Всички заговориха в един глас:
— Какво те води насам, Шон? Нещо не е ли наред, Шон.
Шон се засмя и слезе от коня.
— Рожденият ти ден наближава. Какво искаш за подарък? — попита го тутакси една дръзка братовчедка, хвана ръката му и се облегна на нея, сякаш от близостта му краката й се бяха подкосили.
— Не го обсебвай, Фиона. Остави малко и за нас! — извика Диъдри.
— Не се бийте за мен. За всички ще има достатъчно — пошегува се Шон. — В неделя устройваме празненство. Поканени сте!
Момичетата се разпищяха още повече.
— Наистина ли каниш всичките жени? — смаяно попита Рори.
— До една — потвърди Шон.
Момичетата се кискаха и си шепнеха какво ще му подарят и какво биха искали да му дадат.
— Обещавам ви по един танц — заяви Шон и разроши меките къдрици на две от девойчетата, които стояха най-близо до него.
— Наистина ли? — в хор попитаха те.
— Нима току-що не го казах?
Заедно се запътиха към замъка. Когато приближиха, чуха чуковете и секачите на работниците. Дядо му вечно ремонтираше нещо по старата сграда, която бе строена още в средните векове.
Едуард Фицджералд остави работниците и излезе напред за да посрещне внука си.
— Шон, ти ставаш все по-красив!
Прегърнаха се топло.
— Хайде да влезем вътре и да вдигнем тост по случай рождения ти ден. Не мога да повярвам, че ще навършиш деветнадесет години.
Шон подаде юздите на коня си на Рори, за да го отведе в конюшните. Когато минаха през сводестия вход, всичките лели Фицджералд се събраха, за да поздравят любимия си племенник.
— Шон, скъпи, колко е хубаво да те видя! — извика Мегън. — Как се оправя Катлин с онзи дявол, който има за съпруг?
— Тя никога не се оплаква — весело отвърна Шон.
— Не обръщай внимание на Мегън — обади се сестра й Маги, която беше вдовица. — Тя остави сиренето й да изсъхне твърде много, преди да го сложи в капана.
Шон разбра, че това бе образен начин да обясни защо сестра й бе останала стара мома.
— Слънцето отдавна не огрява твоя прозорец, Маги — не й остана длъжна Мегън.
Цяла тълпа от жени го докосваха, прегръщаха и целуваха, докато Шон се опитваше да си проправи път през голямата зала.
— Я оставете момчето да си поеме дъх! — сгълча ги старият граф.
— Всички сте поканени на празненството! — весело извика Шон, докато дядо му го теглеше към убежището на библиотеката.
— Жените винаги са били проклятието на Мейнут — промърмори Едуард Фицджералд и затвори вратата.
Шон снижи гласа си.
— Ще бъде в неделя. Тогава ще пристигне и стоката.
Графът на Килдеър наля на внука си един пръст уиски, след това сипа и на себе си.
— Радвам се, че баща ти не е оставил Джоузеф да донесе съобщението. Искам името му да е чисто като току-що паднал сняг. Той ще бъде следващият граф и не бих желал да го обвинят в предателство. Държа да няма каквато и да било връзка между Джоузеф и „Капитан Лунна светлина“.
— Брат ми много добре знае какво прави. Но аз съм готов да ти помагам по всяко време.
Гърдите на Едуард Фицджералд се изпълниха с гордост. Погледът му се плъзна по косите на внука му, черни като дяволите на ада, и се спря върху широките му рамене.
— Шон, ти си наследил най-доброто от Фицджералд и от О’Тул. Притежаваш всичко — остър ум, кураж, вроден чар — но заради Катлин не мога да ти позволя да ме помагаш. Това ще разбие майчиното й сърце. — Отпи от уискито си, за да покаже, че въпросът е приключен. — Кога ще пренесем товара в Мейнут?
— Същата нощ, с каруците, които ще извозят Фицджералд до празненството и ще ги върнат обратно.
Графът кимна, но лицето му остана мрачно.
— Ужасно нещо е да си ирландец!
— Докато не обмислиш останалите възможности — усмихна се Шон.
— Когато си отида, тази библиотека ще бъде твоя. Джоузеф може да вземе книгите по право и политика, но искам останалото да бъде за теб.
— Тези книги са като стари приятели.
— Ти си чел повечето от тях — историческите, легендите и митовете, народните приказки. Ти си единственият човек, който ще ги цени и пази.
Когато отвориха вратата, пет-шест от жените Фицджералд все още се мотаеха из коридора, за да не изпуснат плячката си. След броени дни Шон щеше да навърши деветнадесет години, а това означаваше, че вече може да мисли за съпруга. И не бе ли съвсем логично бъдещата му жена да е Фицджералд? А ако пък нямаше намерение още да се обвързва с брак, а само да пофлиртува, то какъв по-добър избор?
Майката на Шон, Катлин, както и всичките й сестри, беше изключително целомъдрена и непокварена, но по-младото поколение нямаше чак такива морални задръжки и през следващите няколко часа поне седем дами се опитаха да го примамят да се качат горе и да разгледат някоя от наблюдателните кули.
Вроденото му чувство за хумор му помогна да се измъкне с чест.
— Горе има поне петдесет и пет спални. Едва ли си струва да рискувам живота си!
Въпреки че Шон бе предпазлив, завоеванията му бяха много и най-различни. Заради забраната на майка му да се закача със слугините в Грейстоун, понякога се задиряше с дъщерите на арендаторите. Но обикновено търсеше и намираше удоволствие в Дъблин, където възможностите бяха безгранични. Дядо му имаше къща на модерната Мериън Роу, която Шон можеше винаги да използва. През последния месец там бе вкусил от прелестите на една сервитьорка от Брейзън Хед, на една продавачка на платове от Графтън Стрийт, на една актриса от Смоук Али и на незадоволената съпруга на сър Ричард Херон, висш чиновник в Дъблин Касъл.
Тогава видя леля си Тиара, обвита в пурпурни воали.
— Ако това е принцеса Тиара, която се опитва да ме примами да я последвам в тронната зала, аз се чувствам сериозно изкушен.
— Ако не се държиш добре, ще ти отпоря ушите — властно заяви тя.
Шон я хвана под ръка и с обич я целуна по бузата.
— Не забравяй да запазиш един танц за мен в неделя.
— Можеш да съобщиш на Катлин, че ние ще присъстваме на празненството.
Шон нямаше представа дали тя говори за всичките Фицджералд, или използва кралското обръщение за себе си. В следващия миг зърна една друга братовчедка, облечена в дълга бяла роба като манастирска послушничка. Странностите дебнеха човек на всяка крачка в Мейнут Касъл.
Седнала в лятната беседка в Ангълси, Амбър Монтагю си мечтаеше за приближаващото празненство много повече, отколкото Фицджералд, взети заедно.
Бе направила всичко, което съпругът й бе поискал от нея. С усмивка и покорство бе понесла униженията и извратеностите. Ирландия и Джоузеф си заслужаваха цената. Дъхът й секваше само при мисълта за щастието, което я очакваше. Вече бе решила какво ще облече. Оставаше само да се погрижи за гардероба на Емералд.
Беше горда да покаже красивата си дъщеря на синовете на Фицджералд и О’Тул. Чувстваше се замаяна от мисълта, че ще си отиде у дома. Вече усещаше мириса на торф, примесен с дъха на зелена трева.
— По кое време трябва да сме готови в неделя, Уилям? — попита тя, вперила нетърпелив поглед в лицето му, докато той смъкваше чорапа от дългия й строен крак.
