заподозрат в убийство. Тя прие оправданията ми и добави усмихната, че нямало защо да се страхувам от разкриване, защото никой не можел да отгатне как е убила мъжа си. Често я питах след това как го е направила, но тя само се смееше и не ми казваше нищо. Оттогава настояваше всяка нощ да ходя при нея, страстта ми се превърна в дълбоко отвращение и водех ужасен живот, който стана направо кошмарен в деня, когато негово превъзходителство започна разследването си и нареди да изровят трупа на Би Сюн. Това е цялата истина.
Първата среща на Сю Дъдай и госпожа Би. Надписът горе гласи: „Магазин за вълна“
Съдията Ди накара главния писар да прочете на глас изповедта на Сю, след което престъпникът сложи отдолу личния си печат. Съдията изчете бавно целия документ и нареди на стражниците да доведат госпожа Джоу.
Когато тя коленичи пред високата маса, съдията изложи накратко събраните срещу нея доказателства. След това посочи коленичилия пред подиума Сю Дъдай, целия потънал в кръв и пот, и заяви:
— След като бе подложен на мъчения, вашият любовник направи пълни самопризнания. Вината ви е вече недвусмислено установена и ви съветвам да признаете, защото в противен случай ще ви подложа на още по-страшно мъчение.
— Нищо чудно да сте изтръгнали с мъчения лъжливи самопризнания от този господин. Аз не възнамерявам да признавам престъпления, които не съм извършила. Нищо не знам за разни проходи и тайни срещи. Не съм убивала съпруга си. Единственото ми желание е да живея като непорочна вдовица до края на дните си.
Съдията Ди направи знак на стражниците. Те съблякоха горните дрехи на младата жена и я проснаха на пода. Донесоха голямото менгеме, сложиха я да легне на дъските и мушнаха ръцете и краката й в стягите. Завъртяха винтовете, костите се натрошиха на парчета, каменните плочи почервеняха. Тя надаваше пронизителни крясъци и припадна, когато стражниците завъртяха още един път винтовете. Стражниците веднага ги разхлабиха и поляха със студена вода госпожа Джоу, която малко по малко дойде на себе си. В този момент те отново затегнаха. Жената се загърчи от болка в неумолимата прегръдка и изпищя кански. И все пак дори за миг не изказа желание да направи признание.
Сю Дъдай не можеше повече да издържа страшната гледка.
— Моля ви, признайте! Защо, о, небеса, не ме послушахте, когато ви молех да не убивате мъжа си? Вярно, в такъв случай любовта ни завинаги щеше да остане тайна, но и двамата щяхме да избегнем тази страшна участ!
Госпожа Джоу изскърца със зъби, за да не извика, и с мъка си пое дъх:
— Подъл страхливецо, пършиво псе! Щом аз съм убила мъжа си, кажи им как съм го направила! Кажи им… ако можеш!
След това отново припадна от болка.
Глава XXVIII
Странен разпит в тъмницата; последно самопризнание разплита загадката
Съдията Ди заповяда на стражниците да отслабят стягите и да свестят госпожа Джоу. След като изчака тя да дойде на себе си, за да схваща изцяло значението на думите му, каза с леден глас:
— Както ви е известно, разпорежданията на закона са, че ако някой престъпник има възрастни роднини, за които се грижи, би могъл да се надява на известно милосърдие. В края на краищата Би Сюн е покойник и никой не може да го върне на този свят. Но старата ви свекърва и дъщеря ви са живи. След като направите самопризнания, аз, разбира се, съм длъжен да искам смъртна присъда за вас. Но ще добавя и препоръка да бъдете помилвана заради старата ви свекърва и момиченцето ви, което трябва да отгледате. Тъй че никак не е изключено върховният съд в столицата да помоли трона да смекчи присъдата ви. Сега ми разкажете точно как стана всичко, и не щадете този индивид, Сю Дъдай, който още с влизането си в това съдилище ви обвини.
