Макар че частица от неговото съзнание му нашепваше, че цялата тази работа е невероятна и възмутителна, той отпи втора глътка и се почувствува още по-добре.
— По-полека, момче — каза Нлесин. — Нощта ще бъде дълга.
Арвън кимна. Той се потеше обилно в мокрите си дрехи и се питаше колко от тях благоприличието му позволяваше да съблече. Почувствува със сигурност, че още една глътка щеше да разреши проблема подходящо.
Съвсем ненадейно той видя нещата с онази внезапна измамна яснота, която понякога идва с алкохола. Бяха прекарали затворени толкова дълго в кораба и всички те твърде дълго бяха оставали сериозни. Имаха нужда от почивка, отчаяно се нуждаеха от нея. Необходимо им беше да забравят поне за малко. Да, необходимо беше и
Арвън намигна на момичето по начин, който се надяваше, че е универсален, и му се стори, че годините се отрониха от него, подобно есенни листа. Беше така хубаво да си млад, да забравиш…
Знаеше, че ще започне да върши глупости, и се чувствуваше щастлив от това.
Празненството беше в разгара си.
Арвън преживяваше всичко като насън. Изглеждаше също тъй безконечно; следваше събитие след събитие и все пак, когато той си даваше труд да провери, откриваше, че са изминали само някакви си минути.
Имаше храна, и то много. Огромни и сочни късове месо се печаха в огъня и се сервираха набодени на пръчки. Имаше някаква паста, която подаваха един на друг в дървена паница; Арвън не беше сигурен, но по вкуса му се струваше, че основната й съставка са някакви диви корени. Имаше и някакви плодове, смесени с животинска мазнина и стрити на жилав, сух кейк. Това те караше да изпитваш жажда, а оттам и нужда от сгряващото домашно питие.
Огънят хвърляше огромни разкривени сенки върху кожените стени. Туземците раздрусваха и удряха с пръсти по малки кожени инструменти, подобни на дайрета с костни хлопки. Дивашки, възторжени песни разтърсваха покрива; имаше и танци, след които се чувствуваш развълнуван и изтощен.
Арвън беше замаян от пиенето и горещината, уморен до смърт, но се крепеше само на нервната енергия от онова предумишлено въодушевление, което като че ли те държи вечно. Той усети как в него се заражда дружелюбие, което го правеше приятел на всеки, и в действителност той адски добре се забавляваше.
Канибалите бяха наистина твърде далеч.
Той усещаше присъствието на останалите, без в действителност да ги наблюдава. Уийк пиеше от учтивост, но явно копнееше за сън. Той не преставаше да се усмихва, но празненството не предизвикваше у него ни добри, ни лоши чувства. Той в никакъв случай не се държеше високомерно; за него то не беше нищо друго, освен начин да минава времето.
Хефидж, изпил повече, отколкото можеше да носи, беше изпълзял навън да повръща в калта и сега, разположил се удобно край огъня, бе изпаднал в забвение.
На Лейджър му нямаше нищо. Кореспондентът се беше оттеглил в един ъгъл, колкото се може по-далеч от центъра на действието, и оглеждаше обстановката със зле прикривано презрение. Той пиеше, както пие човек, за да изглежда общителен, а това означава, че се набиваше като трън в очите.
Црига беше се разгорещил. Той изливаше историята на своята голяма, разбита любов пред някаква жена на средна възраст, а тя не разбираше и дума от онова, което й разказваше, а продължаваше да му подава кожения източник на веселието всеки път, когато спираше да си поеме дъх.
Колрак, странно, като че ли отлично се забавляваше по някакъв свой, сдържан начин. Той се бе сврял в ъгъла с местния шаман и, изглежда, се опитваше да научи местния език. „Странно, помисли си неопределено Арвън — защо да се тормозиш с този език, когато утре ще бъдеш отново на кораба?“
Нлесин беше в стихията си. Твърде трезвен въпреки количеството леко ферментирала течност, което беше погълнал, той не забравяше най-важното. Беше притиснал в ъгъла младичка жена с големи очи и й говореше на един импровизиран език от знаци, който беше образец на простота и яснота.
