страната на англичаните. А когато английският флот изнемогваше, бяха събрани петдесет хиляди ирландски доброволци. Те се заклеха във вярност към английската корона, но след края на войната не се разпуснаха, а сякаш изчезнаха вдън земя.
Мъже като Едуард Фицджералд, граф на Килдеър и тъст на Шеймъс О’Тул, страстно желаещи да освободят родината си от ярема на английското потисничество, успяха да постигнат законодателна свобода. Но десет години по-късно ирландските католици все още не можеха да влязат в Парламента, нито пък да участват при избирането на членовете му. Едуард Фицджералд бе един от основателите на тайното общество на Обединените ирландци. Под прикритието на мрака той вършеше доста рисковани и неразумни неща за потъпканите и унизени католици. Богатството на Килдеър, трупано от поколения, изтичаше от ковчежетата му за оръжие, както и за храна на гладуващите селяни, които живееха в обширните му земи.
Шеймъс О’Тул нямаше състрадателното сърце на тъста си. За разлика от него той не бе роден със сребърна лъжичка в уста. Баща му бе изоставил майка му и двамата с нея преживяваха като режеха торф. Работеше от петгодишен.
Някога О’Тул е бил силен клан и Шеймъс се бе заклел, че един ден ще си върне могъществото. Вродената му хитрост се оказа много по-полезна от сребърната лъжичка. На дванадесет години бе сред екипажа на един търговски кораб, а на петнадесет вече го притежаваше. И на двадесет бе достатъчно богат и достатъчно ловък, за да съблазни дъщерята на граф.
Нечестивият съюз, който сключи с Уилям Монтагю пет години след сватбата, бе поредният му хитър ход. Братът на Монтагю — граф Сандуич, специален пълномощник на британското адмиралтейство, бе назначен за министър на флотата по време на войната между Англия и Америка. За Шеймъс О’Тул това бе като да притежава разрешително за печатане на пари и той построи за Катлин великолепния замък Грейстоун. Постара се да бъде най-разкошния в целия Пейл. После Сандуич бе избран за вицековчежник и главен данъчен чиновник за Ирландия. Така О’Тул с помощта на Монтагю сложи цялото графство Дъблин в малкия си джоб.
Уилям Монтагю отвори поканата за празненството в Грейстоун. Тънките му устни се извиха в доволна усмивка. Високият му пост в адмиралтейството му позволяваше да контролира хора, кораби и товари, а благодарение на партньорството си с О’Тул бе станал по-богат от титулувания си брат. Но голямата любов на Монтагю бе силата, а не парите. Усещането за могъщество накара слабините му да пламнат от възбуда. Реши, че ще облече най-хубавата си униформа и ще отплава на личния си кораб за Дъблин.
По лицето му премина сянка на извратено задоволство, щом си помисли какъв ефект ще има тази покана върху Амбър. Какво ли не би направила тя, за да й позволи да го придружи? Усети как се втвърдява само при мисълта за уменията й в леглото. Отвори вратата на кабинета си и извика:
— Джак!
Уилям бе назначил племенника си в адмиралтейството за свой секретар и младежът се бе оказал незаменим помощник.
— Събра ли необходимите сведения за онзи публичен дом на Лайм Стрийт?
— Да, милорд. — Просто „сър“ би било достатъчно, защото Уилям Монтагю не притежаваше благородническа титла, но Джак знаеше, че тя действа като афродизиак на чичо му. — Там задоволяват всякакви изисквания и момичета са покорни слугини… като ориенталките — добави той, неспособен да прикрие внезапно обзелата го възбуда.
— Добро момче! — Уилям забеляза състоянието му. — Можеш да ме придружиш — предложи той и захвърли писалката.
Любовните игри не бяха новост за Джак Реймънд. Неговият баща, граф Сандуич, бе получил прякора „лорд Развратник“. Той бе женен за дъщерята на един ирландски виконт, която бе преживяла толкова много спонтанни аборти, че умът й се бе поразстроил. Граф Сандуич се бе възползвал от това и бе настанил любовницата си Марта Реймънд в градската си къща на Пал Мал. Джак бе едно от петте му незаконни деца от тази връзка и, за негов късмет, единственото момче. Макар че бъдещето му бе осигурено, той страдаше заради произхода си и нямаше да се успокои докато не приеме името Монтагю.
