Чад Оливър
Ветровете на времето
На Чък Бомонт и Бил Нолън,
защото светът прилича на сокол
1.
Къщата представляваше добре уреден компромис. За мъжа, комуто бе дошло до гуша зловонието на града и измъчен от обичайната за този сезон носталгия по природата, тя означаваше жълтеникави чамови стени с изпъкнали, неодялани дупки от чепове. За жената, примирила се да загуби съпруга си за още един сезон заради пъстървата с изцъклени очи, тя предлагаше хладилник, сравнително годна газова печка, душ с гореща вода и изхвръкналите пружини на матраците.
Уестън Чейс, приятно заситен от яйцата с шунка и три чаши кафе, сега имаше само една неотложна цел: да излезе от къщата. Той седна върху неоправеното легло и завърза връзките на старите си обувки за тенис, после нахлупи на главата си оцапана сива касторена шапка и навлече едно, тъй да се каже, непромокаемо яке. Натъпка шоколад и цигари в джобовете си, взе продълговатия си калъф с въдицата и рибарското си кошче.
„Готово, стига да не…“
— Ще се забавиш ли, мили?
„Твърде късно“, помисли си той.
Сега следваше диалогът. Той знаеше какво щеше да каже, знаеше и какво щеше да каже жена му Джоун. Всичко това криеше жестоката неизбежност на съдбата.
— Ще се върна колкото се може по-скоро, Джоу.
— Къде ще отидеш?
— Смятам да тръгна нагоре по Гънисън. Пътят е твърде неравен. Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш?
— Уес, няма какво да правя там горе.
Уестън Чейс пристъпи предпазливо към пътната врата.
Джоу шумно въздъхна, бутна настрани четвъртата си чаша кафе и демонстративно захвърли вестника. (Беше „Лос Анжелес Таймс“, който пристигна при тях с два дни закъснение.)
— Тичай, мили — каза тя. — Не бива да караш пъстървата да те чака.
Той се поколеба, опитвайки се да превъзмогне чувството си за вина. Вероятно постъпваше жестоко с Джоу. Погледна я. С несресана руса коса и без грим, годините започваха да й личат. Беше отказала да имат деца, така че бе запазила фигурата си, но хубостта й в известна степен беше похабена.
— Ще се върна рано — обеща той. — Довечера навярно ще можем да отидем при Картър и Хелън, да поиграем покер, бридж или каквото и да е там.
— Добре — обади се Джоун с безразличие; в действителност тя се държеше като добра съпруга, но не се преструваше на въодушевена от това.
Уес я целуна набързо. Устните й бяха още сънни и имаха дъх на кафе.
Той отвори вратата, пристъпи навън и бе вече свободен човек.
Разреденият въздух, свеж и прохладен, го ободри. Беше все още рано, колорадското слънце се бореше със сивите утринни облаци и при дълбокото вдишване той усещаше диханието на нощта, звездите и тишината. Запали колата при третия път — карбураторът още не бе пригоден за шофиране в планината — и после включи отоплението.
Мина по алеята при Пайн Мотел, леко раздразнен от двата фургона на входа, и зави обратно към Лейк Сити. Градът не представляваше кой знае каква гледка, но както винаги той го изпълни с неизразим копнеж, смътно желание да се измъкне от дима, мъглата и потоците коли и да се установи на някое местенце сред девствена природа. Очите му не го мамеха: Лейк Сити не беше буквално мъртъв град, но ковчегът беше готов и гробът изкопан. Градът представляваше само една безцветна колекция от дървени магазини и къщи в подножието на прохода Слъмгълиън, оживен повече или по-малко от туристите сега, когато сребърните мини вече не съществуваха. Табелата край пътя извън града гласеше, че жителите са близо хиляда, но в такъв случай повечето от тях трябва да са невидими.
Уес видя как кълбета синкав дим се издигат във въздуха и усети топлината зад прозорците на Чък Уейгън, където едно уморено момиче поставяше чинии с яйца и шунка върху стария мръсен тезгях. Видя как трима старци бяха започнали вече да си разправят небивалици пред порутената поща и съвсем искрено им завидя за техния живот.
