стигнал до каютата, където Шон фалшифицираше сметките за товара, корабът вече бе напуснал водите на малкото пристанище и плаваше към Ирландско море.
— Съжалявам, че не ти помогнах с документите, но ти си по-добър от мен в тази работа.
— През последните часове си потапял перото си не в мастилницата — провлачено изрече Шон.
Джоузеф тутакси настръхна.
— Какво, по дяволите, означава това?
Тъмносивите очи на брат му се втренчиха в неговите.
— Което си и мислиш. — Отмести поглед към разтворената му риза. — Имаш следи по шията.
Лицето на Джоузеф пламна и той притеснено се засмя.
— Една от прислужниците в къщата не можа да свали ръцете си от мен.
Очите на Шон отново се приковаха в тези на брат му.
— Себе си можеш да лъжеш колкото си искаш, Джоузеф, но никога не се опитвай да лъжеш мен. Как, по дяволите, ще ти прикривам гърба, след като не знам какво вършиш?
— Ако я видиш, ще ме разбереш.
— Няма нужда да я виждам. Тя е Фицджералд и това е достатъчно. — Шон въздъхна и събра листата. — Станалото станало, нищо не може да се върне назад, но когато следващия път се изкушиш, си помисли какво ще направи Монтагю, ако разбере. В адмиралтейството има на разположение цяла мрежа от шпиони, а и никога не можеш да спреш приказките на слугите.
Джоузеф преглътна мъчително, представяйки си как го кастрират. После се засмя предизвикателно.
— Не ме е страх от онази дърта свиня!
„А би трябвало — помисли си Шон — защото онзи мъж няма душа.“
Но успя да прикрие притеснението си и потупа брат си по рамото.
— Не се безпокоя за теб, безразсъдни млади дяволе, а за Амбър Фицджералд.
Търговският кораб на О’Тул влезе в пристанището на Дъблин. Предполагаше се, че превозва вълна и други английски стоки, одобрени от адмиралтейството, затова успя без усложнения да премине през митницата. Шон се надвеси над перилата, размахвайки фалшифицираните сметки.
— Не се тревожи, братко! Митничарят взима щедри подкупи от Монтагю. За кана бира бе готов да ми продаде мускета си, че и сестра си като добавка!
Когато „Полумесец“ се насочи към частното пристанище на Грейстоун, намиращо се на север от Дъблин, Джоузеф рече:
— Татко ще остане доволен от днешната ни работа.
— Да — кимна Шон, — но никога няма да го признае. Обзалагам се на една златна лира, че първите му думи ще бъдат: „Къде, по дяволите, бяхте, млади негодници?“
Глава 2
— Къде, по дяволите, бяхте, млади негодници? — гневно извика Шеймъс О’Тул. — Още преди два часа трябваше да сте тук!
— Защо, какво се е случило? — сериозно попита Шон.
Джоузеф и Пади Бърк, управителят на Шеймъс О’Тул, който бе осведомен за всичко, ставащо в Грейстоун, избухнаха в смях.
Шеймъс го стрелна сърдито с поглед.
— Не ги окуражавай!
— Няма ли да ни попиташ как е минало, татко? — засмя се Джоузеф.
— Не е нужно. По самодоволните ви лица разбирам, че сте дяволски горди от себе си. — Развеселеният поглед на Шеймъс обходи усмихнатите моряци. Почти всички бяха Фицджералд. — Вие, момчета, вече си свършихте работата. Господин Бърк ще изпрати други да разтоварват. Вървете в кухнята и кажете на Мери Малоун да ви нахрани до насита.
В цялата околност на Дъблин нямаше по-добра готвачка от Мери Малоун. Моряците извикаха възторжено.
— Без вас, млади дяволи! — Гласът на Шеймъс закова Шон и Джоузеф на място. — Е, все пак някой ще трябва да надзирава разтоварването. Нужно ли е да ви напомням какви мързеливци са всички Фицджералд?
Когато баща му и господин Бърк се отдалечиха, Джоузеф сухо отбеляза:
— Няма що, личи си колко е доволен от нас!
— Това е просто неговият начин да подчертае, че трябва да си свършим работата докрай — усмихна се Шон.
Джоузеф се протегна, за да отпусне схванатите си мускули. Доста упражнения му се струпаха за един ден.
— Май няма надежда да си легнем преди полунощ — измърмори той.
Шон го смушка закачливо в ребрата и дяволито му намигна.
— И от какво, по дяволите, се оплакваш? Нима не прекара целия следобед в леглото?
Единственият човек от рода Фицджералд, който Шеймъс О’Тул уважаваше и на когото безкрайно се възхищаваше, бе съпругата му Катлин. Когато се оттегли в спалнята си, той носеше в ръка тумбеста чаша с чудесен френски коняк.
Раздразни се обаче, тъй като видя, че Катлин не е сама. Кейт Кенеди, икономката на Грейстоун, която бе и лична прислужница на съпругата му, тъкмо бе взела четката за коса на господарката си. Тя бе висока жена, която не търпеше никакви глупости и със здрава ръка управляваше персонала на замъка. Не позволяваше волности никому, дори и на самата себе си. Точно затова и бе икономка на Грейстоун.
— Можеш да си вървиш, Кейт Кенеди. Аз сам ще се погрижа за жена си.
— Сигурен ли сте, сър? Тя има нужда от сто приглаждания — безстрашно заяви Кейт, докато му връчваше четката.
— Шеймъс! — остро го предупреди Катлин. — Да не си посмял да изречеш някоя от циничните си забележки.
Кейт си излезе, но преди да затвори вратата, Шеймъс извика:
— Езикът на тази жена може да разреже и тенекия. — После захвърли четката и прекоси спалнята. Снижи глас и сладострастно добави: — Ще получиш стоте приглаждания.
Катлин се засмя закачливо, докато той пристъпваше към нея с чашата в ръка.
— Сто приглаждания, как ли не! Обзалагам се, че няма да издържиш и до петдесет!
— А сега кой прави цинични забележки, моя красавице?
Катлин седеше пред огледалото, облечена в снежнобяла нощница, закопчана отпред с поне двадесет малки копченца, които стигаха до брадичката. Шеймъс облиза пресъхналите си устни, предвкусвайки удоволствието да ги разкопчава едно по едно. Остави чашата с коняк пред нея, повдигна един дълъг кичур и го опря до бузата си.
— Пийни една глътка, моя Кати, ще сгрее кръвта ти.
— Май конякът е част от съблазняването. — Взе чашата и я отнесе до леглото. — Първо искам да поговорим. — Видя разочарованието, което се изписа върху все още хубавото му лице, и нежно му обеща: — След това ще споделим напитката както през нашата сватбена нощ.
Шеймъс поклати глава и въздъхна, обзет от спомените.
— Наистина е неприлично, че и след двадесет и две години брак ние сме все още влюбени. — Пухеното легло потъна под тежестта му.
— Възмутително — съгласи се жена му, пъхна се под завивките и се сгуши до него. Потърка глава в рамото му и после я отпусна в сгъвката на ръката му. — А сега искам да обсъдим празненството по случай рождените дни.
— О, не — изпъшка Шеймъс. — Тези млади дяволи изпълват всичките ти мисли.
— Нима? А кой им купи нови кораби за сватбите?
— Те са истински бижута, Кати. Тези шхуни се носят по водата по-бързо и от вятъра. Време е нашите