Когато двамата излязоха от сградата на адмиралтейството, Уилям бе в чудесно настроение.
— Искаш ли да ме придружиш на празненството, което организират семейство О’Тул следващата неделя? Ще отплаваме на „Дифенс3“ и ти можеш да изпълняваш службата на мой лейтенант.
— За мен би било удоволствие, милорд. Никога не съм бил в Ирландия. Какво празнуват?
— Рождените дни… на синовете на О’Тул. — Монтагю изведнъж се умълча и ъгълчетата на устните му се отпуснаха. Завиждаше на О’Тул за тези синове. И двамата се бяха оженили за ирландки, но всичко, което Амбър създаде, бе една безполезна дъщеря и едно жалко подобие на син, който се свиваше от страх пред баща си в мига, в който го зърнеше. А докато плахостта бе желано качество у жените, у един мъж заслужаваше единствено презрение.
— Ще вземете ли Емералд и Джон със себе си, сър?
Монтагю не бе обмислял тази възможност, но сега, след като Джак го спомена, реши, че идеята не е лоша. Присъствието на деца на борда щеше да разсее всякакви подозрения относно естеството на товара.
— Преживяването може да е от полза за младия Джон — отбеляза Монтагю.
Синът му далеч не бе толкова зрял, колкото синовете на О’Тул. Не можеше дори да се мери с тях, затова времето, прекарано в компанията им, би могло да го поразбуди и накара по-бързо да възмъжее.
Глава 3
Емералд се бе изтегнала върху златистия пясък под топлите лъчи на слънцето. Въздухът сякаш бе наситен от някакво прекрасно очакване. Мекият морски бриз танцуваше в черните й къдрици и галеше нежно лицето й. Изпълваше я безкрайна радост, граничеща с щастието. Знаеше, че скоро, много скоро той ще дойде при нея.
Очите й останаха затворени, а устните й потрепнаха, сякаш докоснати от нежните крила на пеперуда. Усмихна се загадъчно и бавно повдигна клепки. Той бе коленичил пред нея и вперил напрегнат взор в лицето й, а тъмносивите му очи преливаха от смях. Без да откъсва очи от неговите, тя бавно се надигна и застана на колене.
Нямаше нужда от думи. Копнежът да се докоснат изгаряше кръвта им. Протегнаха ръце едновременно. Пръстите галеха бузата, шията, рамото на другия. Ръката на Емералд се плъзна по гърдите му и се спря там, където бе сърцето му. Усети бясното туптене. Нейният ирландски принц! Наведе се, за да завладее устните й със своите, но когато топлият му дъх ги опари, Емералд се събуди, мълвейки страстно:
— Шон, Шон…
Рязко отметна завивките, надигна се, прокара пръсти през облака от великолепни черни къдрици и изпъна дългите си крака. Не се облече, а излезе от спалнята си и изкачи трите стъпала. Както през повечето сутрини, когато баща й отсъстваше, Емералд се плъзна в леглото до майка си, за да обсъдят плановете си за през деня.
Амбър, която обожаваше дъщеря си, улавяше всяко нейно настроение.
— Скъпа, днес ми изглеждаш различна?
Емералд се изчерви. За пръв път майка й виждаше страните на дъщеря й да порозовяват от някоя скрита мисъл.
— Сънувах…
— Принца ли?
Емералд кимна и се обгърна с ръце и се замисли за напъпилите си гърди.
— Радвам се за теб. Мисля, че вече порастваш. Как изглеждаше?
Лицето й светна от възторг.
— Беше ирландец!
— Тогава пази добре сърцето си, скъпа моя, защото сигурно ще е един очарователен измамник.
Амбър целуна тъмнокосата глава на дъщеря си и се измъкна от леглото. Отвори високия френски
