Минаха по няколко тесни улички и стигнаха до скромно жилище. Момиченце на около седем години стоеше пред вратата и радостно изтича към тях, щом ги видя. Задърпа за ръкава жената, докато правеше някакви жестове с ръка, издавайки неразбираеми звуци. Съдията осъзна, че момиченцето е нямо, и попита:
— Кое е това дете, изгубило дарбата на словото? Нямо ли се е родило?
Но жената вече беше отворила вратата и бързаше да влезе, по всяка вероятност за да предупреди снаха си за посещението. Съдията се страхуваше, че младата жена може да се скрие, преди да успее да я види, затова бързо последва жената в къщата. В дъното на двора имаше ниска постройка с три стаи, долепени една до друга. Вратата на дясната се пооткрехна, вероятно някой вътре бе чул отварянето на входната врата. В процепа се появи глава на млада жена и съдията се озова лице в лице с нея.
Жената беше на около трийсет години и носеше обикновена синя домашна рокля. Нямаше грим, но това ни най-малко не накърняваше сластната й красота. Както установи съдията, можеше на часа да завърти главата на всеки мъж. Белоснежното й чело беше съвършено изваяно, а страните й бяха свежи като роза.
При вида на чужд мъж в къщата главата тутакси се скри и вратата се захлопна. Разнесоха се възмутени викове. Младата жена ругаеше свекърва си:
— Недостойна жено, и шарлатани започнахте да водите в къщата! След няколко дни спокойствие отново ще трябва да се карам цяла вечер с вас. С какво съм заслужила това нещастие?
Като чу това, съдията Ди си рече, че трябва да се опита да разбере какво точно става в този дом. „Младата очевидно е зла и непрокопсана — помисли си той. — След като видях всичко това, няма да си тръгна оттук, преди да науча повече, ако ще да ме засипят с обиди и ругатни.“
Той се настани на един стол в двора и каза почтително:
— Недостойната личност, прекрачила вашия праг за пръв път, не се е осведомила за почитаемото ви име. Предполагам, че момиченцето, което изтича да ни посрещне, е вашата уважавана внучка?
— Фамилното ни име е Би — отвърна жената. — Покойният ми съпруг се казваше Би Джанпан, а синът ми — Би Сюн. Уви, след смъртта му ми остана само седемгодишната ми внучка — тя прегърна детето и се разрида.
— Госпожо — започна съдията, — вече става късно и ще ви помоля да ми донесете мангала за чай, за да сваря лекарството. Но като лекар ме заинтересува вашата внучка. Какво се е случило, че е загубила говора си?
— Всичко дойде от жестоката участ, която сполетя нашия дом — отвърна жената. — Още като бебе показваше забележителни способности. Беше много умна, на четири годинки говореше съвсем свободно. Но два месеца след смъртта на баща й една сутрин се събуди онемяла. Оттогава разбира всичко, което чува, но не е изрекла една думичка. Не е ли ужасна беда толкова мило и обещаващо дете за една нощ да се превърне в безсловесна твар!
— В коя стая спеше през нощта, когато загуби говора си? — попита съдията. — Може би някой й е дал някакво лекарство. Трябва да се осведомите точно по този въпрос, защото, ако някой с долни намерения е дал на момиченцето някаква упойваща отвара, от която е онемяло, аз бих могъл да го излекувам.
Преди още госпожа Би да успее да отвърне, от стаята долетяха крясъците на младата жена:
— Този измамник се опитва нагло да измъкне пари от честните граждани, като им разказва небивалици. Кой ще даде нещо на дъщеря ми, след като е винаги с мен? Какви ли не лечители е имало от памтивека до днес, но не съм чувала някой да е успял да излекува ням човек. И вие, бабичко, сте домъкнали този шарлатанин в къщата само за да се развличате, без да се поинтересувате що за човек е. Чудесно споделяте моя траур, няма що!
Нахоканата госпожа Би не смееше да отвори уста.
