Мекият замечтан поглед обаче след миг изчезна от прекрасните й очи, тъй като той изрече:
— Ти си ме разбрала погрешно, Амбър, скъпа моя. Изобщо не става въпрос за твоето заминаване.
Сърцето й подскочи, после замря.
— Нали не мислиш сериозно, че бих подложил своята съпруга на унижението да присъства на някакво вулгарно празненство, организирано от недодялани и груби ирландци?
— Но, Уилям, те са моето семейство! Моят чичо е графът на Килдеър!
— Точно заради това се ожених за теб. Но празненството на О’Тул ще се превърне в пиянска оргия. Нямам намерение да хвърлям своята перла на свинете. Ти си твърде изкусително блюдо, за да го показвам пред цял клан похотливи ирландци.
Амбър усети вкуса на пепел в устата си. Ако започне да го умолява, това само ще го накара да се опие още повече от силата си и да остане непреклонен. Отказът му бе окончателен и безвъзвратен.
— Смятам да заведа Емералд и Джон, както и племенника си Джак. Това пътуване ще се отрази добре на сина ни. Прекалено много се е вкопчил в полите ти. Възнамерявам да направя от него истински мъж. Всеки младок, който не издържа на пиене и жени, е жалък слабак и не става за нищо!
„Ако ще бъде само една пиянска оргия, защо тогава ще водиш Емералд?“, поиска да изкрещи Амбър, но се спря на време. Нямаше да лиши любимата си дъщеря от възможността да посети Ирландия и да се запознае с роднините си. Сърцето й се сви от мъка и от устните й се изплъзна тиха въздишка. Сега разбираше, че всичко е било поредната жестока игра. Имаше чувството, че са я пронизали право в сърцето. Не се осмеляваше да заплаче, защото се боеше, че ще закапят кървави сълзи.
За да я унижи докрай, Уилям размаха малкия камшик, който винаги използваше върху нея. Впери в лицето й немигащите си студени очи и зачака да го целуне.
Глава 4
Когато първите розови пръски на зората докоснаха небето, Грейстоун вече кипеше от трескава дейност. Подаръците пристигнаха под прикритието на мрака за да не се развали вълшебният миг на изненадата.
Конярите на Фицджералд тайно вкараха в конюшните след полунощ два чистокръвни коня. Графът на Килдеър отглеждаше най-добрите състезателни коне и бе избрал един великолепен жребец за Джоузеф и един бързоног черен вихър за Шон.
Двама от капитаните на Шеймъс, братята Мърфи, докараха новите шхуни от корабостроителницата в Бъркхед близо до Ливърпул. Шеймъс ги предупреди да не разпъват платната преди четири часа сутринта. Сега те седяха в кухнята. Джоузеф и Шон също слязоха за закуска.
— Погледни какъв вятър е излязъл — каза Шон на брат си. — Чак тук вони на морски плъхове.
— Вие, копелета, изобщо не сте поканени — заяви Джоузеф.
Шон се включи в шегата.
— Само защото сте женени за Фицджералд, още не означава, че сте част от семейството.
Пат Мърфи се почеса по брадата.
— Дявол да ви вземе! Нито един от двама ви няма никога повече да стъпи на палубата на кораб, на който аз съм капитан!
Джо смушка Пат Мърфи, докато Шон издърпваше стола изпод брат му Тим. След миг със силен рев четиримата вече си разменяха юмруци и много скоро върху кухненския под се виждаше само една купчина от лакти и пищяли.
Играта секна внезапно, когато Мери Малоун изля ведро студена вода върху тях.
— Засрамете се! Държите се като диваци, а днес ще празнуваме рождените ви дни! Веднага да се махате от кухнята ми! Трябва да приготвя храна за поне сто души, а вие ми се пречкате!
За миг братята застинаха, слисани от кипналия гняв на пълничката готвачка. После всички избухнаха в смях.
Тогава вратата се отвори и нахълта Шеймъс.
— Дай им само да лудуват наоколо, Мери Малоун — сухо заяви той. — Толкова са възбудени, че ще е нужно нещо повече от ведро студена вода, за да ги накараме да се държат прилично. Вие дяволи — обърна се той към синовете си, — ставайте бързо и се захващайте за работа. Пристигнали са два кораба, които трябва да се разтоварят след закуска.