Колата му профуча през града, мина по моста и полетя в утринта край Гънисън. Реката беше синя и примамлива, обградена от двете страни от покрити със сняг планински върхове и граничеща с гъсти зелени храсти и червеникави ивици чакъл. Той отвори прозореца и долови ромона на ледената вода край пътя. Познаваше добре Гънисън — стремителна, дълбока и камениста. На миля от Лейк Сити Уес се отклони от главния път и продължи по един черен път, докато стигна до малък лъкатушещ поток, който се втурваше надолу по склона. Продължи с колата, докъдето можа, и я паркира в храстите. Отвори вратата и се измъкна навън.
Една-единствена следа подсказваше, че някога тук е идвал човек — край една скала лежеше празен буркан с кални следи, в който някога е имало стръв. Самият той го беше захвърлил там преди седмица.
Усмихна се, усетил как годините се свличат от плещите му като захвърлена дреха. Почувствува как сърцето му развълнувано бие в гърдите и съзнанието му се изпълни със скъпи, далечни образи: едно момче мята консервени кутии в Литъл Маями Ривър в Охайо, строи от камъни и глина бентове край рекичката в задния двор, измъква някоя задрямала риба изпод островче от зеленина в реката…
Той заключи колата, събра риболовните си принадлежности и пое по пътеката с широка, бодра стъпка. Ухили се на една сойка, която грачеше в небето, зърна за миг кошута, която изчезна в храсталака пред него. По-нататък пътеката лъкатушеше през долина, обрасла с трева и осеяна със златисти цветя, а после извиваше нагоре в планината, покрай пенлив поток.
Пътеката беше неравна и едва се виждаше, но той продължи по нея. През по-голямата част от пътя потокът оставаше от дясната му страна, но на два пъти, когато скалите и храстите му преграждаха пътя, се наложи да го прекоси. Водата беше ледено студена и обувките му за тенис джвакаха, като вървеше. Знаеше, че в тъмните сенчести вирчета кръжи пъстърва, разперила перки сред вълните. Имаше достатъчно, така че можеше да разчита да улови седем-осем, ако посвети на това целия си ден, а вероятно поне две от тях щяха да се окажат доста тлъсти парчета. Но днес той искаше да свърши по-добра работа. Горе, над границата на горите, имаше едно мъничко езерце, което се подхранваше от топящия се сняг, и там златистата пъстърва беше лъскава и гладна, далече от люпилните и съвсем различна от зашеметената риба, която изтърсваха в по-достъпните потоци, и улавяха, преди да усети къде се намира.
Езерото беше почти на четиринадесет хиляди стъпки височина, така че повечето младоци с луксозните екипировки не стигаха до него.
Уес се изкачваше непоколебимо, макар да знаеше, че ще бъде капнал, преди да се спусне отново долу. Лекарят в него му говореше, че тялото му е в добра форма, и му вдъхваше увереност. Слънцето още си играеше на гоненица с малки сиви облачета, но в разредения въздух той усещаше как лицето му леко гори.
Без дори да поглежда встрани, имаше ясна представа за величествения пейзаж наоколо — прохладни борови гори, изящни трепетлики с крехки, снежнобели стволове. Миниатюрна джунгла от папрати, скрити в нея насекоми и лек ветрец, който шумоли в листата на дърветата. И проточеният, печален вой на вълк далеч над него.
„Да би могъл човек да дойде и да заживее тук, помисли си той. Да би могъл той да забрави за своята сигурност и върволицата от свои пациенти с протекли носове.“
И в същия миг — неизбежният глас на разума:
„Би замръзнал през зимата, на Джоу ще й бъде противно, а къде биха ходили децата ти на училище, ако изобщо имаше деца…“
Беше единадесет часът, когато се изкачи над горите и дори величествените смърчове останаха под него. Пътеката лъкатушеше между скали и тъмни храсталаци с изумително зелени листа. Потокът беше само