„Няма начин тази млада жена да не е забъркана в някаква грозна комбина — помисли си съдията. — Свекърва й не се досеща за нищо, защото е напълно празноглава. Въобразява си, че снаха й наистина се е загрижила да опази неопетнено вдовството си. Аз пък подозирам, че е убила мъжа си. Истински целомъдрените вдовици са и почтителни снахи. Ако тачат паметта на съпрузите си, се тревожат и за здравето на майките им. Защо тази млада жена не желае да направи нищо, за да облекчи страданието на свекърва си? И вместо да се зарадва, когато някой заявява, че може да я излекува, не проявява никакъв интерес, а дори обижда и ругае. Освен това защо не направи нещо, за да излекува нямото си дете? Тези несъответствия са сигурно доказателство за вината й. Но да избягваме прибързаните стъпки, за да не събуждаме излишни подозрения. Щом се върна в съдилището, ще се заема по-подробно с този случай.“
— Аз може и да съм само един обикновен пътуващ лекар — на висок глас заяви съдията, докато се изправяше, — но все пак изисквам от хората дължимото ми уважение. Иначе ми е невъзможно да ги лекувам. И така, щом снаха ви ме обижда безпричинно, аз, който не съм ви поискал и грош за старанията си, не виждам защо трябва да ви помагам. Потърсете си друг лекар.
С тези думи съдията си тръгна. Госпожа Би дори не посмя да го задържи или да го помоли да промени решението си, а само го съпроводи мълчаливо до вратата.
Когато съдията се озова на пазарния площад, слънцето вече залязваше. Беше късно да се връща в града и реши да пренощува в селото. Щеше да се прибере в Джанпин на другия ден, след като се опита да посъбере сведения за това място.
Точно срещу пазара зърна голяма странноприемница. Влезе в двора и към него веднага се завтече един прислужник, за да го попита само легло ли желае, или отделна стая. Дворът беше пълен с носилки и каруци. Не му се искаше да споделя една стая с неизвестен брой клиенти и каза:
— Сам съм, но възнамерявам да остана два дни и да посрещам пациенти, докато събера нужните средства, за да продължа пътя си. Тъй че предпочитам да наема отделна стая.
Щом научи, че лекарят ще преглежда болни и ще продава лекарства, което обещаваше допълнителни бакшиши, прислужникът отвърна с особена почтителност:
— Добре, господине — и поведе съдията към стаите за гости във втория двор.
Прислужникът почисти стаята и понеже съдията не си носеше рогозка за леглото, изтича да му донесе своята. Оправи постелята и попита гостенина дали е вечерял. Съдията си поръча две ястия и стомничка вино, а докато чакаше да му ги донесат, изпи чаша чай. След като привърши с вечерята, си каза, че не би било зле да се опита да научи от многобройните клиенти нещо за убийството в село Шестата миля. На двора гостите още сновяха напред-назад, въпреки че прислужникът вече палеше хартиените фенери.
Сред пъстрата тълпа зърна един мъж, който се спря и понечи да го поздрави. Съдията мигновено го позна и преди още той да отвори уста, възкликна:
— Почитаеми господин Хун, какъв късмет да ви срещна тук! Последвайте ме моля, нека си поговорим в стаята ми.
Глава V
Разговор в банята разкрива нови подробности; в гробището е призован духът на една клета душа
Мъжът, към когото се обърна съдията Ди, беше самият сержант Хун. След като получи заповед от господаря си да отиде в село Шестата миля и да разпита предпазливо за неизвестния убит и за Шао, той обикаля безуспешно няколко дни. Този ден бе кръстосвал пазара надлъж и нашир с надеждата да научи нещо и когато се свечери, реши да пренощува в същата странноприемница. За да не издаде самоличността на съдията, веднага се включи в играта и му заговори като на стар приятел:
— Не съм се и надявал да ви срещна тук! Каква радост ще е да си поговорим.
Съдията го поведе към стаята си и го покани. След като затвори вратата и я заключи грижливо, сержант Хун почтително се обърна към съдията:
— Кога пристигнахте, господарю?
— В такива странноприемници и стените имат уши — побърза да каже съдията. — Така че моля те не се обръщай към мен по този начин. А сега ми разкажи ти докъде стигна.
Сержант Хун поклати унило глава и отвърна тихо:
— Както ми наредихте, няколко дни поред проучвах къде ли не, но още доникъде не съм стигнал. Опасявам се, че тъй нареченият Шао вече е напуснал окръга. Дано Ма Жун и Цяо Тай имат повече