Общо взето, компанията беше чудесна. Дайретата дрънчаха, танцьорите играеха. Постепенно огънят загасна и на Арвън му се стори, че вижда сивата светлина на ранното утро да прониква в кожения дом. Но до този момент вече бе доста замаян и не можеше да бъде сигурен.
Не загуби напълно съзнание. Едно момиче му помогна да се върне в землянката, която делеше с Нлесин, и му се стори, че е престанало да вали. После земята под него се завъртя и някой подпъхна одеяло от козина под него.
Не спа сам, но когато накрая се събуди, момичето си бе отишло и той не можа да си спомни коя беше тя, нито какво се бе случило.
Всъщност, когато дойде на себе си, съвсем смътно си спомняше каквото и да било. Видя слънчевата светлина да струи през платнището на входа. Имаше страшно главоболие и се чувствуваше твърде слаб, за да се помръдне.
Той буквално агонизираше.
Чу Нлесин да стене нещо за някакъв страшен махмурлук, но му костваше огромно усилие да обърне главата си и да го погледне. Лежеше напълно неподвижен и се питаше дали ще умре. Скоро заспа отново и когато се събуди, се чувствуваше немощен, но гладен.
Изправи се, примижа с очи и реши, че е жив. Беше сам и излезе навън да види къде са останалите.
Съдейки по положението на слънцето, беше късен следобед. Дълги сенки изпълваха долината и той чу цвъртенето на птици. Селото поглъщаше слънчевите лъчи и само няколко локви, осеяли скалите, напомняха за дъжда. Той пое дълбоко от студения свеж въздух и се отправи към най-голямата постройка пред погледа му.
Вътре беше тъмно; огънят бе намалял, бяха останали само куп тлеещи въглени, а прозорци нямаше. Когато очите му привикнаха с мрака, той видя Нлесин и Црига, прострени на пода, будни, но без никакво желание да се помръднат. Две възрастни жени сновяха безшумно наоколо и една от тях му донесе голямо парче месо и кожен мях, пълен с бистра, студена вода.
— Уийк и Хефидж отидоха на лов с мъжете от селото — каза Црига. — Предполагам, че и ние трябваше да ги придружим, но не мисля, че днес бих могъл да се отбранявам дори от птиците, да не говорим за дивите животни.
— Колрак още говори с шамана — осведоми го Нлесин. — Изглежда, твърдо е решил да научи езика; не мога да проумея защо.
— Може би му харесва тук — предположи Арвън и отпи от ледената вода с благодарност.
— Може би си има някаква цел — допусна Нлесин. — Както един достопочтен мой прародител се беше изразил някога, сделката съвсем не е лоша.
— Заслужава си да се позамислиш — призна искрено Црига. — В края на краищата може да загубим всичко и да не спечелим нищо, ако последваме съвета на Дериък. А така бихме могли поне да доизживеем живота си. Ако приемем дългия сън, съществува рискът да се събудим в една от онези пустини, където дори плъховете са отровени.
— По-добре се огледай по-внимателно, приятелю — каза Нлесин, — Сигурен съм, че тук не само се танцува и пее. Вероятно през зимата гладуват до смърт. Както и да е, Уийк няма да остане — вие знаете това. Зовът на дълга и тем подобни.
— Е — установи Арвън, като гризеше парче месо, — във всеки случай днес няма да се върнем на кораба — твърде късно стана.
Не се върнаха този ден, нито пък на следващия.
Туземците бяха дружелюбни, гостоприемни и интелигентни.
Започнаха да си мислят, че никога няма да се върнат.
Арвън усещаше как напрежението го напуска, а кожата му възвърна обичайния си тен. Той дори почерня, въпреки че въздухът беше студен. Беше щастлив, отпочинал и доволен.
Засега изпитваше искрено желание да остави нещата така.
14.
Когато измина една седмица, Уийк ги събра.