През смях четиримата се изправиха на крака.
— Нека братята Мърфи да се заемат с разтоварването, нали те са капитани на проклетите кораби — измърмори Шон, докато избърсваше водата от лицето си.
— Грешиш, капитан О’Тул — заяви Шеймъс, неспособен повече да крие усмивката си.
Шон и Джоузеф си размениха озадачени погледи, ала в следващия миг осъзнаха думите на баща си. И след като от гърдите им се изтръгна по едно мощно ура, двамата братя скочиха и хукнаха навън. Прекосиха тичешком просторните поляни на Грейстоун и се спряха чак когато пред очите им се разкри пристанището.
Двете шхуни, закотвени в залива, блестяха като два редки диаманта под лъчите на ранното утринно слънце. И макар че си приличаха, не бяха съвсем еднакви. По-високата бе в синьо и златисто; по-дългата — в черно и сребристо.
— Ще намерите документите за собственост при корабните дневници. Още днес можете да си подберете екипаж — извика Шеймъс. Искаше да ги остави сами. Синовете му вече бяха големи мъже и трябваше да изживеят удоволствието от първите стъпки върху палубите на собствените си кораби.
И бащата и синовете прикриваха чувствата си. Ирландците не се прегръщаха и целуваха пред хората. Но изпълненият с гордост поглед на Шеймъс проследи двамата младежи, докато крачеха по дългия каменен вълнолом. Ухилени до уши, Джоузеф и Шон се изкачиха на палубите. Не бе нужно да се питат кой кораб за кого е. Джоузеф се запъти с уверена крачка към шхуната в синьо и златно, а Шон без колебание се изкачи по мостика, водещ към дългия и лъскав кораб в черно и сребристо. Още от първия миг се влюби в прекрасните чисти линии, предвкусвайки радостта да пътува върху толкова бърз плавателен съд.
Шон му заговори, сякаш шепнеше на красива жена. Защото корабът бе като любовница, ревнива и със силно чувство за собственост, но способна на вярност и покорство, когато се отнасяш към нея с любов и грижи. Младият мъж прокара ръка по полираното перило. Погали шхуната с докосване, с очи, с топъл глас. Тя бе истинска красавица, която караше сърцето му да пее, кипваше кръвта му и подемаше въображението му към сияйно бъдеще. Трябваше само да го сграбчи с пълни шепи.
Когато роднините Фицджералд започнаха да пристигат с каруците, дългите дървени маси вече бяха подредени върху ширналите се зелени поляни на Грейстоун, а слугите сновяха чевръсто от кухнята, понесли отрупани с храна подноси.
Заприиждаха и останалите гости — все от стари ирландски семейства. Те носеха цигулки и скоро въздухът се изпълни с музика и смях.
Едуард Фицджералд се усмихна с обич на дъщеря си Катлин, която го бе дарила с двама здрави и прекрасни внука, за които всеки би му завидил.
— Искам да те предупредя, татко, че само през половината от деня ти разрешавам да се занимаваш с конспирация. Останалата част е за радост и веселие.
Сините му очи дяволито блеснаха.
— Жената си остава жена. Винаги ще намери начин да развали удоволствието на мъжа.
Щом се върнаха от пристанището, Шон и Джоузеф бяха заобиколени от оживена тълпа млади хора. Те ги затеглиха към конюшните, където знаеха, че ги очакват нови изненади. Когато двамата младежи се появиха, яхнали прекрасните чистокръвни коне, лицата на родителите им и на дядо им засияха от гордост и щастие.
— Благодаря ви сър, той е великолепен. Реших да го кръстя Луцифер — заяви Шон и погали лъскавата черна шия на животното.
— Я ми кажете, млади дяволи, измислихте ли вече имена за корабите си? — подкачи ги Шеймъс.
Шон смигна на Джоузеф.
— Как иначе двама млади дяволи ще кръстят шхуните си, ако не „Сулфур“ и „Бримстоун“5?