За голямо разочарование на съдията изкусната му реч не направи никакво впечатление на госпожа Джоу. Тя му хвърли презрителен поглед и отвърна:
— Никога няма да призная.
Съдията Ди я изгледа изпитателно, чудейки се как да накара тази жена да признае. Можеше да я подложи на още по-жестоко изтезание, но не му се вярваше да постигне нещо. А и се страхуваше, че в това състояние може да умре или да полудее. Дълбоко объркан, той заповяда да я върнат в килията й. Изпрати и Сю Дъдай в тъмницата, но нареди да не го оковават и освен това съдебният лекар да го намаже с мехлеми и да му даде успокоително.
Съдията излезе от залата и отиде в личния си кабинет. Седна зад писалището и прати да повикат сержант Хун.
— Седмици наред се занимаваме с този случай — каза той. — Направихме всичко възможно и ето че в последния миг всичките ни усилия пропадат заради упорството на тази жена. Както видя, опитах с всички възможни средства, заплашвах я, заповядах да я изтезават, убеждавах я. Нищо не помогна. Признавам си, не знам какво още може да се направи. Да се опитаме да измислим нещо.
— Не може ли господарят да стигне до нещо насън? — попита сержантът. — Първият сън излезе точен до най-малките подробности. Може би втори ще ни помогне да разбулим загадката.
Съдията Ди поклати бавно глава:
— Имам чувството, че не бива да се взема много на сериозно последната част от моя сън. Тя се яви малко преди да се събудя, и вдъхновението свише вече беше замъглено, нарушено от химери, родени от собствения ми мозък. Самият край на съня, когато видях трупа и усойницата, би могъл да се приеме за предсказване на случая с отровената младоженка, но това все пак ми се струва съмнително. Не, не, както и в началото на този случай, трябва да разчитаме само на ума си, за да се справим и с това последно затруднение.
Двамата си поговориха още малко, след което съдията прати да повикат Ма Жун, Цяо Тай и Тао Ган.
През това време госпожа Джоу лежеше на сламата в килията си. Беше сама. Тъмничарката й донесе вечерния ориз и я остави. Младата жена страдаше жестоко от нараняванията, а и предателството на Сю Дъдай я бе засегнало много по-дълбоко, отколкото показа в заседателната зала. „За този мъж понесох всички мъчения, изтърпях всички разпити и унижения. А той още от прага на съдилището признал всичко! Струваше ли си страданията моят пролетен сън?“ С настъпването на нощта болките й още повече се засилиха, започна да я тресе. Без да успее да съсредоточи мисълта си, лежеше в тъмното с широко отворени пламтящи очи. Внезапно й се стори, че долавя някакъв полъх в килията. Помисли си, че може би отварят вратите на тъмницата, но мракът бе все така непрогледен и тя не успяваше нищо да различи. С болезнено усилие успя да се надигне на лакът и погледна към вратата. Постепенно пред очите й изникна синкаво сияние и тя с ужас видя как започна да се очертава една червена маса. Неудържимо трепереща, реши, че отново са я върнали в заседателната зала, и изкрещя от ужас. Но в този миг още по-ужасяващо видение смрази кръвта във вените й.
В синкавото сияние зад червената маса се появи страшният силует на съдията от ада. От двете му страни погледът й различи неясните очертания на два демона — единият с волска, другият с конска глава. Те блещеха към нея животинските си очи.
— Аз съм умряла! — изхлипа тя.
Завладя я усещането за чудовищна самота. Притисна я огромна умора заедно с чувството, че всякакво усилие е безполезно. Черният съдия я гледаше безучастно, без да промълви дума, докато очищата на двата демона с животински глави се въртяха в орбитите си. В този миг във въздуха пред масата заплува зеленикав труп, увит в изцапан покров. Той извърна към нея полуразложеното си лице с изхвръкнали навън очи. Кокалестата му ръка се надигна и размаха някакъв лист пред черния съдия.
— Би Сюн, Би Сюн — провикна се госпожа Джоу, — недей да подаваш жалба, ти не знаеш всичко. Остави ме да говоря, остави ме да се защитя.
