият Лю, който прекара нощта в моята странноприемница — потвърди той.
Регистраторът разстла тръстикова рогозка и нареди да положат тялото отгоре. Почисти го с топла вода, огледа го сантиметър по сантиметър и каза:
— Труп от мъжки пол. Рана от нож зад рамото, дълга около два и половина пръста и широка половин пръст. Отляво рана от удар с крак, дълбока половин пръст и е диаметър пет пръста. Рана от нож в гърлото, три пръста дълга, половин сантиметър широка. Трахея и артерия прерязани.
Помощниците на регистратора потвърдиха данните от огледа и документът бе положен на съдийската маса. Магистратът прочете замислено написаното, после излезе иззад масата и сам разгледа трупа. След като се увери в достоверността на заключенията, удари червения си печат върху протокола. После нареди да поставят тялото във временен ковчег и да окачат съобщение за населението, призоваващо всеки, който е познавал покойника, да се яви в съдилището.
След като се върна на мястото си, съдията взе нова бланка и написа с червения туш: „Фамилно име Шао.“ После регистраторът извърши същите операции и на Кун бе наредено да потвърди самоличността на трупа. Той пристъпи с наведена глава и я вдигна едва пред мъртвото тяло. Изведнъж отскочи рязко, с разширени от ужас очи. От устата му излязоха някакви несвързани звуци и той се строполи на пода в несвяст.
